Даяна, майка ни: Нейният живот и наследство
Има събития в живота, които оставят доста ослепителен спомен за мястото, на което човек се намира, когато те се случват. Помня живи детайлни картини от няколко такива момента и един от тях е гибелта на принцеса Даяна. Сякаш е пред погледа ми по какъв начин фамилията ми се събира пред тв приемника за погребението й, а от него най-ярък от всички е останал оня дребен букет от бели рози върху ковчега й с картичка, на която детска ръка беше написала „ Mummy ”.
Документалният филм на HBO, изработен по отношение на 20-годишнината от гибелта й, ме развълнува мощно, независмо че съвсем нищо ново не научих за нея. Толкова години минаха – чела съм книги, гледала съм документални филми, осведомена съм с всички обстоятелства и клюки за живота й. Това, което ме раздруса обаче още в самото начало на този филм, беше едно съвсем физическо осъзнаване, че е била единствено на 36 години, когато е умряла. Тогава ми се струваше „ огромна ”. Днес, когато аз самата съм минала възрастта, на която тя е умряла, ми се коства неуместно. Може би по тази причина, без значение че филмът въобще не е насълзен, хлипах от самото начало. Била е извънредно млада...
„ Даяна, майка ни: Нейният живот и завещание ” ще оставя сами да гледате и няма да издавам нищо от самото наличие. В него синовете й, принц Уилям и принц Хари, описват за принцеса Даяна. Разглеждат фотоси, разменят си закачки, само че последователно преливат от това каква майка е била за тях в това какво завещание е оставила на света.
Не очаквайте разпиляващи се страсти, драми. Благородството задължава, са аристократи и резервират наличие на духа, на което несъмнено са научени от дребни. Изобщо не си представям да вземем за пример през днешния ден деца на тяхната възраст да бъдат позволени да вървят опечалени зад ковчега на майка си стотици и стотици метри пред погледите на милиард хора, както те направиха през 1997 година
Но Уилям и Хари не наподобяват студени хора, в противен случай! Мисля, че феновете прелестно виждат гените на Даяна – онази деликатност в погледа и харизмата, която направи от майка им, я има и у тях. Те наподобяват земни, човечни, мъдри и с цялостното схващане, че би трябвало да не престават това, което тя е почнала.
Постепенно в интервютата са въвлечени и други хора – от брат й през бездомници от приюта, който е посещавала, босненци, оживели от сухоземни мини, до нейни персонални сътрудници и несъмнено, Елтън Джон. Всички тези хора приказват за ролята й, за въздействието й, за магията й. В описа е замесен и основният градинар на, който съгласно мен е подготвил най-разкошния и грациозен метод, с цел да уважи паметта на принцеса Даяна 20 години по-късно.
В края човек остава и мъничко умислен. Може би тези момчета щяха още да имат майка си, а нуждаещите се по света – един деен покровител, в случай че хората не бяха толкоз любопитни за персоналния й живот и не поддържаха тази фикс идея по всичко жълто и клюкарско, пълнеща джобовете на купища издания, които не се стопират пред нищо и до ден сегашен. Аз съм била пред този тунел до монумента пламък. Там, до момента в който гледаш колите, които минават като че ли като знак на неспиращия живот, единственото, което ти минава през мозъка, малко преди да пресечеш, е „ И защо? За една фотография. ”
Документалният филм на HBO, изработен по отношение на 20-годишнината от гибелта й, ме развълнува мощно, независмо че съвсем нищо ново не научих за нея. Толкова години минаха – чела съм книги, гледала съм документални филми, осведомена съм с всички обстоятелства и клюки за живота й. Това, което ме раздруса обаче още в самото начало на този филм, беше едно съвсем физическо осъзнаване, че е била единствено на 36 години, когато е умряла. Тогава ми се струваше „ огромна ”. Днес, когато аз самата съм минала възрастта, на която тя е умряла, ми се коства неуместно. Може би по тази причина, без значение че филмът въобще не е насълзен, хлипах от самото начало. Била е извънредно млада...
„ Даяна, майка ни: Нейният живот и завещание ” ще оставя сами да гледате и няма да издавам нищо от самото наличие. В него синовете й, принц Уилям и принц Хари, описват за принцеса Даяна. Разглеждат фотоси, разменят си закачки, само че последователно преливат от това каква майка е била за тях в това какво завещание е оставила на света.
Не очаквайте разпиляващи се страсти, драми. Благородството задължава, са аристократи и резервират наличие на духа, на което несъмнено са научени от дребни. Изобщо не си представям да вземем за пример през днешния ден деца на тяхната възраст да бъдат позволени да вървят опечалени зад ковчега на майка си стотици и стотици метри пред погледите на милиард хора, както те направиха през 1997 година
Но Уилям и Хари не наподобяват студени хора, в противен случай! Мисля, че феновете прелестно виждат гените на Даяна – онази деликатност в погледа и харизмата, която направи от майка им, я има и у тях. Те наподобяват земни, човечни, мъдри и с цялостното схващане, че би трябвало да не престават това, което тя е почнала.
Постепенно в интервютата са въвлечени и други хора – от брат й през бездомници от приюта, който е посещавала, босненци, оживели от сухоземни мини, до нейни персонални сътрудници и несъмнено, Елтън Джон. Всички тези хора приказват за ролята й, за въздействието й, за магията й. В описа е замесен и основният градинар на, който съгласно мен е подготвил най-разкошния и грациозен метод, с цел да уважи паметта на принцеса Даяна 20 години по-късно.
В края човек остава и мъничко умислен. Може би тези момчета щяха още да имат майка си, а нуждаещите се по света – един деен покровител, в случай че хората не бяха толкоз любопитни за персоналния й живот и не поддържаха тази фикс идея по всичко жълто и клюкарско, пълнеща джобовете на купища издания, които не се стопират пред нищо и до ден сегашен. Аз съм била пред този тунел до монумента пламък. Там, до момента в който гледаш колите, които минават като че ли като знак на неспиращия живот, единственото, което ти минава през мозъка, малко преди да пресечеш, е „ И защо? За една фотография. ”
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ