Има много легенди за град Елена, но една от най-интересните

Има доста митове за град Елена, само че една от най-интересните е за двама млади влюбени. В нея се споделя, че в девствените вековни гори на Еленския балкан се извивала пътека, по която предходна щастлива младоженска двойка - девойката се казвала Елена от село Къпиново, а момъкът Самуил от Твърдица. Разбойници нападнали сватбата на мястото, където в този момент е град Елена. Похитителят не намерил път към сърцето на девойката и тя паднала убита при Конашкия мост. Погребана е в местността „ Кръста “, превърната след това в черковище. Самуил бил посечен на края на града и местността била посочена „ Самуилец “. От тъга по своята рожба родителите се заселили тук и основали селото, на което Елена с живота си дарила своето име.

 Китният старопланински град Елена се намира в полите на гористия Еленски балкан. Той е ситуиран в красивата котловина на Еленската река. На север се простират Еленските височини, на юг - Балканът. Северно от града е Чуканското бърдо, където нависоко измежду борови насаждения се белее постройката на бившето климатично учебно заведение. Зад бърдото се издигат редица височини, построени от варовици, мергели и пясъчници. Намира се на 38 километра южно от Велико Търново.

 Градът е прочут от 1430 година с имената Стръмена и Еляна. През 18-ти и 19-ти век е занаятчийски, търговски и културен център. Градът и еленчани са играли значима роля през Възраждането на България. В съвсем всяко значимо събитие оттогава има присъединяване на еленчани: във Велчовата завера (1835 година) и в Търновското въстание през 1862 година. Град Елена е именуван „ Българският Витлеем “, тъй като по време на възрожденската ера е имал три църкви. Това го е нямало в нито един различен български град по това време. Първата реликва на Елена е остарялата черква „ Свети Никола “. Тя съществувала преди 16-ти век. В непокътнатия от Дойно Граматик остарял псалтир, „ печатан във Венеция от Виченца, наследник на Божидар Вукович, челник на Подгорица “ е записано: " Книгата се подарява на храма на църквата „ Свети Никола “ в 1518 година от някой си Пера ". Още тогава храмът е книжовно хранилище – мост сред Търновската книжовна школа и Елена. По поверие се знае, че църквата е имала доста остарели ръкописни книги, писани на пергамент. Дори е имало специфичен духовник, който е пазел книгите и ги раздавал за прилагане. Храмът „ Свети Никола “ бил единствен за еленските махали. Колибарите от тях правили религиозните обреди в своите черковища. Под древен дъб се молели за дъжд и за благодат. Правили в деня на своите светии Свети Архангел, Свети Никола, Свети Илия богослужението. Стареят прикадявал поставената обща софра с тамян на счупена керемида вместо кадилница. Колибарите идвали в неделя да се черкуват в Еленската черква. Денят за черкуване ставал и пазарен ден. Така по-късно зародили сборове-панаири, които ставали три пъти в годината и траели по три дни.

 На 23 април 1800 година, Гергьовден, когато Елена е нападната от кърджалиите, църквата „ Свети Никола “ била опожарена, а дружно с нея са изгорели и огромна част от книгите. Без позволение еленчани се заемат да я възстановят. Изградили храма скрито, за 40 денонощия, като е вкопан в земята, с цел да не нервира поробителя. Обновена е в настоящия си тип през 1804 г. със средства на по-заможни жители и труда на популацията. Ръководил градежа хаджи Иван Кисьов, внук на поп Петко Шейтана, който се явил в Цариград пред султанската майка със зелени класове в калмукан и издействал да бъде освободен Еленския край от налог житнина. Научил, че търновският шеф ще подреди инспекция дали еленчани строят черква без позволение, хаджи Иван Кисьов разпоредил в една нощ да измажат стените с вар, размесена с дървени въглища, с цел да наподобява остаряла и опушена. Хаджи Иван посрещнал общително пратениците, дал им по 30 златни рубета, показал им постройката и споделил: „ Поздравете от мен войводата и му кажете, че еленчани не строят черква, а поправят остарял беглишки харман “.

 Външно църквата прави усещане с крепостния си тип. Стените ѝ са каменни и дебели 1 метър, прозорчетата – с стоманени решетки, а това на олтара- като амбразура. Вратата е от дебели дъбови дъски, обковани с желязо и тежък, особено юридически бравен механизъм. Покрита е с тежки каменни плочи. Църквата била осветена на Благовещение – 25 март 1805 година Каменен надпис, вграден вляво пред олтара, юридически от „ Дойно йерея “ споделя, че храмът е повдигнат радикално, откакто е бил изгорял от агарянски разбойници. Тежка е загубата от изгорелите пергаментни исторически ръкописи от книжовната съкровищница.

 Поп Дойно Граматик е отбелязал имената на 12 ктитори, сред които Стоян Михалев, бащата на Иларион Макариополски. Днес в книгохранителницата е колекция от 340 старопечатни книги. Църквата „ Свети Никола “ е изографисана напълно от известните през това време еленски зографи Давид и Яков, родом от махала Болерци, които приключили работата си през 1817-1818 година. Стенописите имат изключителна стойност и са оповестени за монументи на културата от национално значение. Тук се намират облиците на светите Методий Моравски, Георги Софийски Нови, Сава Сръбски и обликът на Свети Климент Охридски, който е един от редките в България и Македония и има високи художествени достолепия. С огромна художествена стойност са дървеният иконостас и владишкият престол в църквата.

 С позволение на русенско-търновския шеф Смаил ага бил повдигнат нов параклис „ Успение на Пресвета Богородица “ през 1800 година, преработен в 1813 година в по-солидна постройка. Но с течение на времето дървената сграда не задоволявала потребностите на селището. Еленчани замислили градеж на огромна черква. Ориентирали се да съборят Калето и употребяват материала от него. Към този акт пристъпили, с цел да не бъде настанен турски гарнизон в крепостта. Изграждането ѝ е дело на занаятчия Михо от махала Болерци, покрай Елена. Цялата сграда със солидното си създаване и обработката на материала, художественото осъществяване на детайла и изключително вътрешното пространствено решение е огледало освен на нарасналото самочувствие на жителите, само че и на огромното строително майсторство и градивна храброст на занаятчия Михо. Този занаятчия е съвременник на Кольо Фичето, уста Генчо Кънев и не им отстъпва по въображение, проект и осъществяване. Строежът е стартират през 1836 година, а е приключен през 1837 година, когато храмът е осветлен на 28 август.

 През 1861 година храмът е претърпял корекция, за което е оставен надпис на западната стена високо над корниза. Отделна сграда е кулата на камбанарията, построена през 1912 година. През 1925 година църквата „ Успение на Пресвета Богородица “ изгубва доста скъпо художествено творение – в пожара изгорен иконостаса. Новият иконостас е резбован от Георги Киров, а иконите са от еленския художник Христо Берберов. Третата еленска светиня – храмът „ Рождество на Пресвета Богородица “ има сродна орис със остарялата черква „ Свети Никола “ и е обвързвана с историческия път на града. Построен е параклис в 1812 година под управлението на хаджи Йордан Брадата, на място харизано от хаджи Панайот и хаджи Димитър Разсуканов. И за него е донесено в Търново, че се строи скрито и без султански ферман. Подобно на хаджи Иван Кисьов и хаджи Йордан Брадата маскирал градежа за инспекцията, като наредил да слагат в параклиса ясли и вързал коне, с цел да наподобява на конюшня. Параклисът с построените до него килии е служил първоначално за девически манастир, в който по поверие брачната половинка на хаджи Йордан Брадата след обесването му, постъпила монахиня. С иконата на хаджи Йордан Брадата донесена от Божи гроб са се клели съзаклятниците от Велчовата завера в храма на Плаковския манастир „ Свети Илия “. Не издържали плетените стени на параклиса „ Рождество на Пресвета Богородица “ на огнената буря на 20 юли 1859 година и почнало строителство на нова черква, приключена в 1865 година Градил я младият тревненски занаятчия Кольо Петков, възпитаник на Кольо Фичето. На другата година към храма, в издигнатите две стаи се открива девическо учебно заведение, което работи до 1894 година.

 Въпреки мощно консервативния дух на града, през 1871 година в него идват Васил Левски и Ангел Кънчев и основават скришен локален революционен комитет с ръководител Сава Кършовски. Впоследствие, през 1880 година, той разгласява своите мемоари за това събитие и се трансформира на процедура в първия мемоарист, писал за Левски след Освобождението.

 В паметния 22 ноември 1877 година в едно от кръвопролитните сражения на руско-турската война, при опожаряването на града, поробителят не пощадил иконостаса и трансформирал храма в склад за жито. Еленчани при завръщането си от „ бягането “ избавили запаленото с барут жито, от което получили по крина за настъпващата зима. Скъпоценна светиня от църквата е нарисуваната по молба на еленчани икона от Станислав Доспевски на светите равноапостоли и славянобългарски учители Кирил и Методий през 1866 година, озаглавена „ Просветители Българский “. Иконата престояла в храма 15 години и е подарена на националното учебно заведение и в този момент се съхранява в Даскалоливницата. Тя има надълбоко алегорично наличие. Светите братя са с чашата за причестяване и с евангелския апел се обръщат: „ Пийте от нея, сия ест кров “. Силата е в Словото – причестяване за българите, а над главите им грее слънце с 10 лъча – знак на науката.

 При експлоадирането на Балканската война в 1912 година 3 души от Елена са доброволци в Македоно-одринското опълчение. През 1966 година храмът е градивно укрепен. При провеждането на реставрационните работи по стенописите на църквата над северната врата е открита вградена каменна плоча с прекрасен изпъкнал облик на патрона на храма „ Свети Никола “. През есента на 1987 година църквата е дефинитивно реставрирана и експонирана за посещаване.