Интервюто е препечатано от Дойче веле. Александър Кьосев е преподавател

Интервюто е препечатано от " Дойче веле ". Александър Кьосев е учител в Софийския университет по история на модерната европейска просвета. Води бакалавърски курсове по културна история на на Просвещението и Френската гражданска война, европейска просвета на XIX век и модерна европейска просвета. Директор е на Културния център на Софийския университет. Член е на " Да, България! ".

Г-н Кьосев, доста пъти сте взимали отношение към тематиката за обществения език в България. Съгласен ли сте с тезите на Николай Слатински от един негов текст, оповестен в " Дневник "?

– Прочетох тази публикация, харесах я – и дружно с това доста се натъжих. Статията е написана от елитарни позиции, тя приказва за " опростачване " и " простаци ". Признавам си, че и аз пазя елитарната позиция. И считам, че би трябвало да приказват тези, които мислят и са задоволително образовани. Но за жалост тази елитарна позиция страда от незнание. Хайде, да не е незнание - професор Слатински никога не може да бъде упрекнат в незнание. Той просто не е задоволително осведомен за това, което вършат лингвисти, медийни анализатори и културолози от години насам. По този въпрос има голям брой изявления, в това число и мои, а неговата публикация е написана по този начин, като че ли откриваме топлата вода. Натъжи ме и друго: тя изяснява този развой по поговорката " Рибата се вмирисва откъм главата ". Тоест политиците приказват дебелашки, а народът се опростачва, тъй като политиците са негов пример.

А Вие смятате, че рибата се вмирисва откъм опашката, по този начин ли?

– Въпросът е доста по-сложен и сложен. Става дума за всеобщ обществен и дисперсен развой, без обединен генезис, който трае повече от 20 години и не е обвързван с една или друга политическа фигура. Не че политиците нямат заслуга, само че тя е дребна в съпоставяне със заслугата на медиите, които продават просташката стока още от възникването на по този начин наречената самостоятелна преса. Тогава се смяташе, че с цел да бъде тя продаваема, би трябвало да слезе до нивото на най-ниския знаменател на усетите. Така се появи този език - един стилизиран език на някакви мислени мутри, който се трансформира в медийна стока и се продаваше доста добре, даже се трансформира в скрита медийна норма. При появяването на обществените мрежи бруталността и арогантността даже се трансфораха в общобългарска норма.

Как може да се противостои на тази наклонност?

– Ще дам един образец. В българския интернет последователно породиха правила: да се написа на кирилица и да не се написа с основни букви, тъй като това се счита за нелюбезен вик. Тоест обществената среда в обществените мрежи е в положение да се самосанкционира: един голям брой анонимни хора съумяват да изработят някаква обща норма, която да контролира тяхното другарство. Но такава норма не беше направена против бруталността, експанзията или обидите по адрес на съперници. Тоест в целия този развой по възникването на просташкия език като норма на обществото вземат участие ужасно доста сътрудници. Политиците, несъмнено, също са в кюпа. Но причинно-следствената връзка е противоположна. Не политиците са пример на масите - политиците просто играят ролята на простаци, въпреки че доста постоянно въобще не са такива. Правят го, тъй като считат, че това е печеливша позиция, че това е ролята, която ще се хареса на болшинството.

Добре, само че хората въпреки всичко реагират позитивно и им харесва, когато от една висока политическа естрада прозвучат такива просторечиви или улични думи като примерно " главанаци " или " пунта мара ". Не е ли по този начин?

– Хората реагират друго, обществото не е нещо единно. Едни го харесват, други не го харесват, трети го имитират. Важното е друго: това към този момент се счита за норма. И обикновеното прекрачване на границите на вежливостта към този момент не прави усещане никому. В България бруталната фамилиарност към този момент се счита за норма на обществено говорене: хората имат възприятието, че по този начин " се споделя истината ". За това има разнообразни аргументи: медиите, дигитализацията, обществените мрежи. Но има и нещо друго, което не трябва да подценяваме: има обществен яд. Много хора се почувстваха изключени от обществените процеси и считат, че би трябвало да приказват яростно. Това значи - да използват брутални думи, да назовават другите с брутални имена. А опитът да се противостои на езика на омразата имаше тъкмо противоположния резултат. Той създаде нови талази от яростно говорене.

А не е ли по този начин, че вежливото говорене, за което Вие и всички ние ратуваме, се възприема от доста хора като двуличие?

– Точно по този начин. Ако приказваш вежливо, значи се " мазниш ", както би споделил Алеко Константинов. Значи нещо не е в ред, значи не казваш истината.

Когато приказваш културно и на верен български език, а не използваш диалектизми, вулгарности и оня подобен език, с който си служат езиково непохватните хора – това пък не минава ли за надменност?

– Тази начетеност минава за някакъв тип експертно дрънчене, което никого не интересува. Хората считат, че истината е толкоз забележима, толкоз мъчителна, толкоз брутална, че би трябвало да се посочва с брутални думи. Не извинявам просташкото говорене, единствено изяснявам механизмите.

Можем ли да обобщим, че вежливото говорене се възприема като двуличие, а културното говорене - като надменност?

– Да. С две думи казано: всичко това, което напуща сферата на бруталната, безцеремонна гневност, се счита за неприлично за доверие. Онези, които желаят да продават медийна стока, считат, че би трябвало да приказват по този метод – и култивират този език. Не тъй като са простаци, а тъй като го считат за стока.

И по този метод поражда циничен кръг.

– Точно това споделям. Възниква циничен кръг. А критиците на този език, в това число и моя благосклонност, в действителност не са предложили същински излаз. Ние не знаем какъв е изходът, не знаем какъв е инструментът, с който да влияем. И в някакъв смисъл се самомаргинализираме. Ние си приказваме, кучето си лае, а керванът си върви. И никой от подложените на критика медии не взима сходни рецензии на съществено. Те се възприемат като някакво даскалско, назидателно мрънкане.

Ако се върнем към публикацията на господин Слатински: той също остава в този циничен кръг и не може да го пробие.

– Да, той също остава в този циничен кръг, не предлага излаз, а единствено някаква моралистична назидателност. Която, да си призная, и аз съм практикувал, само че към този момент знам, че тя не води до никакъв резултат. Нека да кажа и още нещо. Да се приказва за простаците и опростачването е доста елементарно, само че и безконтролно. Защото в действителност ние не знаем какво значи думата " тъпанар ". Тя явно не значи единствено " некултурен, елементарен човек ". Тя е нещо доста повече. Правил съм си труда да ревизирам дали на други езици има сходна дума. Откривам разнообразни приблизителни синоними – дано да не ги изреждам тук. На сръбски и хърватски има думата " прóстак ", която обаче значи единствено " елементарен, некултурен човек " и не дава отговор на българската " тъпанар ".

Казано иначе: българският тъпанар е човек, който живее със сбъркана визия за обществените и просветителни йерархии и счита, че той е в истината, че е в правото си, че е на власт. Власт културна и политическа. Тук, несъмнено, незабавно се появява фигурата на Бай Ганьо: един ликуващ елементарен човек, един елементарен човек, който издевателства над другите. Много е комплицирана семантиката на думата " тъпанар ", заради което не трябва да я използваме по този начин безгрижно. Защото в случай че се задълбочим в нея, оттова ще изникнат страхотните проблеми на общественото тъждество и неравноправие, на справедливостта и несправедливостта.