"Аз обвинявам!"
Има ли свободата на словото рожден ден? И да, и не, според от публичните настройки и от това дали обществото е в постлетаргичната сънливост на мълчанието, или пък се пробужда, засегнато от несправедливостта. 13 януари 1898 година обаче е такава паметна дата, знак на едно от огромните събития на свободата на пресата.
Още от заранта на този леден януарски ден парижките вестникопродавци остават без глас. Поетът Шарл Пеги, свидетел на случилото се, го предава по този начин: " През целия ден продавачите на вестници с пресипнал глас викаха " Л’Орор ", тичаха с огромни пакети с вестник " Л’Орор " под мишница и продаваха броеве на тълпящите се купувачи. Шокът бе така необикновен, че прекатурна цялостен Париж ". Тиражът на " Л’Орор " скоро трансферира нормалните 30 000 екземпляра, с цел да доближи 300 000.
Още по-невероятно е словосъчетанието, което
вестникопродавците повтарят до изнемога:
" Аз упреквам ", " Аз упреквам "
Многократно отеква и името на Емил Зола, създателят на тези пламенни редове, изпълнили цялата първа страница на " Л’Орор " на осем вестникарски колони, че и половината от втора страница – невиждан случай в историята на дотогавашната преса. Всички повтарят и семейството на почтено наказания по делото, с чиято отбрана се е заел Зола – Алфред Драйфус. Делото " Драйфус ". Дело, чийто процес стартира да се следи от целия свят, а публикацията на Зола, преведена на безчет езици, е оповестена и в тогавашната българска преса.
Ето по какъв начин на 13 януари 1898 година се ражда един нов род –
да го назовем проверяваща журналистика
С откритото си писмо до френския президент Феликс Фор, Емил Зола желае да дръпне завесата пред една покъртителна неправда: Алфред Драйфус, някогашен капитан от френския общоприет щаб, наказан по обвинявания в шпионаж, към този момент трета година е на доживотна каторга в Дяволския остров в Гвиана, макар сериозните доказателства, че е почтен.
Историята е известна, но си коства да я напомним в резюме. През септември 1894 година френското контраразузнаване се снабдява със лист от документи, предоставени на немския боен аташе в Париж. От листата (наричан тогава " бордеро " ) излиза наяве, че документите са " изтекли " напряко от френския Генерален щаб и там трескаво стартират да търсят предателя. Единствената улика е единствено въпросното " бордеро ", написано от ръката на издайника. На военния следовател майор Дю Пати дю Клам, с знания в графологията, е подредено да очертае кръга от обвинени и да организира експертизата. Той, дружно с специалиста полковник Фавр, бързо набелязват виновника – капитан Алфред Драйфус, потвърждавайки, че са разпознали почерка му. Истината е, че аргументите са други: Драйфус е роден в Елзас, тогава част от Германия, свободно приказва немски и е евреин, тоест " безотечественик ". Последното събитие не се изрича гласно, само че явно е било определящо. Делото се гледа при закрити порти през декември 1894 година от боен арбитражен съд.
Съдиите не крият съмненията си – няма никакви улики, с изключение на така наречен " графологична експертиза ". Върху тях се оказва мощен напън от страна на началника на Генералния щаб военачалник дьо Боадефр и от тогавашния боен министър. В последния миг, по устно разпореждане на военния министър, е направено някакво писмо, " сякаш " прихванато от немския дипломат, в което се загатва името на Драйфус. Френският външен министър Габриел Аното, прочут историк, не крие запасите си по делото. Армията обаче е непреклонна. Смята се, че казусът, който е засекретен, бързо ще се потули. Упражняват напън над брачната половинка и брата на Драйфус, внушавайки им да си мълчат, инак ще бъде по-лошо за него.
Семейството обаче не отстъпва. Братът на наказания дава клише от " бордерото " на основния редактор на в. " Матен ", съученик на Драйфус. Факсимилето е оповестено през 1896 година и подвига голям звук. Оттук насетне " делото Драйфус " няма по какъв начин да отмине тихомълком. Тутакси след обявата ограниченията против каторжника Драйфус се ожесточават: той е връзван с часове за леглото, под предлог, че се готви да бяга от Дяволския остров.
Междувременно в редакцията на " Матен " се обаждат хора, разпознавали почерка на " бордерото ", който принадлежи на различен генералщабен офицер – майор Естерхази, разполагащ с необяснимо доста пари, които пилее с необятна ръка. След разкритието той е откомандирован в Тунис, с цел да се потуши абсурда. Френската войска и правораздаването не желаят поврат в делото, който би бил за тях равностоен на оскърбление.
Появява се и брошурата на журналиста Бернар Лазар " Съдебна неточност ", която показва майор Естерхази като същинския провинен по делото Драйфус. През 1897 година против Естерхази е заведено дело, но осем месеца по-късно той е оневинен от боен арбитражен съд, още веднъж при закрити порти. Възмущението нараства. Но всичко остава без резултат.
Отчаяно, фамилията на Драйфус се обръща към Емил Зола, който след гибелта на Мопасан, Флобер и Алфонс Доде, е първо перо на френската литература, с молба той да насочи зов към президента на републиката.
Тогава Зола схваща, че би трябвало да работи иначе. Дълги години се смяташе, че той е написал " Аз упреквам! " непринудено, надали не за една нощ, воден от вдъхновението на перото си. Ръкописът, преотстъпен от наследниците му през 90-те години на ХХ в., демонстрира, че подготовката му за публикацията е била грижлива и продължителна. Тогава Зола е на върха на литературната си популярност, един след различен излизат томовете на " Ругон-Макарови ", неговата сага на актуалния живот, която го прави знаменит. Той се е отдръпнал от политическата журналистика, само че " делото Драйфус " го връща към нея. И той взема решение, че с цел да има поврат в делото, би трябвало да премисли жанра – да нападна с намерено писмо, в което да се конституира надали не като цивилен обвинител.
Вероятно подготовката за публикацията му е лишила най-малко два-три месеца. Обемът е също впечатляващ – 4 570 думи. Текстът в действителност контрастира с цялата дотогавашна журналистика на Зола, най-много заради острия си жанр, мощно напомнящ правосъдна защита.
На пръв взор структурата на отвореното писмо до президента Феликс Фор е напълно елементарна: в първата част Зола излага събитията, наложили да работи по този метод, т.е. предисторията на случая; във втората той пределно аналитично излага фактите; а в третата –съвсем премислено – насочва своите обвинявания: той упреква поименно специалистите в осъществяване на фалшификация; сетне (пак поименно) упреква висшите генерали, разрешили това да се случи; и най-сетне, упреква началника на Генералния щаб и цялото военно ведомство, разгърнало на 80% от страниците на френската преса " мръсна акция ", целяща да очерни един почтен и да заблуди публичното мнение.
Емил Зола упреква. Не просто обяснява или проверява, а директно упреква отговорните в едно закононарушение с ясното схващане какво може да му се случи.
В края на " Аз упреквам.. " той с мъка изброява членовете от закона за печата от 29 юли 1881 година, по които евентуално ще бъде съден за клюка и наказан да влезе в пандиза.
Като държи да съобщи: не познава персонално хората, която упреква, и не е движен от никаква злоба.
" Истината – написа той – това е всичко, което копнея буйно поради цялото човечество, толкоз страдало и заслужило правото си на благополучие. Негодуващите редове на публикацията ми са стон на моята душа. И в случай че дръзнат да ме призоват в съда, дано процесът да се гледа при необятно отворени порти. "
На 18 януари 1898 година Емил Зола е наказан
на една година отнемане от независимост и солидна санкция
Смята се, че се е употребил с необятна социална поддръжка след публикуването на " Аз упреквам! ", само че истината е много по-различна. Зола е хулен от тълпата, събрала се пред правосъдната зала, заплашват го със разпра и гибел. Принуден е скрито да напусне Франция и да се откри в Лондон.
Неговото перо обаче пробива стената на безразличието. Делото " Драйфус " се трансформира в международен развой, наблюдаван от целия свят. И доста скоро, въз основа на писмото му, следствието е обновено отначало, а Франция се разделя на драйфузари и анти-драйфузари. Сред бранителите на Драйфус са известни имена като Анатол Франс и Марсел Пруст, Едмон Гонкур и Едмон Ростан, Клод Моне и Пол Синяк; а измежду съперниците му – не по-малко известни имена като Жюл Верн и Морис Барес, както и художниците Едгар Дега, Пол Сезан и Анри Матис.
Възобновеният развой набира скорост и през 1899 година Драйфус е оневинен, а през 1903 година – опрощение. Разказват, че при първата среща сред Зола и Драйфус писателят бил леко отчаян: Драйфус, офицер от мозъка до костите, споделял всички предубеждения на началниците си. Зола даже се пошегувал, че в случай че не е бил последствен по делото, вероятно и Драйфус е щял да бъде " анти-драйфузар ".
Ала по-важното е било друго – истината да спечелва. Което и става.
Самият Зола умира година преди окончателната реабилитация на Драйфус, и то при много неразбираеми условия. Официалната версия е, че писателят се е " отровил през нощта от изгорели газове, в резултат на неработещия комин на камината ". Редица следствия позволяват умишлена интервенция.
На 4 юни 1908 година тленните му остатъци са пренесени в Пантеона – израз на респект към неговия гений и гражданска съвест. По време на церемонията журналистът Луи Грегори, прочут с антисемитските си възгледи, стреля с револвер по Драйфус, ранява го, само че за благополучие не го убива.
Така Емил Зола остава, даже посмъртно, обвързван с " делото Драйфус ".
А пък моделът " Аз упреквам! " влиза трайно
в историята на политическата журналистика
През 1915 година немският пацифист Рихард Грелинг написа своя версия на " Аз упреквам! ", в която жигосва немския Райх за експлоадирането на Първата международна война, за което е задържан.
През 1919 година режисьорът Абел Ганс основава антивоенен филм, озаглавен " Аз упреквам! "
През 1951 година френският политик и публицист Клод Бурде употребява същата форма, с цел да изобличи войната в Алжир и става обект на правосъдно гонене. А през 1982 година Греъм Грийн разгласява книгата си " Аз упреквам: сенчестата страна на Ница ", в която разобличава мафията, поставила ръка на Лазурния бряг. Което демонстрира, че " Аз упреквам! " на Зола си остава образец на свободното слово.
Пример, който, уви, все по-трудно се следва или ползва.
Доколкото в даден откъс въпреки всичко би трябвало да се сложат имена, а не " да се пази тишина ".
С произлизащия от това риск за правосъдно гонене и акция от ответно медийно очерняне, тъй като сме разгневили ня(кой) локален дерибей.
Урокът на Зола обаче е, че думите постоянно са от решаващо значение.
" Дневник " препечатва текста от портала " Култура "
Още от заранта на този леден януарски ден парижките вестникопродавци остават без глас. Поетът Шарл Пеги, свидетел на случилото се, го предава по този начин: " През целия ден продавачите на вестници с пресипнал глас викаха " Л’Орор ", тичаха с огромни пакети с вестник " Л’Орор " под мишница и продаваха броеве на тълпящите се купувачи. Шокът бе така необикновен, че прекатурна цялостен Париж ". Тиражът на " Л’Орор " скоро трансферира нормалните 30 000 екземпляра, с цел да доближи 300 000.
Още по-невероятно е словосъчетанието, което
вестникопродавците повтарят до изнемога:
" Аз упреквам ", " Аз упреквам "
Многократно отеква и името на Емил Зола, създателят на тези пламенни редове, изпълнили цялата първа страница на " Л’Орор " на осем вестникарски колони, че и половината от втора страница – невиждан случай в историята на дотогавашната преса. Всички повтарят и семейството на почтено наказания по делото, с чиято отбрана се е заел Зола – Алфред Драйфус. Делото " Драйфус ". Дело, чийто процес стартира да се следи от целия свят, а публикацията на Зола, преведена на безчет езици, е оповестена и в тогавашната българска преса.
Ето по какъв начин на 13 януари 1898 година се ражда един нов род –
да го назовем проверяваща журналистика
С откритото си писмо до френския президент Феликс Фор, Емил Зола желае да дръпне завесата пред една покъртителна неправда: Алфред Драйфус, някогашен капитан от френския общоприет щаб, наказан по обвинявания в шпионаж, към този момент трета година е на доживотна каторга в Дяволския остров в Гвиана, макар сериозните доказателства, че е почтен.
Историята е известна, но си коства да я напомним в резюме. През септември 1894 година френското контраразузнаване се снабдява със лист от документи, предоставени на немския боен аташе в Париж. От листата (наричан тогава " бордеро " ) излиза наяве, че документите са " изтекли " напряко от френския Генерален щаб и там трескаво стартират да търсят предателя. Единствената улика е единствено въпросното " бордеро ", написано от ръката на издайника. На военния следовател майор Дю Пати дю Клам, с знания в графологията, е подредено да очертае кръга от обвинени и да организира експертизата. Той, дружно с специалиста полковник Фавр, бързо набелязват виновника – капитан Алфред Драйфус, потвърждавайки, че са разпознали почерка му. Истината е, че аргументите са други: Драйфус е роден в Елзас, тогава част от Германия, свободно приказва немски и е евреин, тоест " безотечественик ". Последното събитие не се изрича гласно, само че явно е било определящо. Делото се гледа при закрити порти през декември 1894 година от боен арбитражен съд.
Съдиите не крият съмненията си – няма никакви улики, с изключение на така наречен " графологична експертиза ". Върху тях се оказва мощен напън от страна на началника на Генералния щаб военачалник дьо Боадефр и от тогавашния боен министър. В последния миг, по устно разпореждане на военния министър, е направено някакво писмо, " сякаш " прихванато от немския дипломат, в което се загатва името на Драйфус. Френският външен министър Габриел Аното, прочут историк, не крие запасите си по делото. Армията обаче е непреклонна. Смята се, че казусът, който е засекретен, бързо ще се потули. Упражняват напън над брачната половинка и брата на Драйфус, внушавайки им да си мълчат, инак ще бъде по-лошо за него.
Семейството обаче не отстъпва. Братът на наказания дава клише от " бордерото " на основния редактор на в. " Матен ", съученик на Драйфус. Факсимилето е оповестено през 1896 година и подвига голям звук. Оттук насетне " делото Драйфус " няма по какъв начин да отмине тихомълком. Тутакси след обявата ограниченията против каторжника Драйфус се ожесточават: той е връзван с часове за леглото, под предлог, че се готви да бяга от Дяволския остров.
Междувременно в редакцията на " Матен " се обаждат хора, разпознавали почерка на " бордерото ", който принадлежи на различен генералщабен офицер – майор Естерхази, разполагащ с необяснимо доста пари, които пилее с необятна ръка. След разкритието той е откомандирован в Тунис, с цел да се потуши абсурда. Френската войска и правораздаването не желаят поврат в делото, който би бил за тях равностоен на оскърбление.
Появява се и брошурата на журналиста Бернар Лазар " Съдебна неточност ", която показва майор Естерхази като същинския провинен по делото Драйфус. През 1897 година против Естерхази е заведено дело, но осем месеца по-късно той е оневинен от боен арбитражен съд, още веднъж при закрити порти. Възмущението нараства. Но всичко остава без резултат.
Отчаяно, фамилията на Драйфус се обръща към Емил Зола, който след гибелта на Мопасан, Флобер и Алфонс Доде, е първо перо на френската литература, с молба той да насочи зов към президента на републиката.
Тогава Зола схваща, че би трябвало да работи иначе. Дълги години се смяташе, че той е написал " Аз упреквам! " непринудено, надали не за една нощ, воден от вдъхновението на перото си. Ръкописът, преотстъпен от наследниците му през 90-те години на ХХ в., демонстрира, че подготовката му за публикацията е била грижлива и продължителна. Тогава Зола е на върха на литературната си популярност, един след различен излизат томовете на " Ругон-Макарови ", неговата сага на актуалния живот, която го прави знаменит. Той се е отдръпнал от политическата журналистика, само че " делото Драйфус " го връща към нея. И той взема решение, че с цел да има поврат в делото, би трябвало да премисли жанра – да нападна с намерено писмо, в което да се конституира надали не като цивилен обвинител.
Вероятно подготовката за публикацията му е лишила най-малко два-три месеца. Обемът е също впечатляващ – 4 570 думи. Текстът в действителност контрастира с цялата дотогавашна журналистика на Зола, най-много заради острия си жанр, мощно напомнящ правосъдна защита.
На пръв взор структурата на отвореното писмо до президента Феликс Фор е напълно елементарна: в първата част Зола излага събитията, наложили да работи по този метод, т.е. предисторията на случая; във втората той пределно аналитично излага фактите; а в третата –съвсем премислено – насочва своите обвинявания: той упреква поименно специалистите в осъществяване на фалшификация; сетне (пак поименно) упреква висшите генерали, разрешили това да се случи; и най-сетне, упреква началника на Генералния щаб и цялото военно ведомство, разгърнало на 80% от страниците на френската преса " мръсна акция ", целяща да очерни един почтен и да заблуди публичното мнение.
Емил Зола упреква. Не просто обяснява или проверява, а директно упреква отговорните в едно закононарушение с ясното схващане какво може да му се случи.
В края на " Аз упреквам.. " той с мъка изброява членовете от закона за печата от 29 юли 1881 година, по които евентуално ще бъде съден за клюка и наказан да влезе в пандиза.
Като държи да съобщи: не познава персонално хората, която упреква, и не е движен от никаква злоба.
" Истината – написа той – това е всичко, което копнея буйно поради цялото човечество, толкоз страдало и заслужило правото си на благополучие. Негодуващите редове на публикацията ми са стон на моята душа. И в случай че дръзнат да ме призоват в съда, дано процесът да се гледа при необятно отворени порти. "
На 18 януари 1898 година Емил Зола е наказан
на една година отнемане от независимост и солидна санкция
Смята се, че се е употребил с необятна социална поддръжка след публикуването на " Аз упреквам! ", само че истината е много по-различна. Зола е хулен от тълпата, събрала се пред правосъдната зала, заплашват го със разпра и гибел. Принуден е скрито да напусне Франция и да се откри в Лондон.
Неговото перо обаче пробива стената на безразличието. Делото " Драйфус " се трансформира в международен развой, наблюдаван от целия свят. И доста скоро, въз основа на писмото му, следствието е обновено отначало, а Франция се разделя на драйфузари и анти-драйфузари. Сред бранителите на Драйфус са известни имена като Анатол Франс и Марсел Пруст, Едмон Гонкур и Едмон Ростан, Клод Моне и Пол Синяк; а измежду съперниците му – не по-малко известни имена като Жюл Верн и Морис Барес, както и художниците Едгар Дега, Пол Сезан и Анри Матис.
Възобновеният развой набира скорост и през 1899 година Драйфус е оневинен, а през 1903 година – опрощение. Разказват, че при първата среща сред Зола и Драйфус писателят бил леко отчаян: Драйфус, офицер от мозъка до костите, споделял всички предубеждения на началниците си. Зола даже се пошегувал, че в случай че не е бил последствен по делото, вероятно и Драйфус е щял да бъде " анти-драйфузар ".
Ала по-важното е било друго – истината да спечелва. Което и става.
Самият Зола умира година преди окончателната реабилитация на Драйфус, и то при много неразбираеми условия. Официалната версия е, че писателят се е " отровил през нощта от изгорели газове, в резултат на неработещия комин на камината ". Редица следствия позволяват умишлена интервенция.
На 4 юни 1908 година тленните му остатъци са пренесени в Пантеона – израз на респект към неговия гений и гражданска съвест. По време на церемонията журналистът Луи Грегори, прочут с антисемитските си възгледи, стреля с револвер по Драйфус, ранява го, само че за благополучие не го убива.
Така Емил Зола остава, даже посмъртно, обвързван с " делото Драйфус ".
А пък моделът " Аз упреквам! " влиза трайно
в историята на политическата журналистика
През 1915 година немският пацифист Рихард Грелинг написа своя версия на " Аз упреквам! ", в която жигосва немския Райх за експлоадирането на Първата международна война, за което е задържан.
През 1919 година режисьорът Абел Ганс основава антивоенен филм, озаглавен " Аз упреквам! "
През 1951 година френският политик и публицист Клод Бурде употребява същата форма, с цел да изобличи войната в Алжир и става обект на правосъдно гонене. А през 1982 година Греъм Грийн разгласява книгата си " Аз упреквам: сенчестата страна на Ница ", в която разобличава мафията, поставила ръка на Лазурния бряг. Което демонстрира, че " Аз упреквам! " на Зола си остава образец на свободното слово.
Пример, който, уви, все по-трудно се следва или ползва.
Доколкото в даден откъс въпреки всичко би трябвало да се сложат имена, а не " да се пази тишина ".
С произлизащия от това риск за правосъдно гонене и акция от ответно медийно очерняне, тъй като сме разгневили ня(кой) локален дерибей.
Урокът на Зола обаче е, че думите постоянно са от решаващо значение.
" Дневник " препечатва текста от портала " Култура "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ