Роден е Имануел Кант
Имануел Кант е роден през 1724 година в Кьонигсберг (днес Калининград), столицата на Прусия. Той е четвъртото от единадесет деца на фамилията, от които единствено четири доближават до зрелост. Баща му, Йохан Георг Кант (1682 – 1746) е самарджия, родом от Мемел (днес Клайпеда) и наследник на изселник от Шотландия. Майка му, Регина Доротея Ройтер (1697 – 1737), е родена в Нюрнберг. Кръстен при раждането си Емануел, той трансформира името си на Имануел, откакто научава староеврейски.
Кант израства в скромна и изключително набожна среда, обвързвана с пиетисткото направление на лутеранството, което се застъпва за мощна религиозна отдаденост, персонално примирение и безусловно схващане на текстовете на Библията. Училището, което посещава, също държи на строгата дисциплинираност, като образованието натъртва на латинския и религиозното образование за сметка на математиката и естествените науки. През този интервал той се демонстрира като стабилен, въпреки и не ослепителен, възпитаник. Смята се, че през целия си живот Кант не се отдалечава на повече от 10 благи от родния Кьонигсберг.
През 1740 година, шестнадесетгодишен, Имануел Кант постъпва в Кьонигсбергския университет, където ще премине и цялата му академична кариера. Там учи философията на Готфрид Лайбниц и Кристиан Волф под управлението на Мартин Кнутцен, рационалист, който следи развиването на английската философия и просвета и среща Кант с новата математическа физика на Исак Нютон. Кнутцен съумява да отклони Кант от теорията на Лайбниц за авансово откритата естетика, която назовава „ възглавница за мързеливия разум “, както и от идеализма, отхвърлян от множеството философи на 18 век. В по-късните си работи Кант подлага на критика обичайния идеализъм, съгласно който действителността е напълно въобразена, и основава своя лична доктрина, наричана трансцендентален идеализъм.
Кант посочва личната си философска теория трансцендентален идеализъм. Според него още обичайно философията е призвана да отговори на три съществени въпроса, които са: Какво мога да знам?, Какво съм задължен да върша? и На какво следва да се надявам? На тези въпроси респективно се пробват да отговорят трите критически съчинения на Кант: „ Критика на чистия разсъдък “, „ Критика на практическия разсъдък “ и „ Критика на способността за умозаключение “.
Една от централните тематики в работите на Кант е тематиката за свободата, която той преглежда в два проекта – трансцендентален и на практика. Трансценденталният аспект на разглеждане на свободата следва да отговори на въпроса, по какъв начин е допустима свободата в случай, че всички събития в естествения свят са причинно-следствено детерминирани. Кант дава отговор на този въпрос въз основа на разграничението му сред свръхестествен и ноуменален свят, първият от които е светът на естествената нужда, а втория – светът на свободата в качеството ни на морално-отговорни, т.е. рационални същества. Собствено практическият аспект в разглеждането на свободата се интересува от моралната независимост като изява на автономията на нашия разсъдък, в способността му да дефинира претекстовете на нашите действия и дейности, без значение от подбудите на сетивността (независимо от възприятието за наслаждение или неудоволствие). Кант оказва огромно въздействие върху философията на романтизма и на идеализма през 19 век и работите му са насочна точка за Хегел. Кант се приема за основоположник на немската класическа философия. Във „ Всеобща естествена история и доктрина на небето “ той излага догадка за произхода на Слънчевата система, с която нанася удар на метафизичния мироглед за света. От 1770 година с така наречен философия на рецензията Кант се афишира против догматизма на умозрителната метафизика. Според него обективно съществуват „ неща в себе си “, които работят върху сетивата и пораждат безпорядък на чувствата, поставяни в ред от априорни форми на сетивността (пространството и времето) и от 12 категории на разсъдъка. Поставя началото на диалектическия способ, доразвит от Фихте, Шелинг и Хегел. В няколко труда и съчинения с център „ Критика на чистия разсъдък “ Кант развива и учението логичност, като разграничава елементарна или обща (формална) и трансцендентална логичност. Етическата система на Кант в труда му „ Критика на практическия разсъдък “ е учредена върху понятието дълг. Теориите на Кант довеждат до възникването на две съществени школи (течения) във философията – кантианство и неокантианство.
Кант израства в скромна и изключително набожна среда, обвързвана с пиетисткото направление на лутеранството, което се застъпва за мощна религиозна отдаденост, персонално примирение и безусловно схващане на текстовете на Библията. Училището, което посещава, също държи на строгата дисциплинираност, като образованието натъртва на латинския и религиозното образование за сметка на математиката и естествените науки. През този интервал той се демонстрира като стабилен, въпреки и не ослепителен, възпитаник. Смята се, че през целия си живот Кант не се отдалечава на повече от 10 благи от родния Кьонигсберг.
През 1740 година, шестнадесетгодишен, Имануел Кант постъпва в Кьонигсбергския университет, където ще премине и цялата му академична кариера. Там учи философията на Готфрид Лайбниц и Кристиан Волф под управлението на Мартин Кнутцен, рационалист, който следи развиването на английската философия и просвета и среща Кант с новата математическа физика на Исак Нютон. Кнутцен съумява да отклони Кант от теорията на Лайбниц за авансово откритата естетика, която назовава „ възглавница за мързеливия разум “, както и от идеализма, отхвърлян от множеството философи на 18 век. В по-късните си работи Кант подлага на критика обичайния идеализъм, съгласно който действителността е напълно въобразена, и основава своя лична доктрина, наричана трансцендентален идеализъм.
Кант посочва личната си философска теория трансцендентален идеализъм. Според него още обичайно философията е призвана да отговори на три съществени въпроса, които са: Какво мога да знам?, Какво съм задължен да върша? и На какво следва да се надявам? На тези въпроси респективно се пробват да отговорят трите критически съчинения на Кант: „ Критика на чистия разсъдък “, „ Критика на практическия разсъдък “ и „ Критика на способността за умозаключение “.
Една от централните тематики в работите на Кант е тематиката за свободата, която той преглежда в два проекта – трансцендентален и на практика. Трансценденталният аспект на разглеждане на свободата следва да отговори на въпроса, по какъв начин е допустима свободата в случай, че всички събития в естествения свят са причинно-следствено детерминирани. Кант дава отговор на този въпрос въз основа на разграничението му сред свръхестествен и ноуменален свят, първият от които е светът на естествената нужда, а втория – светът на свободата в качеството ни на морално-отговорни, т.е. рационални същества. Собствено практическият аспект в разглеждането на свободата се интересува от моралната независимост като изява на автономията на нашия разсъдък, в способността му да дефинира претекстовете на нашите действия и дейности, без значение от подбудите на сетивността (независимо от възприятието за наслаждение или неудоволствие). Кант оказва огромно въздействие върху философията на романтизма и на идеализма през 19 век и работите му са насочна точка за Хегел. Кант се приема за основоположник на немската класическа философия. Във „ Всеобща естествена история и доктрина на небето “ той излага догадка за произхода на Слънчевата система, с която нанася удар на метафизичния мироглед за света. От 1770 година с така наречен философия на рецензията Кант се афишира против догматизма на умозрителната метафизика. Според него обективно съществуват „ неща в себе си “, които работят върху сетивата и пораждат безпорядък на чувствата, поставяни в ред от априорни форми на сетивността (пространството и времето) и от 12 категории на разсъдъка. Поставя началото на диалектическия способ, доразвит от Фихте, Шелинг и Хегел. В няколко труда и съчинения с център „ Критика на чистия разсъдък “ Кант развива и учението логичност, като разграничава елементарна или обща (формална) и трансцендентална логичност. Етическата система на Кант в труда му „ Критика на практическия разсъдък “ е учредена върху понятието дълг. Теориите на Кант довеждат до възникването на две съществени школи (течения) във философията – кантианство и неокантианство.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ