ПП-ДБ трябва да понесат отговорност за хаоса, който създадоха с конституционните промени
Има доста български национални поговорки, които поучават хората да внимават какво вършат, тъй като стореното през днешния ден може да има рискови последствия на следващия ден:
Каквото посееш, това ще жънеш!
Който сее ветрове, жъне стихии!
С твоите камъни, по твоята глава!
Но наподобява, че народните представители, които замислиха измененията в конституцията не ги знаят, тъй като в противоположен случай не биха забъркали тази каша, която имаме в този момент. Вредата, която измененията в конституцията нанасят на страната е голяма и това към този момент се вижда, тъй като новите текстове дават опция на всеки сръчен политически състезател да ги извърта в своя изгода. И, в случай че задоволително дълго е бил във властта, да постави в служебното държавно управление предани свои хора, показани като непартийни специалисти.
Ето да вземем за пример, срокът, в който се насрочват избори. От него зависи доста.
Дали изборите ще бъдат дружно или настрана, е значимо освен от финансова позиция – сметката със 100 милиона лв. по-малка, в случай че са 2 в 1. Ако са дружно мобилизацията за парламентарен избор, която обичайно е по-висока се прелива и към европейския. Ако са настрана, партията, която победи на първия избор влиза във втория с шампионски ореол, което се отразява върху гласуването. Същевременно изгубилите „ ближат рани “ и е мъчно гласоподавателите им да бъдат надъхани за една – две седмици още веднъж на пердах.
Затова върху периода на изборите към този момент се упражнява всеки, който не го мързи, тълкувайки израза „ насрочва нови избори в двумесечен период “ според от това дали на партията, на която очевидно или прикрито симпатизира са й преференциални избори 2 в 1 или поотделно за народен и за европейски парламент.
Срок по-малък от два месеца вмества ли се в двумесечния парламентарен период или не?
Срокът тъкмо два месеца ли би трябвало да бъде?
Лично аз не мога да схвана за какво, в случай че процедурата по завъртането на така наречен парламентарна рулетка и последвалите я съвещания при президента завърши, да кажем на 16 април, изборите да не могат да бъдат 2 в 1. Според мен „ в двумесечен период “ значи не повече от два месеца, само че по-малко може.
И обмислям по този начин изхождайки от това, на което са ме учили едно време в Юридическия факултет на СУ по конституционно право – България е парламентарна република, служебното държавно управление се назначава от президента като наказване за Народното събрание, който не се е справил с главната си задача – да излъчи държавно управление, само че изборите би трябвало да са най-късно два месеца след разпускането на Народното събрание, тъй като една парламентарна република не може да остава дълго без парламент.
Това беше стройната логичност на бащите на конституцията, които я изковаха през 1991 година макар политическите си различия. В този дух са и наредбите в Изборния кодекс, съгласно които “изборите за народни представители за Народно заседание и за общински съветници и за кметове се насрочват от президента на републиката не по-късно от 60 дни преди изборния ден “. За „ по-рано “ не става дума изобщо.
Сега Народното събрание не се разпуска, затова няма заплаха за парламентарния темперамент на републиката.
Но предходната стройна логичност бе взривена и страната в действителност е изправена пред конституционна рецесия.
Да си спомним какви бяха главните промени в конституцията, признати на 20 декември от Политическа партия – Демократична България, ГЕРБ – Съюз на демократичните сили и Движение за права и свободи. За които през днешния ден от ГЕРБ настояват, че съдружните им сътрудници са им извили ръцете да одобряват.
Запитан на 28 март допустима ли е конституционна рецесия, водачът на ГЕРБ Бойко Борисов отговори: „ Имам един представител по тематиката и това е Христо Иванов. Аз съм подкрепил всичко, което той е желал, и той ми е благодарил. “ В думите на Борисов се усеща ехидна нотка и тя е обяснима – въпреки всичко преди 9 месеца партията му бе принудена да преглътне държавно управление, в което има единствено един представител и то, откакто бе победила на изборите.
С конституционните промени първо бяха съществено лимитирани пълномощията на президента при съставянето на служебно държавно управление. Написа му се „ домова книга “, от която да избира служебния министър председател: „ За длъжностен министър-председател се назначава всред ръководителя на Народното събрание, шефа или подуправител на Българската национална банка, ръководителя или заместник-председател на Сметната палата и омбудсмана или негов заместител. “
Мотивите на тези, които желаеха смяната бяха да се понижи политическото въздействие на президента. Най-активен бе Христо Иванов от Демократична България, който в тези дни неведнъж изтъкваше, че конституцията разрешавала да се сътвори президентски режим на ръководство, а това не е била задачата на Великото национално заседание. Сочеше, че „ служебните държавни управления би трябвало да са неутрално ръководство, което да преведе страната към ново ръководство след осъществяване на избори “. А що се отнася до листата с евентуални министър председатели – това били висши държавни длъжности, получили доверие от Народното събрание. По думите на Иванов това е конституционно обвързване и като заемаш някоя от изброените длъжности да съзнаваш, че това може да ескалира до публичния дълг да станеш длъжностен министър-председател.
Сигурно е мислел, че сглобката е неразглобяема, тъй като няма по какъв начин да не е знаел чии фрагменти са на изброените постове. Ако някой не се сеща – главно на ГЕРБ, въпреки всичко тази партия управляваше 12 години, в част от които Иванов беше министър на правораздаването.
Възторгът от орязването на президентските пълномощия преди три месеца беше толкоз огромен, че никой от възторгващите се не се сети за резонно зараждащите въпроси. Всеки, който се опитваше да разсъждава в тази посока беше заклеймяван, както е съвременно в този момент – като прикрит симпатизант на Путин и властническия му режим, мечтаещ за подобен и у нас посредством служебните кабинети на Радев.
А част от въпросите са:
Посочените ще би трябвало ли да подават оставка от заеманата служба?
Ще им се пази ли поста? Ако се пази, това не е ли несъответственост – ръководителят на Народното събрание, та въпреки и в отпуск от тази служба, да е и министър председател? Това не опонира ли на разделянето на управляващите, като в едно лице се съвместят изпълнителна и законодателна власт?
Да допуснем, че този проблем отпада, тъй като определеният за министър председател напуща предходната си служба и не може да се върне обратно. Къде е държавническата логичност да се обезглавява институция като Българска народна банка, да вземем за пример? И къде е житейската логичност да напуснеш толкоз значима работа с добра заплата, с цел да останеш след два месеца незает?
В тази връзка – какво вършим, в случай че всички в листата откажат да са служебни министър председатели? Все отново това е работа за два месеца, а гаранции за трудоустройване по-късно могат да дадат единствено най-големите политически сили. Тези, които имат лични сили и съдружници да образуват ръководство. Защото каква тежест имат обещанията на някой, за който е ясно, че няма по какъв начин да ги извърши? Засега, в случай че се има вяра на социологическите изследвания, в позиция да дават обещание са единствено от ГЕРБ.
Мини, мини, мини, за които наподобява никой не е мислил.
На второ място, конституционните промени предвидиха, че Народното събрание не се разпуска. Остава да работи до избора на нов.
А във почивка най-малко ще излезе ли преди изборите? Не е ясно. Проф. Михаил Константинов, дълготраен член на ЦИК, допусна, че щом не се разпуска, Народното събрание може да промени в придвижване и Изборния кодекс, в случай че рече. Тогава хаосът в страната ще стане цялостен, тъй като в ЦИК би трябвало да са някакви ясновидци, с цел да съобразят решенията си със законодателните хрумки на депутатите. Които сигурно ще трансфорат парламентарната естрада в естрада на безконечен избирателен протест. Още повече като се има поради, че най-малко две трети от сегашните парламентаристи ще бъдат и претенденти за народни представители. Поне до момента постоянно е било по този начин.
Следващите две съществени промени в конституцията са свързани с разделянето на Висшия правосъден съвет на две и опцията за депутати и министри да бъдат избирани хора с двойно поданство. Сигурно и тук има доста подводни камъни, на които ще се натъкнем когато му пристигна времето.
Прави усещане, че с приближаването на предварителните избори от Политическа партия – Демократична България се върнаха към предходните си мантри – първата от които е промяната в правосъдната система. Сякаш всички промени в конституцията до момента – а до последната те бяха пет, не бяха свързани със правосъдната власт. И като че ли Христо Иванов не беше министър на правораздаването в едно от държавните управления на Бойко Борисов. Тогава подаде оставка, тъй като при измененията в конституцията не станала напълно неговата, а в този момент, когато стана неговата, за какво отново е неудовлетворен?
Има и друга поговорка - „ Когато не знаеш къде отиваш, стигаш там, където не си желал “. Тя с цялостна мощ важи за Политическа партия – Демократична България и водачи като Кирил Петков и Христо Иванов. Те като че ли не знаят къде са стигнали и къде доведоха всички нас с недомислените промени в главния закон.
При връчването на втория мандат, когато президентът ги попита - за какво не поискахте чуване по оставката на зам.-омбудсмана Елена – Чернева – Маркова, тя беше единственият вид за длъжностен министър председател, откъслечен с партия, Петков се въртеше и гледаше настрана, като че ли този въпрос не се отнасяше до него. С изражение „ приказвай си, не ми пречиш “, основаващо се несъмнено на твърдата увереност, че с измененията в конституцията Радев към този момент са го „ игнорвали “ от политическата игра и няма потребност да го слушат какво приказва.
От Политическа партия – Демократична България към този момент възобновиха офанзивите си към ГЕРБ, без да мислят, че след два месеца може да им се наложи още веднъж да договарят с тях за държавно управление. Или както споделя пословицата – да пият вода от кладенеца, в който са плюли.
Политиците стават политици, с цел да допринесат за развиването на страната си и благополучието на народа си. Управлявайки, те се опират на мандата, който този народ им е дал. Както споделяше починалият доктор Дертлиев – да се ръководи с мозъка и гения на цялата нация. Не да се жигосва, не да се лепят етикети.
За страдание след Иван Костов обичайна десница като че ли изгуби държавническа посока. Политическите й послания станаха дребнави, изродиха се до търсене и заклеймяване на врага – от листата съвсем отпаднаха комунистите и Държавна сигурност по демографски аргументи, само че пък несъмнено се настани Путин. Ако някой е не запомнил – имаше заплаха той да завоюва изборите в София в лицето на Ваня Григорова.
Основната виновност пред българските жители на политиците от Политическа партия - Демократична България е, че заклеймявайки тима на ГЕРБ, те не показаха по-добър, по-компетентен, в действителност европейски мислещ и настоящ. Нещо повече, когато създадат някой пробив, резултатът се връща против тях като бумеранг. Както стана и с последните промени в конституцията. Радев ги предизвести – да чакат политически длъжностен кабинет, който няма да им хареса.
Но би трябвало да понесат и отговорността за вакуума, който сътвориха с конституционните промени. Когато в главните закон има неща неразбираеми, двусмислени, позволяващи друго пояснение, от това се възползват ловки политически играчи.
