Психологът Слави Стоев: Добре е да осъзнаваме собственото си безсмислие, но да действаме въпреки него
Имахме какво да питаме Слави Стоев, а и Слави Стоев имаше какво да ни каже. Той е психолог, работил малко в региона на лекуването на зависимости и много повече в региона на организационното развиване и персоналното рационализиране на хората. От 2010 година e създател и съучастник в консултантската организация InManagement, където е ангажиран главно по планове, свързани с смяна и ръководство и смяна на организационната просвета и повишение на лидерския потенциал. Отскоро опитва в региона на ранното развиване на прочувствената просветеност при деца благодарение на литературата. Автор е на излезлите три книги от поредицата „ Лиско Лис и другари “ (издателство Рибка). Слави е един от най-слушаните посетители (по упоменатите теми) в най-слушания подкаст в България - „ Говори интернет “. Гордее се с присъединяване си в план на UNICEF- България и Асоциацията на европейските публицисти, отдаден на по-етично отразяване на децата в медиите. Особено сензитивен на тематика деца, постоянно употребява израза „ Оставете на мира най-малко децата, мамка му “. И ето в този момент, в диалога ни с него разбрахме кое е най-важното за един екип, психопати ли са изпълнителните шефове, в какви „ филми “ влизаме, кой е най-ужасяващият човешки боязън и че май сме си напълно естествени.
Кое повече „ мачка “ индивида: упоритостите, несигурността, желанието за надзор или нещо друго?
Страхът. Казват, че най-големият смут за душeвността е загубата на дете и осъзнаването, че полудяваш или деградираш душевен. Кошмарът, че твоята проекция във бъдещето я няма и че тук и в този момент изчезваш, че си просто едно премигване във вечността. Всеки от нас си е развил разнообразни обезщетителни механизми, разнообразни защитни стени, които да държат надалеч този примитивен боязън. Едни си мислят, че като станат известни, това ще ги обезсмърти. Други си мислят, че като са сполучливи, това ги прави значими и смислени. Трети, че като са потребни на другите, няма да изчезнат. Четвърти, че като управляват всичко към себе си ще управляват и гибелта и нищо неприятно няма да стигне до тях. Между себе си и изгубването ние слагаме пари, деца, кариера, триумфи, лъскави коли, положителни каузи, креативен триумфи, хвалебствени слова и какво ли не друго. Според мен е добре да осъзнаваме личното си безсмислие, само че да действаме като че ли имаме смисъл. Така тези защитни стени ще ни мачкат по-малко.
Кое е най-трудното в един екип?
Зависи от екипа, всеки екип си има неговите компликации, само че най-важното за един екип е доверието. Онова доверие, което ти разрешава да взаимодействаш с другия, оттатък разликите, дрязгите и моментните разминавания на ползите. Доверието, което ти разрешава да чуваш рецензията като рецензия, а не като нахлуване. Доверието, което ти разрешава да работиш с индивида, макар, че усещаш, че не ти е споделил всичко, тъй като вярваш че премълчаването не ти носи вреди или най-малко индивидът не желае да ти навреди съзнателно. Доверието, което ти разрешава да кажеш на някой „ Ти вманиачен ли си, бе? “, а той да чуе „ Не мисля, че си прав! “, тъй като хората се одобряват такива, каквито са – с дефектите си в връзката, с разликите си и с шантавите си особености. Ако го няма това доверие, то действителната работна задача за участниците в екипа не е да реализират задачите си, а да се защищават от същински или мислени закани. Да дебнат другия, да се стараят да не се минат, да си отмъщават или да си потвърждават кой е по-голям и по-прав и така нататък типични дисфункции на екипното държание.
Коя е най-лесната една-едничка смяна, която да създадем в себе си, с цел да се разбираме по-добре с другите хора?
Не имам вяра в еднопосочните отговори на този вид въпроси. Всеки от нас има инстинктивното предпочитание да откри универсалния отговор на значимите въпроси и тези отговори да се трансфорат в ориентир за него. Защото по този начин е по-лесно и просто. Еднозначните и универсални отговори на комплицирани въпроси са подвеждащи, без значение дали звучат като „ Вярвай в Бог! “, „ Мисли положително! “ или „ 42 “, само че все пак ние имаме потребността от положителния овчар с правилните отговори, който да ни води. И доста постоянно хората, които ни ги дават, ни лъжат с някакви техни си персонални цели – да се почувстват умни, да им купим книгата, да ги слушаме и следваме или какво ли не. Пастирите не пасат овцете, тъй като ги обичат, а тъй като ги употребяват. В положителния случай ги и обичат, само че главната им мотивация е месо, мляко и вълна. Всеки от нас си има един или два или пет съществени бъга, които му пречат да е по-успешен във взаимоотношението си с другия. Добре е да ги осъзнаваме, както и да нямаме упованието, че можем да се променим кой знае какъв брой доста. Максимумът, който е в силите на елементарния човек, е да понижи вредите за себе си и близките от тези бъгове и да развие някакви обезщетителни умения, тъй че те да не му пречат доста.
Някога ще успеем ли да не се влияем толкоз от „ какво ще кажат другите “?
На психопатите изобщо не им пука какво ще кажат другите, само че въпросът е желаеме ли да сме психопати, тъй като това е един много уединен и прочувствено безпаричен живот. Ние хората сме обществени животни и нехаресването, отхвърлянето от другите е гибел – в ранното ни детство е действителна гибел, в зрелият ни живот е обществена гибел. За нас постоянно в някаква степен е значимо да знаем, че ни харесват, че ни утвърждават, че няма да ни санкционират прочувствено. За едни е по-важно, за други – по-малко. Едни хора би трябвало да се научат да чуват по-добре другите, с цел да са по-успешни, други би трябвало да се научат да ги чуват по-малко. Защото другите са просто огледало – от време на време мътно, от време на време накриво, от време на време напукано, само че въпреки всичко просто огледало на нашето държание. Колко ни е значимо какво демонстрира огледалото е въпрос на персонална характерност и всеки от нас си има неговите провокации за справяне със степента си на взаимозависимост от непознатото мнение.
Какъв е най-бързият тест, който можем да си създадем сами, с цел да разберем дали сме прочувствено грамотни?
Назовете 10-15 усеща, които сте изпитвали през последната седмица и дефинирайте за какво сте ги изпитвали. Но дефинирайте повода не през тласъка („ Ревнувам жена ми тъй като се смее повече, до момента в който е с Мишо, в сравнение с с мен “), а през вътрешната, същинската причина („ Страхувам, че ще изгубя жена си, тъй като не мога да ѝ дам това, което ѝ дават другите “). Това е основата – прочувственият речник и способността да разбираме произхода на възприятията си. Произходът, не причинителят. Разбирайки произхода, ние имаме властта да управляваме прочувствения си свят и реакциите си. Имаме свободната воля да овладеем стихията на възприятията, които прелитат през несъзнаваното ни и наводняват тялото ни с избрани химикали, които ни подтикват към избрани дейности. След което забравете за цялото това ровичкане във вас, живейте си живота и се връщайте към този табиет единствено когато усетите, че нещо не ви е сгодно в живота, когато усещате, че не се сработвате с хората, които са ви значими или когато не желаете да изпитвате това, което изпитвате в някакви обстановки.
Как може да учим децата си на прочувствена просветеност, в случай че ние самите не я притежаваме?
Учителите на доста велики художници са били посредствени художници. За да учиш сполучливо някого на нещо, не е наложително ти самият да си занаятчия в него. Просто би трябвало да знаеш правилните стъпки, правилните способи и да ги преподаваш сполучливо. Както и да овладееш завистта си, че подвластният от теб става по-добър от теб. Задавайте на децата въпроси по какъв начин се усещат и не санкционирайте отговорите им („ Е правилно ли те е позор, по какъв начин може такова нещо? “). Опитайте се вие да разберете за какво те се усещат по този начин и ще им помогнете и те да стартират да се схващат по-добре. Не спорете с тях за възприятията им, приемайте ги, с цел да могат и те да ги одобряват. Помагайте им да се схващат по-добре – когато ви кажат „ Не те обичам “ или „ Мразя те “, отговорете им „ Не ме мразиш, просто си ми ядосан/а тъй като.... “. Разсъждавайте на глас за какво се усещат по този начин героите във филмите и книгите, аналогията с другите ни оказва помощ да разбираме по-добре и личния си живот. И всякакви други способи, дето ги има в десетки книги и хиляди уеб сайтове – просто ги прилагайте и пред вас може да разцъфти един човек, който е десетки пъти по-емоционално образован, в сравнение с вие.
Помага или пречи прочувствената просветеност (или емпатията) на ръководещите огромни компании? Как ще уволнят някого, няма ли да им е мъчно, като му съчувстват?
Според едно проучване, правено в Америка, при приблизително 1% психопати в популацията, при приблизително 25% психопати измежду мъжете пандизчии, измежду изследваните хора на позиция Изпълнителен шеф високи индикатори по психопатия дават 21%-та. Има една доктрина, че в действителност психопатията е генетично заложен инструмент в човешката природа, с цел да може да има водачи, които преследват значимата цел за племето, без да се въздействат от човешкия фактор. Защото да си водач на огромна група от хора може да е много нежелана орис, изключително в сложни времена. Има хора, които развиват обезщетителна студенина от другите в резултат на натоварен стрес, който претърпяват. Този феномен, наименуван „ дехуманизация “, е един от признаците на бърнаута – когато към този момент толкоз не можеш да понасяш виновността, загрижеността и отдадеността към другите, че просто стопира да ти пука за тях. Повечето млади родители в някакви моменти са се докосвали до това прекарване по отношение на децата си. Виждал съм, несъмнено, и по какъв начин прекомерно съчувствени водачи не взимат значими решения, които биха наранили човек или група от хора и това влачи цялата система надолу и всички страдат. Емоционалната просветеност е да осъзнаваш тези процеси в себе си и когато си в роля да окажеш помощ на множеството, да можеш да си простиш да нараниш по-малкото, а не да се придържаш към стремежи облик на „ готиния човек, който не прави такива неща “. Или просто да се оттеглиш и да не правиш жертва на личните си компликации цялата система, за която би трябвало да се грижиш. Ролята на водач на огромни групи в действителност не е за всеки и е сложна за множеството хора, тъй като самото действие в огромни групи е противоестествено за човешката душeвност. Мозъкът ни е еволюирал до способността да действа най-ефективно в дребна група до към 12-15 индивида.
Не употребяват ли клиентите ти организации твоите консултациите по-скоро, с цел да манипулират чиновниците?
Мда, този въпрос непрекъснато изскача към мен, в това число като очакване от някои от водачите, с които работя. Той е гласът на надълбоко вкорененото ни разбиране, че водачите са „ мощните “ и затова са „ злодеите “ в една организация, а експертните позиции са „ слабите “, ерго са „ жертвите “. Вярата, че властта е неприятна, манипулативна, враждебна или злонамерена по отношение на подчинените. Това разбиране е част от прекарването и на хората на управнически позиции – те считат, че би трябвало да „ злодеи “ по отношение на подчинените си и по едно и също време с това „ жертви “ на по-висшите управляващи в организацията. И тъй като хората не обичат да се осъзнават като злодеи, те се съюзяват с подчинените „ жертви “ против архи-злодеите нагоре в йерархията. Или пък съзнателно стартират да извършват злодейската си роля, стигайки до някакви неуместни крайности на неуважение на човешкия фактор и преследвайки единствено задачата. И изобщо, постоянно в организациите настъпва една доста палава игра на жертви и злодеи, ангажираща хората в случайни интензивности, разнообразни от действителната им работна задача – да създават добавена стойност, част от която да си разпределят и за себе си, развивайки личния си потенциал да са продуктивни. Всъщност главната задача на нашите интервенции е да извадим хората от този контра-продуктивен цикъл и да си дадат сметка, че ръководството на хората не е задачата на водачите, а средство за постигането на задачата. Че хората не са обект на интервенции, а съдружници, с които се реализират задачите. Че главната работна задача не са връзките сред водачите и подчинените, а даването на добавена стойност, според от сферата на активност. Ако взаимоотношението сред водач и зависещ излезе от динамичността „ кво да го върша този – кво ще ме прави този “ и премине към „ по какъв начин да се оправим дружно, всеки с неговите си функции и пълномощия “, то тогава бизнес резултатът, действителният смисъл от съществуването на тази изкуствено основана група от хора, наречена работен екип или организация, търпи доста по-голямо развиване. Така че операцията, в отрицателния смисъл на тази дума, е това, което учим водачите да не вършат, тъй като по този начин си трансформират действителната работна задача и се занимават с хората, вместо вместо да работят дружно с тях за реализиране на резултата.
Свестен човек и недобър експерт или добър експерт, само че леко противен човек – кой има повече шансове в кариерата си в една огромна компания?
Значи най-добре е с изключение на тези двете да си и хубав, тъй като красивите хора получават по-висока оценка на представянето си и общо взето имат статистически по-високи междинни заплати. Какво значи почтен човек? Колегата, чиято работа вършим всички ние и бичим изключителни часове в края на всеки месец, само че е доста занимателен, душата на екипа и постоянно подготвен да ти помогне да си боядисаш къщата почтен ли е? Или пък шефът ни наивник, който не го уволнява, тъй като „ къде ще си откри работа, къвто е непохватен, айде напънете се малко “, почтен ли е? Всички проучвания на влияещите върху триумфа фактори от прочувствената просветеност сочат, че главните разлики сред разнообразни йерархични групи в организациите са в способността за гонене на значими цели (т.е. упоритост и професионализъм) и положителна настройка, т.е. да поддържаш леко арогантната и наивна настройка, че всичко ще е наред и ще постигнеш това, което искаш. Иначе казано, „ сполучливите “ хора са тези, които могат да се концентрират дълготрайно върху задачите си и да ги преследват, макар компликациите и моментите на демотивация. Ако си и „ почтен “, това просто покачва качеството ти на живот, тъй като си обкръжен от по-позитивна обществена среда и нещата ти се случват по-лесно.
Вътрешната естетика или конкуренция развива по-добре една бизнес организация?
Зависи от бизнеса на организацията. Ако, с цел да са сполучливи, не се чака хората да си сътрудничат и да надграждат труда си, то тогава конкуренцията сред тях може да е част от мотивацията им за триумф. Но в случай че те би трябвало да си сътрудничат и крайният артикул на организацията зависи от взаимните им старания, то конкуренцията може да е пагубна. За страдание, постоянно водачи прибягват до метода „ разделяй и владей “, тъй като по този начин им е по-лесно да въздействат върху хората, а не тъй като това поддържа бизнеса. И когато действителната работна задача стартира да зацикля, идват при такива като мен и споделят „ На моите им би трябвало тренинг по информационни умения, ще се изтрепят в офиса “.
Какво значи да си самия себе си? Кога се губиш, по кое време си правилен на себе си? Някакви критерии?
За страдание, ние хората не сме консистентни същества и непрекъснато едни елементи от нас нараняват други елементи от нас. Постоянно сме във вътрешен спор, тъй като желаеме несъвместими неща, в случай че може по едно и също време. И когато стартираме да удовлетворяваме едни наши потребности, ние ощетяваме други. Защото е извънредно мъчно хем да си свободен, хем да си привързан. Хем да си сполучлив в кариерата си, хем да инвестираш в околните си. Хем да преследваш идеалите си, хем да останеш обвързван с прагматичността. Хем да реализираме задачите си непременно, хем другите да ни харесват. Според мен номерът е да имаш една вътрешна осъзнатост за какво правиш това, което правиш, и доколко то е в спор в вътрешните ти полезности. Хората могат да търпят съществени ограничения в името на постигането на по-важно за тях нещо, само че е добре да не изпускаме момента, в който салдото светва на алено и лишенията към този момент са повече в сравнение с изгодата, която получаваме против тях. А и да не забравяме, че с времето полезностите ни се трансформират, едни неща стават по-важни от други и е добре да държим този вътрешен разговор със себе си, с цел да синхронизираме държанието си с това, от което имаме потребност. За мен са ужасно тъжна панорама хората, залепнали към полезностите от времето на пубертета, които се трансформират в тъжни непораснали чичета с куп нездравословни привички, които в предишното са им били значими, само че в този момент към този момент не знаят какво друго да вършат. Или самотните преуспели хора на 45, които са залепнали към упоритостта на младостта и живеят „ сполучливия “ си живот посред прочувствена пустиня. Или майките, които се разпадат, когато децата им им кажат „ Отивам на море самичък, към този момент съм на 16 “, тъй като още живеят във времето на памперсите и първите зъбки и нищо значимо не са създали за себе си от този момент.
Къде е границата сред екипната игра, компромиса и пренебрегването, губенето на себе си?
Екипната игра е динамичен развой, тъй че граница няма. В нея не се допуска някой да се загуби, в противен случай – тя е ефикасна, когато всички вземат участие оптимално намерено и със всичките си качества. Ако някой се усеща подценен, то това сигурно не е позитив, тъй като унищожава доверието. Компромисите със значими неща са рискови, тъй като остават у хората чувство за фрустрация и незадоволеност. Но по едно и също време с това, конфликтът на персоналните граници на хората, което е наложително при екипна игра, изисква еластичност и синхронизация от страна на всички, с цел да се реализират груповите цели. За страдание доста хора изпадат в черно-бяло мислене и разсъждават бинарно: или съм подобен какъвто съм, без никакви задръжки, или се обезличавам и не съм аз. Страхът да не се изгубим, да не изчезнем като характерности, постоянно ни пречи да сме по-добри версии на себе си, които са разнообразни от миналата версия, само че отново са те. В дълго съществуващите екипи, като фамилията да речем, тази игра на напасване в никакъв случай не стопира, тъй като се трансформират полезностите и потребностите на участниците, както и работната задача на екипа. И в случай че някой запецне в някаква ранна версия на себе си и откаже да се синхронизира с другия, с цел да не го обезличат, то заедността сигурно страда.
Има ли някаква връзка с това, че доста желаеме да сме значими в обществените мрежи, а в това време те много ни фрустрират? Кой е най- големият/опасният капан на социалките?
Социалните мрежи са съвършен инструмент за това, за което са основани – а точно да свързват хората. Те са доста потребни да си част от живота и да имаш връзка с човек, който е надалеч. Да си приказваш с другите. Да организираш празненство или митинг. Да информираш другите за някакво събитие и да ги събереш към себе си. Според мен казусът е, че сме почнали да ги използваме и за неща, за които не стават – да поддържаме гордостта си, илюзията си за обществена значителност, както и да се осведомяваме по значими тематики, да си сформираме отзиви и да взимаме решения за значими неща. Проблемът с подправената значителност, мерена в лайкове и почитатели, е същият като казуса с хероина, да речем. С това че ставаме подвластни от един заместител, сурогат, който към този момент ни въздейства не толкоз с наличието си, колкото с отсъствието си. Вече не ни друса, само че ни липсва, когато го няма и страдаме от абстиненция. Това е демонът на славата в социалките, тя е бързо адиктивно вещество и ние сме подготвени да жертваме още и още действително значими неща (време за отмора, внимание към околните си, работните си задания, ученето на нови неща, правенето на действително приятни за нас неща и т.н.), с цел да си набавим нова доза. Все по-често срещам майки, крещящи на децата да застанат някъде спокойно, с цел да ги снимат на верния декор, в вярната поза, с цел да качат фотосите във фейса и да съберат лайковете и малоумните умилителни емотикони като коментар. И вместо да прекарват действително времето с децата си, те ги употребяват за инвентар на персоналната си взаимозависимост. Не въвличайте в това най-малко децата, мамка му, при хероиновите наркомани това е равнозначно да продадете играчките на детето за една доза и то от неприятния материал.
Кой е най-честият „ филм “, в които сами влизаме? Ситуацията, в която се самозаблуждаваме по отношение на другите или себе си?
Нашето усещане за света е по дифолт накриво и субективно, тъй че всичко, което се случва в главата ни, е един филм. Всеки от нас си написа разнообразни типове сюжети, има си разнообразни обичани сюжети и направления на „ измисляне “ на действителността. От обществена позиция двата най-влияещи на връзките ни филми са себеотносното мислене и едностранчивото приписване на аргументите за протичащото се.
Себеотносното мислене ни е завещание от детския егоцентризъм. Децата, заради липса на информация за сложността на света, в който са попаднали, си изясняват всичко което се случва през себе си – мама не е тук, тъй като не ме обича, а не тъй като има работа; другите деца не си приказват с мен, тъй като не ме харесват, а не тъй като си имат забавна игра; тати ни напусна, тъй като аз съм неприятно дете, нещо на мен не ми е наред и така нататък Децата просто нямат опита и информацията да обмислят комплицирани житейски обстановки с всички влияещи им фактори и търсят повода през себе си, като център на света им. За страдание, този умствен инстинкт остава част от нас и при зрялата ни душeвност и се желаят старания да излезем от него. Тя мълчи, тъй като ми е ядосана нещо; шефът издаде тази заповед, с цел да ми е гадно; Пешо не ме поздрави, тъй като ме ненавижда и така нататък Трудността ни да обмисляме комплицирани обстановки е повода и за едностранчивото приписване на аргументите за протичащото се. То най-често се демонстрира, когато стигнем до въпрос „ Защо стана по този начин? “, който незабавно и незабелязано ние трансформираме в „ Кой е отговорен за това? “. За да се случи една проблематична обстановка, има голям брой влияещи фактори – всички забъркани страни са съдействали по някакъв метод, подтекстът е повлиял, неконтролируеми и изненадващи събития са се случили. Но нашият мозък търси еднопосочния отговор и бързо и елементарно се концентрира върху една причина/виновник и изцяло умерено се кротва, удовлетворен, че е намерил отговора. А че този отговор най-често е неверен или малоценен, него това не го интересува, тъй като е орган, основан да намира видимо правилни отговори, а не да намира правилни отговори. Съзнанието ни е това, което може да се опита да надскочи инстинкта за мислене до първи отговор и да насочи мисленето ни към по-обективна и систематична оценка за протичащото се. Честно да си отговорим „ Как способствах аз за казуса? “; заслужено да оценим „ Как способстваха други/другите? “ и обективно да оценим „ Как повлия контекстът/външните събития? “. Така можем да си спестим доста яд, развалени връзки и неверни решения за реакция.
Ще има ли в миналото обич и съгласие сред хората?
Че то към този момент има и то доста. Има доста и от другото. И тъй като мозъкът е орган, служител за решение на проблеми, ние сме склонни да се фокусираме главно върху омразата, споровете, нещастията, драмите. Статистически сред хората има милиони пъти повече повече обич и съгласие, другояче нямаше да сме извървели този път на развиване. Щяхме да сме изчезнали доста от дълго време или да останем на равнище „ пет маймуни в тая пещера, три маймуни в другата “.
Защо еволюционно човек не е могъл да отстрани усеща като злоба, завист и така нататък на фона на всичкото останало развиване (умствено, софтуерно и т.н.)?
Защото сме хора и мозъкът не ни слуша доста. Огромна част от реакциите ни се образуват на подсъзнавано равнище. Просто мозъкът ни като орган не е еволюирал паралелно с усложняването на живота ни. И от геологична позиция скоро ще изчезнем като неточност в еволюцията.
Използвал ли си уменията си, с цел да манипулираш детето си, жена си, другари? Има ли някого, на който в този момент би употребявал да се извиниш?
Винаги има потребност да се извиняваме на родителите си, то това си е в природата на човешкия тип. А другояче – ние хората се манипулираме непрекъснато, всяка връзка е операция, аз не влагам отрицателен смисъл в тази дума. Осъзнатото държание, с цел да предизвикаш някаква реакция у другия не е нещо неприятно, претекстовете могат да бъдат неприятни.
Ти персонално с кое най-вече се бориш със себе си?
Желанието за надзор и инстинкта да съм потребен. Това са моите защитни стени пред страхът от изгубването. Както и с припряността си, но то това е характер и борбата е просто за присъединяване, успеха не се чака.
Успяваш ли да прилагаш в живота си всичко това, което дотук ни сподели?
Едно от най-големите преимущества на моята специалност е, че около нея непрекъснато си напомням някакви положителни хрумвания и положителни практики и се присещам да ги ползвам. Нашата душeвност има грубо мощни защитни механизми и ние доста сполучливо забравяме отрицателните си оценки за нас самите и решенията си да променим метода си на деяние. Така че, постоянно ми се случва, озовавайки се посред изключително бурна и неприятна обстановка, да се спра и да си кажа „ Браво бе, пич, дотука ли се докара. Я в този момент пробвай нещо по-успешно за себе си като държание “. Разбира се, както при множеството хора, най-често това ми се случва пост-фактум, тъй като няма по-умно нещо от втория ум. Само дето неговите разсъждения стартират с „ Ех, да бях... “ или „ Ех, да не бях... “.
Ако имаше способността да го направиш – кой човешки минус би премахнал?
Всяка наша характерност ни прави някаква работа и внезапно може да се окаже, че като премахнеш „ казуса “ нещата стават по-зле. В лечението има едно златно предписание – не отнемайте на хората нищо, в случай че не можете да го замените с нещо по-работещо. Така че не бих премахнал нищо. Виж, в случай че под „ човешки минус “ разбираме съответни персони, то имам къс лист, само че след последната номинация за основен прокурор, виждам да не го споделям доста.
Съвет, който искаш да ни дадеш за край?
Хората не слушат препоръки, няма смисъл да им ги даваме. Ако слушаха, доста разводи нямаше да са факт, тъй като доста бракове нямаше да са се случили преди този момент.
Интервю на Милен Антиохов
Кое повече „ мачка “ индивида: упоритостите, несигурността, желанието за надзор или нещо друго?
Страхът. Казват, че най-големият смут за душeвността е загубата на дете и осъзнаването, че полудяваш или деградираш душевен. Кошмарът, че твоята проекция във бъдещето я няма и че тук и в този момент изчезваш, че си просто едно премигване във вечността. Всеки от нас си е развил разнообразни обезщетителни механизми, разнообразни защитни стени, които да държат надалеч този примитивен боязън. Едни си мислят, че като станат известни, това ще ги обезсмърти. Други си мислят, че като са сполучливи, това ги прави значими и смислени. Трети, че като са потребни на другите, няма да изчезнат. Четвърти, че като управляват всичко към себе си ще управляват и гибелта и нищо неприятно няма да стигне до тях. Между себе си и изгубването ние слагаме пари, деца, кариера, триумфи, лъскави коли, положителни каузи, креативен триумфи, хвалебствени слова и какво ли не друго. Според мен е добре да осъзнаваме личното си безсмислие, само че да действаме като че ли имаме смисъл. Така тези защитни стени ще ни мачкат по-малко.
Кое е най-трудното в един екип?
Зависи от екипа, всеки екип си има неговите компликации, само че най-важното за един екип е доверието. Онова доверие, което ти разрешава да взаимодействаш с другия, оттатък разликите, дрязгите и моментните разминавания на ползите. Доверието, което ти разрешава да чуваш рецензията като рецензия, а не като нахлуване. Доверието, което ти разрешава да работиш с индивида, макар, че усещаш, че не ти е споделил всичко, тъй като вярваш че премълчаването не ти носи вреди или най-малко индивидът не желае да ти навреди съзнателно. Доверието, което ти разрешава да кажеш на някой „ Ти вманиачен ли си, бе? “, а той да чуе „ Не мисля, че си прав! “, тъй като хората се одобряват такива, каквито са – с дефектите си в връзката, с разликите си и с шантавите си особености. Ако го няма това доверие, то действителната работна задача за участниците в екипа не е да реализират задачите си, а да се защищават от същински или мислени закани. Да дебнат другия, да се стараят да не се минат, да си отмъщават или да си потвърждават кой е по-голям и по-прав и така нататък типични дисфункции на екипното държание.
Коя е най-лесната една-едничка смяна, която да създадем в себе си, с цел да се разбираме по-добре с другите хора?
Не имам вяра в еднопосочните отговори на този вид въпроси. Всеки от нас има инстинктивното предпочитание да откри универсалния отговор на значимите въпроси и тези отговори да се трансфорат в ориентир за него. Защото по този начин е по-лесно и просто. Еднозначните и универсални отговори на комплицирани въпроси са подвеждащи, без значение дали звучат като „ Вярвай в Бог! “, „ Мисли положително! “ или „ 42 “, само че все пак ние имаме потребността от положителния овчар с правилните отговори, който да ни води. И доста постоянно хората, които ни ги дават, ни лъжат с някакви техни си персонални цели – да се почувстват умни, да им купим книгата, да ги слушаме и следваме или какво ли не. Пастирите не пасат овцете, тъй като ги обичат, а тъй като ги употребяват. В положителния случай ги и обичат, само че главната им мотивация е месо, мляко и вълна. Всеки от нас си има един или два или пет съществени бъга, които му пречат да е по-успешен във взаимоотношението си с другия. Добре е да ги осъзнаваме, както и да нямаме упованието, че можем да се променим кой знае какъв брой доста. Максимумът, който е в силите на елементарния човек, е да понижи вредите за себе си и близките от тези бъгове и да развие някакви обезщетителни умения, тъй че те да не му пречат доста.
Някога ще успеем ли да не се влияем толкоз от „ какво ще кажат другите “?
На психопатите изобщо не им пука какво ще кажат другите, само че въпросът е желаеме ли да сме психопати, тъй като това е един много уединен и прочувствено безпаричен живот. Ние хората сме обществени животни и нехаресването, отхвърлянето от другите е гибел – в ранното ни детство е действителна гибел, в зрелият ни живот е обществена гибел. За нас постоянно в някаква степен е значимо да знаем, че ни харесват, че ни утвърждават, че няма да ни санкционират прочувствено. За едни е по-важно, за други – по-малко. Едни хора би трябвало да се научат да чуват по-добре другите, с цел да са по-успешни, други би трябвало да се научат да ги чуват по-малко. Защото другите са просто огледало – от време на време мътно, от време на време накриво, от време на време напукано, само че въпреки всичко просто огледало на нашето държание. Колко ни е значимо какво демонстрира огледалото е въпрос на персонална характерност и всеки от нас си има неговите провокации за справяне със степента си на взаимозависимост от непознатото мнение.
Какъв е най-бързият тест, който можем да си създадем сами, с цел да разберем дали сме прочувствено грамотни?
Назовете 10-15 усеща, които сте изпитвали през последната седмица и дефинирайте за какво сте ги изпитвали. Но дефинирайте повода не през тласъка („ Ревнувам жена ми тъй като се смее повече, до момента в който е с Мишо, в сравнение с с мен “), а през вътрешната, същинската причина („ Страхувам, че ще изгубя жена си, тъй като не мога да ѝ дам това, което ѝ дават другите “). Това е основата – прочувственият речник и способността да разбираме произхода на възприятията си. Произходът, не причинителят. Разбирайки произхода, ние имаме властта да управляваме прочувствения си свят и реакциите си. Имаме свободната воля да овладеем стихията на възприятията, които прелитат през несъзнаваното ни и наводняват тялото ни с избрани химикали, които ни подтикват към избрани дейности. След което забравете за цялото това ровичкане във вас, живейте си живота и се връщайте към този табиет единствено когато усетите, че нещо не ви е сгодно в живота, когато усещате, че не се сработвате с хората, които са ви значими или когато не желаете да изпитвате това, което изпитвате в някакви обстановки.
Как може да учим децата си на прочувствена просветеност, в случай че ние самите не я притежаваме?
Учителите на доста велики художници са били посредствени художници. За да учиш сполучливо някого на нещо, не е наложително ти самият да си занаятчия в него. Просто би трябвало да знаеш правилните стъпки, правилните способи и да ги преподаваш сполучливо. Както и да овладееш завистта си, че подвластният от теб става по-добър от теб. Задавайте на децата въпроси по какъв начин се усещат и не санкционирайте отговорите им („ Е правилно ли те е позор, по какъв начин може такова нещо? “). Опитайте се вие да разберете за какво те се усещат по този начин и ще им помогнете и те да стартират да се схващат по-добре. Не спорете с тях за възприятията им, приемайте ги, с цел да могат и те да ги одобряват. Помагайте им да се схващат по-добре – когато ви кажат „ Не те обичам “ или „ Мразя те “, отговорете им „ Не ме мразиш, просто си ми ядосан/а тъй като.... “. Разсъждавайте на глас за какво се усещат по този начин героите във филмите и книгите, аналогията с другите ни оказва помощ да разбираме по-добре и личния си живот. И всякакви други способи, дето ги има в десетки книги и хиляди уеб сайтове – просто ги прилагайте и пред вас може да разцъфти един човек, който е десетки пъти по-емоционално образован, в сравнение с вие.
Помага или пречи прочувствената просветеност (или емпатията) на ръководещите огромни компании? Как ще уволнят някого, няма ли да им е мъчно, като му съчувстват?
Според едно проучване, правено в Америка, при приблизително 1% психопати в популацията, при приблизително 25% психопати измежду мъжете пандизчии, измежду изследваните хора на позиция Изпълнителен шеф високи индикатори по психопатия дават 21%-та. Има една доктрина, че в действителност психопатията е генетично заложен инструмент в човешката природа, с цел да може да има водачи, които преследват значимата цел за племето, без да се въздействат от човешкия фактор. Защото да си водач на огромна група от хора може да е много нежелана орис, изключително в сложни времена. Има хора, които развиват обезщетителна студенина от другите в резултат на натоварен стрес, който претърпяват. Този феномен, наименуван „ дехуманизация “, е един от признаците на бърнаута – когато към този момент толкоз не можеш да понасяш виновността, загрижеността и отдадеността към другите, че просто стопира да ти пука за тях. Повечето млади родители в някакви моменти са се докосвали до това прекарване по отношение на децата си. Виждал съм, несъмнено, и по какъв начин прекомерно съчувствени водачи не взимат значими решения, които биха наранили човек или група от хора и това влачи цялата система надолу и всички страдат. Емоционалната просветеност е да осъзнаваш тези процеси в себе си и когато си в роля да окажеш помощ на множеството, да можеш да си простиш да нараниш по-малкото, а не да се придържаш към стремежи облик на „ готиния човек, който не прави такива неща “. Или просто да се оттеглиш и да не правиш жертва на личните си компликации цялата система, за която би трябвало да се грижиш. Ролята на водач на огромни групи в действителност не е за всеки и е сложна за множеството хора, тъй като самото действие в огромни групи е противоестествено за човешката душeвност. Мозъкът ни е еволюирал до способността да действа най-ефективно в дребна група до към 12-15 индивида.
Не употребяват ли клиентите ти организации твоите консултациите по-скоро, с цел да манипулират чиновниците?
Мда, този въпрос непрекъснато изскача към мен, в това число като очакване от някои от водачите, с които работя. Той е гласът на надълбоко вкорененото ни разбиране, че водачите са „ мощните “ и затова са „ злодеите “ в една организация, а експертните позиции са „ слабите “, ерго са „ жертвите “. Вярата, че властта е неприятна, манипулативна, враждебна или злонамерена по отношение на подчинените. Това разбиране е част от прекарването и на хората на управнически позиции – те считат, че би трябвало да „ злодеи “ по отношение на подчинените си и по едно и също време с това „ жертви “ на по-висшите управляващи в организацията. И тъй като хората не обичат да се осъзнават като злодеи, те се съюзяват с подчинените „ жертви “ против архи-злодеите нагоре в йерархията. Или пък съзнателно стартират да извършват злодейската си роля, стигайки до някакви неуместни крайности на неуважение на човешкия фактор и преследвайки единствено задачата. И изобщо, постоянно в организациите настъпва една доста палава игра на жертви и злодеи, ангажираща хората в случайни интензивности, разнообразни от действителната им работна задача – да създават добавена стойност, част от която да си разпределят и за себе си, развивайки личния си потенциал да са продуктивни. Всъщност главната задача на нашите интервенции е да извадим хората от този контра-продуктивен цикъл и да си дадат сметка, че ръководството на хората не е задачата на водачите, а средство за постигането на задачата. Че хората не са обект на интервенции, а съдружници, с които се реализират задачите. Че главната работна задача не са връзките сред водачите и подчинените, а даването на добавена стойност, според от сферата на активност. Ако взаимоотношението сред водач и зависещ излезе от динамичността „ кво да го върша този – кво ще ме прави този “ и премине към „ по какъв начин да се оправим дружно, всеки с неговите си функции и пълномощия “, то тогава бизнес резултатът, действителният смисъл от съществуването на тази изкуствено основана група от хора, наречена работен екип или организация, търпи доста по-голямо развиване. Така че операцията, в отрицателния смисъл на тази дума, е това, което учим водачите да не вършат, тъй като по този начин си трансформират действителната работна задача и се занимават с хората, вместо вместо да работят дружно с тях за реализиране на резултата.
Свестен човек и недобър експерт или добър експерт, само че леко противен човек – кой има повече шансове в кариерата си в една огромна компания?
Значи най-добре е с изключение на тези двете да си и хубав, тъй като красивите хора получават по-висока оценка на представянето си и общо взето имат статистически по-високи междинни заплати. Какво значи почтен човек? Колегата, чиято работа вършим всички ние и бичим изключителни часове в края на всеки месец, само че е доста занимателен, душата на екипа и постоянно подготвен да ти помогне да си боядисаш къщата почтен ли е? Или пък шефът ни наивник, който не го уволнява, тъй като „ къде ще си откри работа, къвто е непохватен, айде напънете се малко “, почтен ли е? Всички проучвания на влияещите върху триумфа фактори от прочувствената просветеност сочат, че главните разлики сред разнообразни йерархични групи в организациите са в способността за гонене на значими цели (т.е. упоритост и професионализъм) и положителна настройка, т.е. да поддържаш леко арогантната и наивна настройка, че всичко ще е наред и ще постигнеш това, което искаш. Иначе казано, „ сполучливите “ хора са тези, които могат да се концентрират дълготрайно върху задачите си и да ги преследват, макар компликациите и моментите на демотивация. Ако си и „ почтен “, това просто покачва качеството ти на живот, тъй като си обкръжен от по-позитивна обществена среда и нещата ти се случват по-лесно.
Вътрешната естетика или конкуренция развива по-добре една бизнес организация?
Зависи от бизнеса на организацията. Ако, с цел да са сполучливи, не се чака хората да си сътрудничат и да надграждат труда си, то тогава конкуренцията сред тях може да е част от мотивацията им за триумф. Но в случай че те би трябвало да си сътрудничат и крайният артикул на организацията зависи от взаимните им старания, то конкуренцията може да е пагубна. За страдание, постоянно водачи прибягват до метода „ разделяй и владей “, тъй като по този начин им е по-лесно да въздействат върху хората, а не тъй като това поддържа бизнеса. И когато действителната работна задача стартира да зацикля, идват при такива като мен и споделят „ На моите им би трябвало тренинг по информационни умения, ще се изтрепят в офиса “.
Какво значи да си самия себе си? Кога се губиш, по кое време си правилен на себе си? Някакви критерии?
За страдание, ние хората не сме консистентни същества и непрекъснато едни елементи от нас нараняват други елементи от нас. Постоянно сме във вътрешен спор, тъй като желаеме несъвместими неща, в случай че може по едно и също време. И когато стартираме да удовлетворяваме едни наши потребности, ние ощетяваме други. Защото е извънредно мъчно хем да си свободен, хем да си привързан. Хем да си сполучлив в кариерата си, хем да инвестираш в околните си. Хем да преследваш идеалите си, хем да останеш обвързван с прагматичността. Хем да реализираме задачите си непременно, хем другите да ни харесват. Според мен номерът е да имаш една вътрешна осъзнатост за какво правиш това, което правиш, и доколко то е в спор в вътрешните ти полезности. Хората могат да търпят съществени ограничения в името на постигането на по-важно за тях нещо, само че е добре да не изпускаме момента, в който салдото светва на алено и лишенията към този момент са повече в сравнение с изгодата, която получаваме против тях. А и да не забравяме, че с времето полезностите ни се трансформират, едни неща стават по-важни от други и е добре да държим този вътрешен разговор със себе си, с цел да синхронизираме държанието си с това, от което имаме потребност. За мен са ужасно тъжна панорама хората, залепнали към полезностите от времето на пубертета, които се трансформират в тъжни непораснали чичета с куп нездравословни привички, които в предишното са им били значими, само че в този момент към този момент не знаят какво друго да вършат. Или самотните преуспели хора на 45, които са залепнали към упоритостта на младостта и живеят „ сполучливия “ си живот посред прочувствена пустиня. Или майките, които се разпадат, когато децата им им кажат „ Отивам на море самичък, към този момент съм на 16 “, тъй като още живеят във времето на памперсите и първите зъбки и нищо значимо не са създали за себе си от този момент.
Къде е границата сред екипната игра, компромиса и пренебрегването, губенето на себе си?
Екипната игра е динамичен развой, тъй че граница няма. В нея не се допуска някой да се загуби, в противен случай – тя е ефикасна, когато всички вземат участие оптимално намерено и със всичките си качества. Ако някой се усеща подценен, то това сигурно не е позитив, тъй като унищожава доверието. Компромисите със значими неща са рискови, тъй като остават у хората чувство за фрустрация и незадоволеност. Но по едно и също време с това, конфликтът на персоналните граници на хората, което е наложително при екипна игра, изисква еластичност и синхронизация от страна на всички, с цел да се реализират груповите цели. За страдание доста хора изпадат в черно-бяло мислене и разсъждават бинарно: или съм подобен какъвто съм, без никакви задръжки, или се обезличавам и не съм аз. Страхът да не се изгубим, да не изчезнем като характерности, постоянно ни пречи да сме по-добри версии на себе си, които са разнообразни от миналата версия, само че отново са те. В дълго съществуващите екипи, като фамилията да речем, тази игра на напасване в никакъв случай не стопира, тъй като се трансформират полезностите и потребностите на участниците, както и работната задача на екипа. И в случай че някой запецне в някаква ранна версия на себе си и откаже да се синхронизира с другия, с цел да не го обезличат, то заедността сигурно страда.
Има ли някаква връзка с това, че доста желаеме да сме значими в обществените мрежи, а в това време те много ни фрустрират? Кой е най- големият/опасният капан на социалките?
Социалните мрежи са съвършен инструмент за това, за което са основани – а точно да свързват хората. Те са доста потребни да си част от живота и да имаш връзка с човек, който е надалеч. Да си приказваш с другите. Да организираш празненство или митинг. Да информираш другите за някакво събитие и да ги събереш към себе си. Според мен казусът е, че сме почнали да ги използваме и за неща, за които не стават – да поддържаме гордостта си, илюзията си за обществена значителност, както и да се осведомяваме по значими тематики, да си сформираме отзиви и да взимаме решения за значими неща. Проблемът с подправената значителност, мерена в лайкове и почитатели, е същият като казуса с хероина, да речем. С това че ставаме подвластни от един заместител, сурогат, който към този момент ни въздейства не толкоз с наличието си, колкото с отсъствието си. Вече не ни друса, само че ни липсва, когато го няма и страдаме от абстиненция. Това е демонът на славата в социалките, тя е бързо адиктивно вещество и ние сме подготвени да жертваме още и още действително значими неща (време за отмора, внимание към околните си, работните си задания, ученето на нови неща, правенето на действително приятни за нас неща и т.н.), с цел да си набавим нова доза. Все по-често срещам майки, крещящи на децата да застанат някъде спокойно, с цел да ги снимат на верния декор, в вярната поза, с цел да качат фотосите във фейса и да съберат лайковете и малоумните умилителни емотикони като коментар. И вместо да прекарват действително времето с децата си, те ги употребяват за инвентар на персоналната си взаимозависимост. Не въвличайте в това най-малко децата, мамка му, при хероиновите наркомани това е равнозначно да продадете играчките на детето за една доза и то от неприятния материал.
Кой е най-честият „ филм “, в които сами влизаме? Ситуацията, в която се самозаблуждаваме по отношение на другите или себе си?
Нашето усещане за света е по дифолт накриво и субективно, тъй че всичко, което се случва в главата ни, е един филм. Всеки от нас си написа разнообразни типове сюжети, има си разнообразни обичани сюжети и направления на „ измисляне “ на действителността. От обществена позиция двата най-влияещи на връзките ни филми са себеотносното мислене и едностранчивото приписване на аргументите за протичащото се.
Себеотносното мислене ни е завещание от детския егоцентризъм. Децата, заради липса на информация за сложността на света, в който са попаднали, си изясняват всичко което се случва през себе си – мама не е тук, тъй като не ме обича, а не тъй като има работа; другите деца не си приказват с мен, тъй като не ме харесват, а не тъй като си имат забавна игра; тати ни напусна, тъй като аз съм неприятно дете, нещо на мен не ми е наред и така нататък Децата просто нямат опита и информацията да обмислят комплицирани житейски обстановки с всички влияещи им фактори и търсят повода през себе си, като център на света им. За страдание, този умствен инстинкт остава част от нас и при зрялата ни душeвност и се желаят старания да излезем от него. Тя мълчи, тъй като ми е ядосана нещо; шефът издаде тази заповед, с цел да ми е гадно; Пешо не ме поздрави, тъй като ме ненавижда и така нататък Трудността ни да обмисляме комплицирани обстановки е повода и за едностранчивото приписване на аргументите за протичащото се. То най-често се демонстрира, когато стигнем до въпрос „ Защо стана по този начин? “, който незабавно и незабелязано ние трансформираме в „ Кой е отговорен за това? “. За да се случи една проблематична обстановка, има голям брой влияещи фактори – всички забъркани страни са съдействали по някакъв метод, подтекстът е повлиял, неконтролируеми и изненадващи събития са се случили. Но нашият мозък търси еднопосочния отговор и бързо и елементарно се концентрира върху една причина/виновник и изцяло умерено се кротва, удовлетворен, че е намерил отговора. А че този отговор най-често е неверен или малоценен, него това не го интересува, тъй като е орган, основан да намира видимо правилни отговори, а не да намира правилни отговори. Съзнанието ни е това, което може да се опита да надскочи инстинкта за мислене до първи отговор и да насочи мисленето ни към по-обективна и систематична оценка за протичащото се. Честно да си отговорим „ Как способствах аз за казуса? “; заслужено да оценим „ Как способстваха други/другите? “ и обективно да оценим „ Как повлия контекстът/външните събития? “. Така можем да си спестим доста яд, развалени връзки и неверни решения за реакция.
Ще има ли в миналото обич и съгласие сред хората?
Че то към този момент има и то доста. Има доста и от другото. И тъй като мозъкът е орган, служител за решение на проблеми, ние сме склонни да се фокусираме главно върху омразата, споровете, нещастията, драмите. Статистически сред хората има милиони пъти повече повече обич и съгласие, другояче нямаше да сме извървели този път на развиване. Щяхме да сме изчезнали доста от дълго време или да останем на равнище „ пет маймуни в тая пещера, три маймуни в другата “.
Защо еволюционно човек не е могъл да отстрани усеща като злоба, завист и така нататък на фона на всичкото останало развиване (умствено, софтуерно и т.н.)?
Защото сме хора и мозъкът не ни слуша доста. Огромна част от реакциите ни се образуват на подсъзнавано равнище. Просто мозъкът ни като орган не е еволюирал паралелно с усложняването на живота ни. И от геологична позиция скоро ще изчезнем като неточност в еволюцията.
Използвал ли си уменията си, с цел да манипулираш детето си, жена си, другари? Има ли някого, на който в този момент би употребявал да се извиниш?
Винаги има потребност да се извиняваме на родителите си, то това си е в природата на човешкия тип. А другояче – ние хората се манипулираме непрекъснато, всяка връзка е операция, аз не влагам отрицателен смисъл в тази дума. Осъзнатото държание, с цел да предизвикаш някаква реакция у другия не е нещо неприятно, претекстовете могат да бъдат неприятни.
Ти персонално с кое най-вече се бориш със себе си?
Желанието за надзор и инстинкта да съм потребен. Това са моите защитни стени пред страхът от изгубването. Както и с припряността си, но то това е характер и борбата е просто за присъединяване, успеха не се чака.
Успяваш ли да прилагаш в живота си всичко това, което дотук ни сподели?
Едно от най-големите преимущества на моята специалност е, че около нея непрекъснато си напомням някакви положителни хрумвания и положителни практики и се присещам да ги ползвам. Нашата душeвност има грубо мощни защитни механизми и ние доста сполучливо забравяме отрицателните си оценки за нас самите и решенията си да променим метода си на деяние. Така че, постоянно ми се случва, озовавайки се посред изключително бурна и неприятна обстановка, да се спра и да си кажа „ Браво бе, пич, дотука ли се докара. Я в този момент пробвай нещо по-успешно за себе си като държание “. Разбира се, както при множеството хора, най-често това ми се случва пост-фактум, тъй като няма по-умно нещо от втория ум. Само дето неговите разсъждения стартират с „ Ех, да бях... “ или „ Ех, да не бях... “.
Ако имаше способността да го направиш – кой човешки минус би премахнал?
Всяка наша характерност ни прави някаква работа и внезапно може да се окаже, че като премахнеш „ казуса “ нещата стават по-зле. В лечението има едно златно предписание – не отнемайте на хората нищо, в случай че не можете да го замените с нещо по-работещо. Така че не бих премахнал нищо. Виж, в случай че под „ човешки минус “ разбираме съответни персони, то имам къс лист, само че след последната номинация за основен прокурор, виждам да не го споделям доста.
Съвет, който искаш да ни дадеш за край?
Хората не слушат препоръки, няма смисъл да им ги даваме. Ако слушаха, доста разводи нямаше да са факт, тъй като доста бракове нямаше да са се случили преди този момент.
Интервю на Милен Антиохов
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ