Имам всичко: разказ от Здравка Евтимова
Имам всичко, в случай че човек е задоволително малоумен да си фантазира, че всичкото е в банката. Постигала съм триумфи. Зная - сполучливият човек е мебел, по лична самодейност приел форма, комфортна за приложимост от по-успешни хора. Притежавам студио за масаж, имам клиенти, стискащи в пръстите, които усърдно съм обработвала, бъдещето на красивата ни страна. В костите ми постоянно се отбива гибелта. Компанията ѝ е нещо всекидневно за мене, като забавяне на трен.
Разбира се, че не трябва да обвинявам никого. Бях доста глупава. Казах на Михаил, че детето не е негово. Така се случи. Колко години от този момент? Трийсет? Едва ли има някакво значение.
…Нажежи едно длето – от този ден мразя длетата и ми прилошава, постоянно когато мина край нещо, наподобяващо длето. Загря го над пламтящия огън в камината. Мислех, че желае да ликвидира нероденото ми дете. Докосна бедрото ми с нажеженото желязо – до през днешния ден имам тъмно-ален белег.
Малкото се роди прибързано. През ноември е влажно, постоянно пада първият сняг. Непрекъснато си представях - снегът отнася дъха на едно бебе, на щерка ми. Но снегът не взе нищо, като напълно естествен сняг се стопи след последвалия дъжд. Някъде по това време започнах да дочувам аромат на печени бадеми. След месец ли, или след три разбрах, че това е гибелта и когато тази миризма - изначало доста приятна, се носеше към бебето ми – тогава, въпреки че в ръцете и краката ми бяха кал, се надигах да зърна щерка си. Незнайно по какъв начин и на нейното малко бебешко бедро, върху снежната кожа, имаше белег.
Никога няма да схвана за какво Михаил се зае да ме лекува. Денем и нощем ме разтриваше, държа ме две седмици в запарка от змийско мляко. Може би на четвъртия месец след раждането започнах да се изправям.
- Детето ти е добре – сподели Михаил. – Здраво дете, доста красиво.
Беше се научил да се грижи за бебето, къпеше го, правеше каши, беше му купил скъпи облекла – розови, червени, блузки с калинки, камизолки, без петънце по тях. Дъщеря ми светеше чиста, бяла, красива в ръцете му и се усмихваше.
- На тате принцесата - споделяше той. – На тате слънчицето.
Здравите като гилотини пръсти бяха нажежили длетото. Сега те обличаха дъщеричката ми, забъркваха кисел от препечено брашно и моето дете му се усмихваше. В човешките ръце се ражда гибелта, само че единствено те могат да научат дете да проходи.
Михаил се грижеше добре за мене. На него дължа умеенето си по миризмата на потта да зная по кое време ще утихне жлъчната рецесия, по кое време ще удари подаграта, по кое време мозъкът върви към края си и по какъв начин с доста лукавство, ловкост и самообладание можеш да изведеш този мозък надалеч от пътеката за оттатък. Михаил ме научи с доста, доста безмълвие да укривам най-важното – в случай че приказваш, рано или късно ще стане ясно какъв брой ти е противен индивидът, който изтръгваш от завоя към тъмния безспир.
След оня белег в никакъв случай нямаше да дам плод и мисълта за това бе лишило силата на стъпките и погледа ми. Изгубих визия какво значат думите „ неспокойствие “, „ очакване “, „ празник “. Срещах мъже, които твърдяха, че са самотни. Самотата е другото име на мъжа. Поддържах връзки, които не ме интересуваха. Не ме впечатляваха дарове, нито добра кухня. Ако можех да посоча нещо, което привличаше безплодната ми плът, то беше да завеждам вкъщи своя почитател. Михаил боледуваше. Не съм напориста персона, не диря никого, по тази причина връзките ми отвън спокойствието и тишината в моето ателие бяха две. Жалки отклонения, слепи улици без излаз. Единият беше много по-млад от мене, лекуващият доктор на Михаил.
Ако обичаш индивида, който се опитваш да измъкнеш от тавата, в която пекат бадемите за него, горко ти и горко на индивида. Ръцете ти не усещат края, тъй като мозъкът, костите, кръвта - всичко е любов, а обичта не вижда истината. Обичта не търси пътища. Тя е път. Затова не можех да церя моята внучка, дребната Ана. Не можех да стигна до нея, както на времето не можах да стигна до щерка ми и да я спася от температурата, от шарката, от бронхопневмонията.
Освен персоналния доктор на Михаил, канех вкъщи един уединен преподавател по математика. Сама се учудвах какво виждам у него – цялостен живот не бе срещнал подобаваща жена. Вървеше самичък в искрящо чист, ослепително изгладен костюм, 100 % вълна, обувки от естествена кожа и финален модел Айфон. Миризма на смазващо безценен одеколон се носеше от този човек - срещах го пред кафене „ Коста “ и на третия път, още преди да тръгне по пътя си – пред Софийска градска художествена изложба – аз стопирах до тези самотници, които в края на септември играят шах и залагат пари за всяка партия.
Погледът му следеше играта, аз стоях до него и го следих, с цел да не мисля за моята внучка, която ми споделяше: – „ Лъжеш, жено. Ти не си ми никаква. Лоша си. “ В никой човешки език не е измислена дума, способна да опише какво бих дала за това хлапе. Всичко, което имам и което нямам. Бих се съгласила сама да настойчивост тава бадеми в пещта, с цел да дойда да ме прибере моята остаряла познайница. Щях да си отида с наслада. Нямаше да виждам това дете с очи като миди, с ръце от слана, с телце по-тясно от диря на охлюв по пътя - дребна хрътка, очакваща с изплезен език да се появи джипа на майка му… Отказвах да мисля за този черен джип и за майка му, моята щерка, по тази причина изчаках индивида с нелепия безценен костюм, висящ като гарга до мъжете, играещи шах.
- Имам прекрасен кейк у нас – споделих му. – Имам хубаво кафе. Елате.
- Не ви познавам - отряза мъжът, загубен в облак къдрава, прошарена коса, плюс очила, сини очи, в които се бе настанил безцветният неустановен колорит на замръзваща вода, изострен профил, издялан с секира от някое захвърлено парче дърво.
- Не е нужно да ме познавате, с цел да ви почерпя кейк и кафе – споделих му. – Елате.
Хванах го за ръка и леко го подръпнах. Въобще не чаках, само че той се подчини. Държах го за ръка, както човек държи внучката си – тя, уви, вярваше, че е пристигнала на света в куфар, че преди нея не е имало друга жена, способна да приказва със гибелта, както правех аз – по този начин държах индивида, който вървеше сковано паралелно с мене, като че ли маршируваше. Посред марша се препъваше, с цел да си поеме въздух. Заведох го, без да му говоря, до моето студио, дадох му кейк и кафе, узнах, че преподава математика в някакъв от нароилите се в последно време килийни университети. Мечтаел да потвърди теорема, недоказана до ден сегашен, само че завършил с празните химери. Младежта нямала сърце за математика. О, математиката! Тя не е просвета за нарушители, госпожо. Тя е за красиви мозъци.
Отмъщението ме изпълва с скука. Отмъщението значи да живееш в предишното. Интересува ме личността, когато не се вижда лицето ѝ. Лицето би трябвало на човек, с цел да се преструва през деня какъв брой обича родината, началника и жена си. Нощем тече същинското време. Но часовете на лъжата не свършват, индивидът се трансформира в арматура от кости, които самичък би счупил поради поклоните, в които се огъвали.
Заведох математика на петия етаж. Съжалявах, че можех да го подвигна и да го занеса догоре на ръце, както правеше с мен Михаил, преди онази болест с трите букви да се настани в кръвта му. Не мога да си обясня по какъв начин толкоз здрав човек като него се пречупи. Всъщност мога, само че се опасявам да мисля за това.
С подготвеност оказвам помощ на клиентите си да се събличат – задоволително е да зърна кожата им, да усетя пулса, да хвана миризмата и зная. Зная по какъв начин да лишава болката, уви краткотрайно.
Човекът, който не бе съумял да потвърди недоказаната теорема, имаше светла, бледа и доста страхлива кожа. Бавно, гладко, тихо, само че упорито прогоних болката от него, скърших страха в кръвоносните му съдове, до момента в който се отпусна в ръцете ми като скъпа прежда. Винаги съм желала да оплитам, единствено за това четях вълшебни приказки - от време на време в тях се разказваше за добра баба, каквато нямах. Тя плетеше шал на внучето си. Аз също бях почнала да оплитам шал от най-скъпата прежда, която открих в България. За моята внучка. Нека мисли, че я заблуждавам, дано се заблуждава, че съм подла, нахална и лъжлива жена. Шалът, който желаех да изплета за нея, щеше да ѝ опише истината.
Математикът, попаднал при студенти без сърце за математика, беше остарял, обуздан шал. Гледах го умерено, без боязън. Свикнала съм с голи тела, заболели тела, очакващи знамение. Неговото изглеждаше неясно и крепко, само че и то очакваше помощта ми, която не желаех да му дам. Но вратата на северната стая, където бях настанила Михаил и неговата трибуквена спътница заболяването, бе открехната. Затова любовта се случи. При мен тя протича елементарно, тази бледа обич. Математикът ми беше благодарен. Каза ми го напряко:
– Благодаря ви. Бяхте добра с мене.
Когато някой ви каже, че сте добра с него, той никога не е разкрил мислите си до дъно, само че не зададох въпрос – кожата му искаше да ми каже друго нещо, беше се затоплила и овлажняла. И в действителност:
– За пръв път е за мен – подхвана равно индивидът. – Мислех, че ще умра, без да съм потвърдил теоремата, без да съм срещнал някоя жена.
- Моля ви, говорете по-тихо – прошепнах аз. - Брат ми е в прилежащата стая. Много е болен.
- Брат ви е болен? – попита математикът. – Съжалявам.
Той стана, стремително се облече в своя напълно огладен черен костюм от стопроцентова вълна. Движеше се изумително безшумно, слънчево зайче по стената, почука на открехнатата врата към северната стая, поклони се леко. По този метод постъпват математиците - в никакъв случай не съм била добра по математика – и заприказва с бездънен глас. Предполагам, че по този начин приказва на студентите за теоремите, лемите и всевъзможни други математически потайности, които ми вдъхваха смут.
- Господине, апелирам за опрощение, че ви обезпокоих. Вашата сестра е прелестна. Можете да се гордеете с нея.
След секунда математикът излезе, Михаил не издаде нито тон и за момент си помислих, че си е отишъл, без да ми донесе миризмата на тава прегорели бадеми. Втурнах се в северната стая, където по-рано държах старите облекла на Михаил, и изтичах до леглото. Лицето му бе влажно. Плачеше.
Никога не бях виждала Михаил насълзен. Плачът ме изпълва с гадност. От доста от дълго време, когато видя разплакано лице, си представям нажежено до алено длето и оня противен белег на крайници ми.
Канех математика на петия етаж, стисках ръката му, както мечтаех да държа ръката на внучката ми. Този недоказал теоремата вид ми беше станал внучка. Водех го бавно в някоя сладкарница, хапвахме сладолед, без да приказваме, привикнах да му описвам приказки, а той слушаше, посивялата му къдрава коса - паяжина в дрипавия въздух на септември. Водех го в магазини за играчки и той ми купуваше нов пъзел. Редяхме го дружно с часове на петия етаж, затварях вратата към северната стаичка, тъй като беше студено и любовта се случваше, само че по никакъв начин не ме интересуваше любовта. Тя е непретенциозна, така или другояче се изпречва на пътя на хората, за нейна сметка сводници натрупат пари. Търсачи на популярност снимат слаби филми, пишат подправени истории и стихове, а тя бе толкоз обикновена. И красива. Дори когато беше обезверена.
- Благодаря ти – споделяше математикът, който бе мой другар, внучка, мой есенен ден. – По-рано, когато отидех някъде, нямаше на кого да закупувам дарове. Сега имам. Мога да купя целия свят за тебе.
- Дядо – повтаряше внучката ми Ана на Михаил. – Ти си доста добър.
Наблюдавах Михаил. Болното му лице се отпускаше и октомври най-накрая идваше при него – слънчева, топла есен със злато по пътеките в парка и мъдро чернокосо хлапе в стаята, моята внучка Ана.
- Дядо, ти си ми единственият дядо. Ще ми станеш ли и другар?
- Да, момичето ми – каза ѝ Михаил. – Ще ти стана най-хубавият другар.
- Не може. Моят най-хубав другар е Шушомир, едно момче от Старо село.
- Добре, слънчевото ми момиче. Аз ще съм най-хубавият ти другар след Шушомир.
- Обичам те, дядо.
Това нямаше в никакъв случай да имам.
Никой нямаше да ми каже: – „ Обичам те, бабо. “
Разбира се, че не трябва да обвинявам никого. Бях доста глупава. Казах на Михаил, че детето не е негово. Така се случи. Колко години от този момент? Трийсет? Едва ли има някакво значение.
…Нажежи едно длето – от този ден мразя длетата и ми прилошава, постоянно когато мина край нещо, наподобяващо длето. Загря го над пламтящия огън в камината. Мислех, че желае да ликвидира нероденото ми дете. Докосна бедрото ми с нажеженото желязо – до през днешния ден имам тъмно-ален белег.
Малкото се роди прибързано. През ноември е влажно, постоянно пада първият сняг. Непрекъснато си представях - снегът отнася дъха на едно бебе, на щерка ми. Но снегът не взе нищо, като напълно естествен сняг се стопи след последвалия дъжд. Някъде по това време започнах да дочувам аромат на печени бадеми. След месец ли, или след три разбрах, че това е гибелта и когато тази миризма - изначало доста приятна, се носеше към бебето ми – тогава, въпреки че в ръцете и краката ми бяха кал, се надигах да зърна щерка си. Незнайно по какъв начин и на нейното малко бебешко бедро, върху снежната кожа, имаше белег.
Никога няма да схвана за какво Михаил се зае да ме лекува. Денем и нощем ме разтриваше, държа ме две седмици в запарка от змийско мляко. Може би на четвъртия месец след раждането започнах да се изправям.
- Детето ти е добре – сподели Михаил. – Здраво дете, доста красиво.
Беше се научил да се грижи за бебето, къпеше го, правеше каши, беше му купил скъпи облекла – розови, червени, блузки с калинки, камизолки, без петънце по тях. Дъщеря ми светеше чиста, бяла, красива в ръцете му и се усмихваше.
- На тате принцесата - споделяше той. – На тате слънчицето.
Здравите като гилотини пръсти бяха нажежили длетото. Сега те обличаха дъщеричката ми, забъркваха кисел от препечено брашно и моето дете му се усмихваше. В човешките ръце се ражда гибелта, само че единствено те могат да научат дете да проходи.
Михаил се грижеше добре за мене. На него дължа умеенето си по миризмата на потта да зная по кое време ще утихне жлъчната рецесия, по кое време ще удари подаграта, по кое време мозъкът върви към края си и по какъв начин с доста лукавство, ловкост и самообладание можеш да изведеш този мозък надалеч от пътеката за оттатък. Михаил ме научи с доста, доста безмълвие да укривам най-важното – в случай че приказваш, рано или късно ще стане ясно какъв брой ти е противен индивидът, който изтръгваш от завоя към тъмния безспир.
След оня белег в никакъв случай нямаше да дам плод и мисълта за това бе лишило силата на стъпките и погледа ми. Изгубих визия какво значат думите „ неспокойствие “, „ очакване “, „ празник “. Срещах мъже, които твърдяха, че са самотни. Самотата е другото име на мъжа. Поддържах връзки, които не ме интересуваха. Не ме впечатляваха дарове, нито добра кухня. Ако можех да посоча нещо, което привличаше безплодната ми плът, то беше да завеждам вкъщи своя почитател. Михаил боледуваше. Не съм напориста персона, не диря никого, по тази причина връзките ми отвън спокойствието и тишината в моето ателие бяха две. Жалки отклонения, слепи улици без излаз. Единият беше много по-млад от мене, лекуващият доктор на Михаил.
Ако обичаш индивида, който се опитваш да измъкнеш от тавата, в която пекат бадемите за него, горко ти и горко на индивида. Ръцете ти не усещат края, тъй като мозъкът, костите, кръвта - всичко е любов, а обичта не вижда истината. Обичта не търси пътища. Тя е път. Затова не можех да церя моята внучка, дребната Ана. Не можех да стигна до нея, както на времето не можах да стигна до щерка ми и да я спася от температурата, от шарката, от бронхопневмонията.
Освен персоналния доктор на Михаил, канех вкъщи един уединен преподавател по математика. Сама се учудвах какво виждам у него – цялостен живот не бе срещнал подобаваща жена. Вървеше самичък в искрящо чист, ослепително изгладен костюм, 100 % вълна, обувки от естествена кожа и финален модел Айфон. Миризма на смазващо безценен одеколон се носеше от този човек - срещах го пред кафене „ Коста “ и на третия път, още преди да тръгне по пътя си – пред Софийска градска художествена изложба – аз стопирах до тези самотници, които в края на септември играят шах и залагат пари за всяка партия.
Погледът му следеше играта, аз стоях до него и го следих, с цел да не мисля за моята внучка, която ми споделяше: – „ Лъжеш, жено. Ти не си ми никаква. Лоша си. “ В никой човешки език не е измислена дума, способна да опише какво бих дала за това хлапе. Всичко, което имам и което нямам. Бих се съгласила сама да настойчивост тава бадеми в пещта, с цел да дойда да ме прибере моята остаряла познайница. Щях да си отида с наслада. Нямаше да виждам това дете с очи като миди, с ръце от слана, с телце по-тясно от диря на охлюв по пътя - дребна хрътка, очакваща с изплезен език да се появи джипа на майка му… Отказвах да мисля за този черен джип и за майка му, моята щерка, по тази причина изчаках индивида с нелепия безценен костюм, висящ като гарга до мъжете, играещи шах.
- Имам прекрасен кейк у нас – споделих му. – Имам хубаво кафе. Елате.
- Не ви познавам - отряза мъжът, загубен в облак къдрава, прошарена коса, плюс очила, сини очи, в които се бе настанил безцветният неустановен колорит на замръзваща вода, изострен профил, издялан с секира от някое захвърлено парче дърво.
- Не е нужно да ме познавате, с цел да ви почерпя кейк и кафе – споделих му. – Елате.
Хванах го за ръка и леко го подръпнах. Въобще не чаках, само че той се подчини. Държах го за ръка, както човек държи внучката си – тя, уви, вярваше, че е пристигнала на света в куфар, че преди нея не е имало друга жена, способна да приказва със гибелта, както правех аз – по този начин държах индивида, който вървеше сковано паралелно с мене, като че ли маршируваше. Посред марша се препъваше, с цел да си поеме въздух. Заведох го, без да му говоря, до моето студио, дадох му кейк и кафе, узнах, че преподава математика в някакъв от нароилите се в последно време килийни университети. Мечтаел да потвърди теорема, недоказана до ден сегашен, само че завършил с празните химери. Младежта нямала сърце за математика. О, математиката! Тя не е просвета за нарушители, госпожо. Тя е за красиви мозъци.
Отмъщението ме изпълва с скука. Отмъщението значи да живееш в предишното. Интересува ме личността, когато не се вижда лицето ѝ. Лицето би трябвало на човек, с цел да се преструва през деня какъв брой обича родината, началника и жена си. Нощем тече същинското време. Но часовете на лъжата не свършват, индивидът се трансформира в арматура от кости, които самичък би счупил поради поклоните, в които се огъвали.
Заведох математика на петия етаж. Съжалявах, че можех да го подвигна и да го занеса догоре на ръце, както правеше с мен Михаил, преди онази болест с трите букви да се настани в кръвта му. Не мога да си обясня по какъв начин толкоз здрав човек като него се пречупи. Всъщност мога, само че се опасявам да мисля за това.
С подготвеност оказвам помощ на клиентите си да се събличат – задоволително е да зърна кожата им, да усетя пулса, да хвана миризмата и зная. Зная по какъв начин да лишава болката, уви краткотрайно.
Човекът, който не бе съумял да потвърди недоказаната теорема, имаше светла, бледа и доста страхлива кожа. Бавно, гладко, тихо, само че упорито прогоних болката от него, скърших страха в кръвоносните му съдове, до момента в който се отпусна в ръцете ми като скъпа прежда. Винаги съм желала да оплитам, единствено за това четях вълшебни приказки - от време на време в тях се разказваше за добра баба, каквато нямах. Тя плетеше шал на внучето си. Аз също бях почнала да оплитам шал от най-скъпата прежда, която открих в България. За моята внучка. Нека мисли, че я заблуждавам, дано се заблуждава, че съм подла, нахална и лъжлива жена. Шалът, който желаех да изплета за нея, щеше да ѝ опише истината.
Математикът, попаднал при студенти без сърце за математика, беше остарял, обуздан шал. Гледах го умерено, без боязън. Свикнала съм с голи тела, заболели тела, очакващи знамение. Неговото изглеждаше неясно и крепко, само че и то очакваше помощта ми, която не желаех да му дам. Но вратата на северната стая, където бях настанила Михаил и неговата трибуквена спътница заболяването, бе открехната. Затова любовта се случи. При мен тя протича елементарно, тази бледа обич. Математикът ми беше благодарен. Каза ми го напряко:
– Благодаря ви. Бяхте добра с мене.
Когато някой ви каже, че сте добра с него, той никога не е разкрил мислите си до дъно, само че не зададох въпрос – кожата му искаше да ми каже друго нещо, беше се затоплила и овлажняла. И в действителност:
– За пръв път е за мен – подхвана равно индивидът. – Мислех, че ще умра, без да съм потвърдил теоремата, без да съм срещнал някоя жена.
- Моля ви, говорете по-тихо – прошепнах аз. - Брат ми е в прилежащата стая. Много е болен.
- Брат ви е болен? – попита математикът. – Съжалявам.
Той стана, стремително се облече в своя напълно огладен черен костюм от стопроцентова вълна. Движеше се изумително безшумно, слънчево зайче по стената, почука на открехнатата врата към северната стая, поклони се леко. По този метод постъпват математиците - в никакъв случай не съм била добра по математика – и заприказва с бездънен глас. Предполагам, че по този начин приказва на студентите за теоремите, лемите и всевъзможни други математически потайности, които ми вдъхваха смут.
- Господине, апелирам за опрощение, че ви обезпокоих. Вашата сестра е прелестна. Можете да се гордеете с нея.
След секунда математикът излезе, Михаил не издаде нито тон и за момент си помислих, че си е отишъл, без да ми донесе миризмата на тава прегорели бадеми. Втурнах се в северната стая, където по-рано държах старите облекла на Михаил, и изтичах до леглото. Лицето му бе влажно. Плачеше.
Никога не бях виждала Михаил насълзен. Плачът ме изпълва с гадност. От доста от дълго време, когато видя разплакано лице, си представям нажежено до алено длето и оня противен белег на крайници ми.
Канех математика на петия етаж, стисках ръката му, както мечтаех да държа ръката на внучката ми. Този недоказал теоремата вид ми беше станал внучка. Водех го бавно в някоя сладкарница, хапвахме сладолед, без да приказваме, привикнах да му описвам приказки, а той слушаше, посивялата му къдрава коса - паяжина в дрипавия въздух на септември. Водех го в магазини за играчки и той ми купуваше нов пъзел. Редяхме го дружно с часове на петия етаж, затварях вратата към северната стаичка, тъй като беше студено и любовта се случваше, само че по никакъв начин не ме интересуваше любовта. Тя е непретенциозна, така или другояче се изпречва на пътя на хората, за нейна сметка сводници натрупат пари. Търсачи на популярност снимат слаби филми, пишат подправени истории и стихове, а тя бе толкоз обикновена. И красива. Дори когато беше обезверена.
- Благодаря ти – споделяше математикът, който бе мой другар, внучка, мой есенен ден. – По-рано, когато отидех някъде, нямаше на кого да закупувам дарове. Сега имам. Мога да купя целия свят за тебе.
- Дядо – повтаряше внучката ми Ана на Михаил. – Ти си доста добър.
Наблюдавах Михаил. Болното му лице се отпускаше и октомври най-накрая идваше при него – слънчева, топла есен със злато по пътеките в парка и мъдро чернокосо хлапе в стаята, моята внучка Ана.
- Дядо, ти си ми единственият дядо. Ще ми станеш ли и другар?
- Да, момичето ми – каза ѝ Михаил. – Ще ти стана най-хубавият другар.
- Не може. Моят най-хубав другар е Шушомир, едно момче от Старо село.
- Добре, слънчевото ми момиче. Аз ще съм най-хубавият ти другар след Шушомир.
- Обичам те, дядо.
Това нямаше в никакъв случай да имам.
Никой нямаше да ми каже: – „ Обичам те, бабо. “
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ