Имало някога една малка кукла на име Каролина, която живеела

Имало в миналото една дребна кукла на име Каролина, която живеела в страна надалеч, надалеч от света на хората. До момента, в който кралят и кралицата не са свалени от власт и неочакван вятър не се извисява над кралството. Той вълшебен отнася Каролина в света на хората, в Краков, с цел да събере пътищата на дребната кукла и на Майстора на играчки – човек с необикновена мощ и тайнствено минало.

Междувременно нахлуването на нацистите в Полша и грозната сянка на Втората международна война надвисва над света на хората и единствено Майстора на играчки и Каролина могат да оказват помощ на бедния цигулар евреин и неговата щерка, застрашени от трагичната орис на хиляди други жертви на холокоста.

Ужасите на Втората международна война отекват и в Страната на играчките в тази приказка - дебют на американската писателка Рейчъл Ромеро, в която са вплетени магия, история и фолклор. Тази приказка в духа на " Лешникотрошачката " и " Крадецът на книги " споделя за любовта и другарството, които се оказват най-силното оръжие пред бруталното лице на войната.

В рубриката " Четиво " " Детски Дневник " показва фрагмент от " Майсторът на играчки от Краков " на Рейчъл Ромео, възложен от издателство " Сиела ". Читателите на " Детски Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук.

Глава първа
Майсторът на играчки

Каролина се разсъни в човешкия свят със стъклено сърце.

То бе цялостно и с рози, и с тръните им, тъй като бе поело в себе си цялото благополучие и цялата горест, които бе изпитвала в Страната на играчките. Когато тя се раздвижи, то се разклати и изтрополи, блъскайки се в мекото дърво на кутията в гърдите ѝ.

След къс миг на неясен размисъл реши, че ѝ харесва.

Нетърпелива да ревизира какво още се е трансформирало в нея, в този момент, когато бе в света на хората, протегна ръцете си пред себе си и помръдна внимателно с пръсти. Те бяха все по този начин здрави и твърди, каквито бяха и в Страната на играчките, и щяха да правят добра работа с игла и конец. След това събра петите на обутите си в чифт черни ботуши крачета и изтрака с тях. Вълнението ѝ набъбна, изправи се, като в това време настъпи ръба на дългата си алена пола. Опита се да резервира равновесие и въздъхна с облекчение, когато най-сетне се закрепи. Бе сложена високо, високо на една етажерка и въпреки да не бе направена от стъкло или порцелан, не бе изключително въодушевена от концепцията да се изтърколи отсам към пода.

Потрепервайки леко, повдигна ръка към лицето си. Най-много се боеше от тази част от инспекцията, само че ѝ бе нужно едно-едничко леко допиране, с цел да осъзнае, че пукнатината, която разсичаше бузата ѝ, бе изчезнала. Някой я бе поправил!

Огледа се из стаята, в която се намираше, като се опитваше да открие нещо, което да ѝ подскаже кой и какъв е индивидът, който я бе поправил.

Стаята ѝ подсети ненапълно за нейната от дълго време изгубена къщурка, макар че доста от детайлностите не се виждаха, потънали във вечерните сенки. Имаше работна маса с купища платове, пръснати по нея, и игленик, от който иглите се издигаха като сребърни цветя, само че тази работилница не бе цялостна с бални рокли, жакети и шалове, както в нейната къщурка.

Тук бе цялостно с играчки.

Под нея имаше редици с клатещи се кончета, чиито хълбоци бяха изрисувани с венци от маргаритки и есенни листа, по рафтовете видя плюшени животни във всевъзможни форми и размери, усмихващи се с дребните си, ушити с конци усти. А най-хубавото бе, че на всички места имаше кукли. Никоя от тях нямаше драскотини по дребното си личице, крайниците им не носеха следи от изгоряло от пожара, който плъховете бяха провокирали. Всички изглеждаха спокойни, подготвени да обичат и да бъдат обичани.

Бяха в сигурност.

Каролина знаеше, че няма да отиде на никое място, в случай че единствено се мотае и зяпа из новия си свят. Обърна се към седящата до нея чернокоса кукла.

– Здравей! Аз съм Каролина. Ще ми кажеш ли, апелирам те, по какъв начин се назовава това място?

Другата кукла не отговори.

Може би бе прекомерно срамежлива или се боеше. Каролина се опита да я успокои.

– Не би трябвало да се боиш от мен. Аз съм тъкмо като теб, аз съм от Страната на играчките. Но заклевам се, плъховете не ме последваха. Добрият вятър, който ме докара тук, се погрижи за това.

Чернокосата кукла обаче остана безмълвна и даже не трепна с клепки, с цел да покаже, че я е чула. Продължаваше все по този начин да се взира в сенките, погледът в огромните ѝ стъклени очи показваше само равнодушие.

Каролина се надяваше, че не всички играчки в човешкия свят са толкоз груби като тази тук. Надникна през ръба на лавицата, на която седеше, и се обърна към един плюшен лъв на рафта под нея:

– Здравей! Радвам се да те видя. Ще ми кажеш ли, апелирам те, по какъв начин се назовава това място?

Зачака, само че лъвът не проговори. Нито кадифеният слон до него или някое от клатещите се кончета.

– Ехо?

Вече се обръщаше не към някоя съответна играчка, а към цялата работилница.

– Някой няма ли да ми каже къде се намирам?

Но никой не го стори.

Беше ѝ нужно още напълно малко време, с цел да осъзнае, че тези играчки не бяха като нея. Те не идваха от Страната на играчките; не можеха да вървят и да приказват и тя се съмняваше, че сърцата им бяха стъклени. Въпреки че в този момент им завиждаше малко; нейното стъклено сърце бе цялостно догоре със сивкав боязън, възприятие, от което не мислеше, че ще се отърве скоро.

Предполагаше, че човешкият свят ще е друг, само че не бе очаквала да е сама в него. Обърна се наляво и видя голям прозорец. Отражението ѝ се втренчи в нея и част от паниката ѝ я напусна. Който бе направил тялото ѝ, бе уловил приликата идеално; имаше същата златиста коса и огромни очи с цвета на синя метличина, каквито бе имала и в Страната на играчките.

От другата страна на прозореца се простираше градски площад. В центъра му се издигаха постройка с две златни кули и огромна скулптура на мъж със сурово лице. Всичко тук бе толкоз огромно – несъмнено хората бяха колоси.
Какво можеше да направи? В Страната на играчките някои имаха вяра, че в човешкия свят съществува специфична магия. Ако я откриеше и успееше да я вземе, може би щеше да успее да прогони злите плъхове. В тази стая обаче не усещаше никаква по-специална магия. Магията тук миришеше на топъл джинджифилов сладкиш, а това означаваше, че е от оня вид, който тя можеше да прави със своето шиене. Сигурно бе дребна и сладка, а в този момент се нуждаеше от нещо доста по-силно.

Трябваше да напусне тази стая и да потърси другаде, само че по какъв начин?

Тропот от приближаващи стъпки я стресна и откъсна от мислите ѝ и Каролина още веднъж седна прибързано. Ако играчките тук не бяха живи, тя също трябваше да се преструва, че не е. Кой знае какво можеше да ѝ се случи, в случай че проговореше?

Стъпките стопираха и вратата в задната част на работилницата се отвори.

Мъжът, който влезе през нея, имаше алена брада, като че ли Зорницата я бе докоснала за малко с върховете на пръстите си, и носеше раирана пижама. Не беше нито толкоз висок, нито толкоз слаб като огромната скулптура извън, което я накара да въздъхне от облекчение. И въпреки всичко, в случай че този чужд я вдигнеше, тя щеше да бъде напълно малко по-висока от един от неговите дебели пръсти.

Мъжът закуцука към тезгяха и седна на стола пред него.

– Войната свърши – сподели той на себе си, сключвайки ръце. – У дома съм си. В Краков съм. У дома съм си.
Краков. Така ли се наричаше този град? Сигурно.

Каролина надзърна иззад чернокосата кукла, с цел да види мъжа по-добре. Не ѝ бе хрумвало, че и в света на хората може да има войни. Но в случай че индивидът споделяше истината, тази война към този момент бе свършила.

Той отвори чекмеджето до себе си и извади оттова нещо, което приличаше на дълга огърлица. Потърка розовите, наподобяващи на дъждовни капки мъниста. Но това май не го успокои и скоро тихичко се разплака.

Способността на мъжа да демонстрира толкоз намерено болката си, ѝ се стори като отблъскващ вълшебен номер, който хората извършват, без даже да осъзнават. Част от нея изгаряше от предпочитание да проговори и да го попита за какво в действителност плаче, само че тя стисна устни. Реши, че по този начин е по-безопасно; не знаеше кой е този мъж, нито какви бяха желанията му по отношение на нея.

Когато зората стартира да надниква над хоризонта, той се надигна от тезгяха и изчезна през задната врата нагоре по стълбите.

Каролина се зачуди дали въобще бе идвал тук, или това бе фантом, жертван да повтаря същата печална нощ още веднъж и още веднъж.

***
След изгрева на слънцето градският площад се извърши с хора.

Някои мъкнеха стативи и скицници, пъхнати под мишници, други носеха кошници с самун и плодове за обмен или принадлежности, които щяха да употребяват, с цел да построят още по-великолепни здания. Щяха да бъдат боядисани, всяка от тях щеше да бъде друга, въпреки Каролина да не виждаше някой от тези хора да прави същинска магия.
Когато огромният изправен часовник в ъгъла удари девет часа, мъжът от горния етаж се върна, доказвайки, че въпреки всичко не е фантом. Носеше сребърни очила и уместно облекло вместо пижамата и накуцването му бе облекчено от бастун в ръката му.

Отключи вратата на магазина и обърна табелата на прозореца от " Затворено " на " Отворено ". Докато го правеше, Каролина съумя да зърне надписа на вратата. Кирил Брезицк, занаятчия на играчки. Този човек ли бе Кирил Брезицк? Можеше единствено да допуска, макар че бе някак разочарована от името и занаята му.

В легендите майсторите на играчки не бяха тъжни мъже с алена коса; да, бяха хора, само че такива, които имат вълшебен сили и слизат от направени от облаци колесници, когато всичко наподобява изгубено; или пък бяха поправени играчки, които се пробват да спасят своите обичани от пожар или от чудовища (което за Каролина бе еднообразно ужасяващо). И щом се уверяха, че за всички в приказката ще има благополучен край, си тръгваха.

Но когато Кирил Брезицк седна на работната си маса и посегна в чекмеджето, откъдето този път извади не огърлица с мъниста, а нож за дялкане и полуготова кукла, тя разбра, че той в действителност би трябвало да е занаятчия на играчки – колкото и необикновено да изглеждаше.

С течение на деня хаосът по улиците на Краков ставаше все по-оживен, само че мнозина го пренебрегваха, с цел да влязат в магазинчето за играчки или просто с цел да надзърнат през прозореца. Повечето от показалите интерес към магазина бяха кръглолики деца, чиито усти зейваха в страхопочитание, щом видеха редиците от играчки по рафтовете и дребния макет на града на витрината.

През нощта Каролина бе прекомерно превъзбудена, с цел да забележи макета, само че в този момент не можеше да откъсне взор от него. Приличаше на съвсем съвършена имитация на света оттатък магазина – от тесните улици, които се виеха сходно на панделки нагоре към кръглия палат, до ниските къщи и магазини около него.

Много от жителите на града също бяха показани на макета като дребни фигурки. Намръщен пекар държеше тава с самун, мъже и дами се бяха привели над бележниците си в кафенетата и – най-хубавото от всичко – един принц бе извадил меч, подготвен да посрещне огромния змей, който пристъпваше към него. ***Дърводелецът също бе част от този дребен Краков, застанал пред магазина си с кукла в едната ръка и бастун в другата.

Игривият звън на камбанката над вратата предизвести влизането на две деца и тяхната майка в магазина. Малкото момче и дребното момиченце не се суетиха доста и избраха две играчки, които сложиха на тезгяха на майстора на играчки, до момента в който майка им пристъпваше след тях. Момичето държеше нежна кукла с руса коса, направена от прежда; момчето бе избрало плюшено мече с папийонка.

– Искаме да купим тези две играчки, в случай че обичате – сподели майката.

– О, да. Разбира се.

Дърводелецът стана тромаво от стола си и дамата се втренчи в него малко по-продължително, в сравнение с се стори подходящо на Каролина. Мъжът натрака покупките на огромната железна каса, която трополеше и съскаше, до момента в който той натискаше копчетата ѝ – като че ли и тя в действителност тайничко бе жива. Не погледна към дамата, когато взе банкнотите, които тя извади от чантата си.

– Благодаря, че се отбихте – прошепна той безшумно. – Miłego dnia. Приятен ден.

Жената кимна, нетърпелива да се заеме още веднъж с делата си. Двете деца извикаха в хор " Благодарим ви! " и се втурнаха към вратата, кикотейки се, с новите си другари в ръце.

Собственикът на магазина ги следи известно време, само че усмивката му ставаше все по-изхабена по краищата. Припряно се завърна към работата си и работи повече от час по куклата пред себе си съвсем без да подвига взор от нея. Едва откакто изпита предпочитание да протегне крайници, се изправи и приближи до Каролина.

– Може би някой ще те купи през днешния ден – сподели той, до момента в който я сваляше от лавицата. – Няма ли да е хубаво?

Знаеше ли, че е жива? Тя се канеше да му отговори, когато той въздъхна и се укори приглушено:

– Ето, отново приказвам на играчките. Нищо чудно, че множеството хора ме считат за чешит и несъответствуваща компания.

Каролина не виждаше нищо неприятно в това да приказваш на играчките изключително в случай че човек си изкарва с тях хляба, само че несъмнено в този свят на това не се гледаше с положително око. Остана безмълвна, а майсторът още веднъж се върна до тезгяха измежду дървените стружки и панделките. Трудно ѝ бе да се насили да стои неподвижно, само че прозорецът ѝ даваше чудесна панорама към градския площад, с цел да се разсейва.

Някъде там съществуваше магия, която щеше да избави нейния народ. И тя бе твърдо решена да я открие.

***
Единственият възрастен, който посети домакина ѝ, без да е съпроводен от деца, бе пекарят от дребния Краков, този път от плът и кръв, мъж на име пан Домбровски. Донесе сладкиш на майстора, гарниран с голям брой недоволства за неблагодарната си жена и поетите и художниците, които се събирали в прилежащото на пекарната кафене. Любимата му тематика обаче очевидно бе страната, в която живееха, Полша.

– Мислех, че ще бъдем велика нация, когато станем самостоятелни – сподели Домбровски. Въртеше се покрай масата в задната част на магазина, където дърводелецът работеше, когато нямаше клиенти. Тялото му, което бе кръгло като дребната питка, която майсторът бе изял на закуска, запълваше цялото пространство пред Каролина и ѝ пречеше да види нещо друго.

– Ние сме велика нация – усмихна се нейният хазаин към пекаря. – И Краков е популярен град. Все отново какъв брой други градове могат да кажат, че са учредени от принц, преборил се с змей?

– Пфу! Дракони не съществуват. Прекарвате прекомерно доста време около играчките си и с вашите приказни истории, Кирил – сподели Домбровски. От устата му летеше плюнка като душ и една капка падна на бузата на Каролина. Тя искаше да я изтрие с крайчеца на алената си пола, само че не можеше да рискува да помръдне.
Какво се бе случило с Домбровски, та бе изгубил вярата си в дракони? Дали в миналото въобще бе вярвал в тях? Каролина се надяваше. Един цялостен живот, изживян без религия в чудеса, би бил необикновено печален и отегчителен.

– Германия, ето това е велика нация – продължи пекарят. – Не чухте ли? Германската войска е нахлула в Австрия и Чехословакия и е споделила, че тези страни към този момент са нейни. Никой не спори с германците. Представете си единствено да си кадърен да направиш това!

Насочи огромния си пестник към масата, с цел да акцентира на думите си, и Каролина се претърколи на една страна.

– Адолф Хитлер е прекомерно нападателен – сподели дърводелецът, като изправи куклата. – Няма нищо хубаво в това, което прави.

Домбровски сви плещи.

– Фамилията на татко ви бе Биркхолц, нали? Май е немско име. Трябва да се гордеете, че вашата татковина набира такава мощ и авторитет.

Приятелят му отвори уста, с цел да стачкува, само че пекарят не му даде опция.

– Какво има в Полша? Сол, борови дървета и картофи. Трябва да продадете тази остаряла дупка и да се върнете в Германия с всичките пари, които татко ви остави. Сигурен съм, че ще ви одобряват с отворени прегръдки. Скътали сте си парите, нали?

– Бих се отказал от всички пари, в случай че можех да върна родителите си – сподели другият мъж.

Но Каролина знаеше, както и той сигурно бе наясно, че в това отношение гибелта играе честно; никакво количество пари не могат да изплатят назад никоя душа.

– Все отново е хубаво, че имам този магазин. Приятно ми е да си мисля, че оказвам помощ на хората да не помнят последната война.

– Едва ли – изсумтя пекарят. – Всички в Краков изгубиха по някой непосредствен и никакви джунджурии няма да ги накарат да не помнят. Но вие няма да се откажете от глупавите си фантазии, нали, Кирил? Хората към този момент даже не ви назовават по този начин, знаете го, нали? За тях вие сте към този момент просто Майстора на играчки.

– Нямам нищо срещу – сви плещи дърводелецът. – Поне ме познават поради работата ми.

– Не разбирате от дума и туй то – подбели възмутено очи Домбровски. Обърна се и се запъти към своя магазин, мърморейки си под носа.

Каролина си намерения, че животът и на двамата мъже щеше да бъде доста по-хубав, в случай че пекарят можеше да разбере простичката хубост, която Майстора на играчки внасяше в света. Но тя осъзнаваше, че не може да промени възгледите на Домбровски; щом се подиграваше на концепцията за драконите, в никакъв случай нямаше да повярва в Страната на играчките и нейните жители.

Домакинът ѝ се отпусна на стола, когато вратата на магазинчето се затръшна.

– Може би е прав – прошепна си той. – Имам този магазин от съвсем двайсет години и какво мога да покажа на хората?

Хората обичат играчките, които той прави, намерения си Каролина, а това ненапълно бе знак, че обичат и техния основател. Неговото въображение и сръчни ръце ги създаваха от нищото. Това трябваше да значи нещо.

– Иска ми се родителите ми да бяха живи – мъжът подвигна Каролина и я върна назад на лавицата. – Те също умряха във войната дружно с всичко положително, знаеш ли... В днешно време поетите пишат за края на света вместо за същинската обич и художниците рисуват това, което виждат през пушечния пушек на бойното поле, вместо приказни създания.

Ако бе дете или друга кукла, Каролина можеше да го утеши. Но той бе възрастен. Желанията, които споделяше с нея, изглеждаха прекомерно огромни, с цел да бъдат пришити в елементарен плат и прежда, а и също така тя самата първо трябваше да открие своята магия. Необходимо беше напълно скоро да се впусне на открито, по необятния свят. Това означаваше, че щеше да се наложи да напусне магазинчето и неговия притежател... вечно.

Щеше да ѝ бъде по-лесно да го стори, в случай че не го бе видяла да плаче.

***Според легендата Краков бил учреден от крал Крак. Зъл змей почнал да тормози града и хората му, по тази причина той трябвало да бъде погубен. Има няколко версии кой го убива – самият крал Крак, един от синовете му, също с името Крак, или елементарен обущар на име Скуба. – Б. пр.