„Оркестърът без име“ надживя диригента си
Има един филм, който незабавно след появяването си, прави подобен взрив, че измества с тропот от екраните останалите. „ Оркестър без име ” превзема всички киносалони. Това се случва през месец февруари 1982 година. Никой не може да каже, какъв брой фенове оттогава са гледали тази симпатична история. Най-добре е да обобщим по този начин: надали има българин да не го е гледал. Мнозина по 2-3 и повече пъти. Два дни от тази седмица ни припомнят за диригента на фамозния анонимен оркестър. На 14 декември 1933 година във Враца е роден Людмил Кирков. 61 години по-късно, два дни преди рождения си ден, на 12.XII, той си отиде от този свят. Във всезнаещия обстоен Гугъл за него написа: „ Завършил театрална постановка при проф. Боян Дановски във ВИТИЗ „ Кръстьо Сарафов “ (1955). Специализира кинорежисура в Москва (1959).” Само толкоз. И филмите, които е основал. Списъкът е дълъг. Поне девет от тях са измежду българската кино класика: „ Равновесие”, „ Момчето си отива”, „ Селянинът с колелото”. „ Оркестърът...” е повече от класика, той е безконечен. Ще се гледа, до момента в който има българско кино.
Към диригента обаче ориста не е по този начин благосклонна, както към „ чедото му”. Той освен си отива млад, само че и малко уединен и пропуснат. Дошли са други времена. Демокрацията ражда нови герои. Интересите й са други. Не й е до кино.
Така чакълен и стръмен е пътят, по който Людмил Кирков потегля в киното. Дълго не му дават да снима. После „ Кратко слънце” е спрян от екрана след публикация във вестник “Литературен форум”. Млад мъж, който не премълчава неприятни истини за времето, в което тържествува социализмът, не е воин за проявление. Дори и на кино. Затова го убиват: и на екрана и отвън него.
Георги Георгиев-Гец в " Селянинът с колелото “
Как вълкът да бъде утолен и агнето цяло, мислят кинематографичните шефове. И измислят нещо, за което милиони фенове би трябвало да им благодарят. Те вземат решение Людмил Кирков да се откъсне малко от острата обществена тема и да се захване с нещо по-леко. Станислав Стратиев, по чийто сюжет е и „ Кратко слънце”, към този момент има история в главата си. Дори споделя със своя съученик от гимназията артиста Николай Николаев: Абе, пиша сюжет за филм, в който ще се споделя по какъв начин музикантите от един оркестър търсят пътя към славата. Така Бате Николай става Джани Леопарди, който съгласно началния план е трябвало да бъде сръбски сутеньор. Направили го италианец, с цел да не се сърдят западните ни съседи. Людмил беше необикновен. Пословичен със своята невзискателност. Умен режисьор и добър човек, настояват хората, които са били близки с него. Той се тормозил, щом хората на улицата го познаели, заглеждали и споменавали името му. В такива случаи бързал да се скрие на безшумно, закътано място, като повтарял непрестанно: Какво пък толкоз.
Човек, който обича актьорите, цени свободата им и гения им и не се тормози да ги направи съавтори на кино лентата. Такъв бил Людмил Кирков. В сюжета сцената със счупената кола, в която вземат участие Мамалев, Поппандов и Бате Николай била единствено маркирана напълно в резюме. Те обаче се оказали страхотни импровизатори, по този начин се разиграли, че не можели да спрат. И вместо да ги спре, режисьорът се смеел и подхвърлял: Има сюжет, кажете най-малко една дума от него.
В телевизионно предаване, отдадено на кино лентата, Катя Евро, за която „ Оркестърът без име” е дебютът й в киното, споделя с какво самообладание и внимание Кирето, както го назовават сътрудниците му, се е отнасял с нея. В една от сцените, афектирана от Поппандов, тя трябвало да се разплаче. Нищо сходно. Докато гледала сътрудниците си зевзеци, на нея й ставало все по-смешно. Кирков търпеливо чакал и като схванал, че нещата няма да станат по натурален път й дал капки, които провокират сълзи, та всичко приключило по най-хубавия метод.
Първата прожекия на „ Оркестъра...” била във Враца. Публиката доста се радвала и това било ненапълно обяснимо. Кирето бил гордостта на родния си град. Във Велико Търново еуфорията била дори още по-голяма. Хората виждали, че в този филм има нещо особено. Че историята е доста тяхна. Та още тогава станало ясно, че този филм ще го бъде. Но, че чак толкоз, никой даже не мечтаел. Жоро Мамалев забелязал, че откакто афишите за лентата засипали София,а билетите по киносалоните свършвали за часове, внезапно станал доста известен. Вървял по „ Витошка” и всички го заглеждали. Това първоначално го тормозило. Страхувал се, че има някакъв недостатък по тоалета му. После се усетил, че е поради кино лентата. Птичката била кацнала на рамото му и той съумял да я хване.
В началото на деветдесетте години Станислав Стратиев бил подготвен с продължението на историята. Тогава киното изживявало най-тежката си рецесия. Людмил Кирков към този момент се бил затворил в някакъв собствен свят. Бягал освен от киното, само че и от живота. Явили се други мераклии да снимат историята. Катя, Велко Кънев и Жоро Мамалев отишли да го питат по какъв начин да постъпят. Той единствено необятно махнал с ръка: Деца мои, снимайте, направете каквото би трябвало. Те обаче решили за първи път да не го послушат. За да е чиста съвестта им пред паметта му.
Илия Костов, кинорежисьор: И в този момент го виждам пред себе си, с леко приведена побеляла глава, тънка усмивчица и неизменимата цигара в устата. Говореше безшумно, само че от време на време повишаваше глас, когато „ Левски” падаше или някой от мощните на деня беше направил следващата си изцепка. Коректен, другарски надъхан към всички... не можеше да ненавижда, можеше само да оказва помощ. Сега най-много го загатват, като стане дума за „ Оркестър без име”... само че същинската същина на Кирето беше на първо място като непорасналото Момче от „ Момчето си отива”, „ Кратко слънце”, „ Селянинът с колелото”, „ Матриархат”, „ Равновесие”... направени, несъмнено, с превъзходната драматургия на Георги Мишев и Станислав Стратиев. Една кинокритичка преди време споделяше за него: „ Кирето става все по-нехудожествен, само че непроменяемо по-честен...”. Бих добавил, че едното при него непроменяемо вървеше с другото. Остро обществено наблюдаване с тънка и деликатна сензитивност до всяка тематика, до която се докоснеше! Кирето беше другар за приятелите си, без значение от годините, тъй че те го усещаха като брат, татко, непосредствен родственик. В годините на Прехода се разбра кой какъв брой коства... това, което го резервира от вълната на омразата и конформизма, бе неговото възприятие за достолепие... без афиширане, безшумно, добродушно и мъжествено като по неговата мярка. Когато започнах своя режисьорски дебют с „ Трака-трак”, го поканих за живописен началник и съм сигурен, че той се зарадва и оцени това не за друго, а поради жеста, приятелския жест в прецизен миг!... Кирето, на една и съща маса в ресторанта на Дом на киното /сега, несъмнено, магазин „ Лидл”/ с другари, неговата муза, цигарката и чаша вино в ръка... и неизменимото кикотене, евентуално тъй като и в смеха не можеше да бъде гръмогласен/.
Исак ГОЗЕС
Към диригента обаче ориста не е по този начин благосклонна, както към „ чедото му”. Той освен си отива млад, само че и малко уединен и пропуснат. Дошли са други времена. Демокрацията ражда нови герои. Интересите й са други. Не й е до кино.
Така чакълен и стръмен е пътят, по който Людмил Кирков потегля в киното. Дълго не му дават да снима. После „ Кратко слънце” е спрян от екрана след публикация във вестник “Литературен форум”. Млад мъж, който не премълчава неприятни истини за времето, в което тържествува социализмът, не е воин за проявление. Дори и на кино. Затова го убиват: и на екрана и отвън него.
Георги Георгиев-Гец в " Селянинът с колелото “
Как вълкът да бъде утолен и агнето цяло, мислят кинематографичните шефове. И измислят нещо, за което милиони фенове би трябвало да им благодарят. Те вземат решение Людмил Кирков да се откъсне малко от острата обществена тема и да се захване с нещо по-леко. Станислав Стратиев, по чийто сюжет е и „ Кратко слънце”, към този момент има история в главата си. Дори споделя със своя съученик от гимназията артиста Николай Николаев: Абе, пиша сюжет за филм, в който ще се споделя по какъв начин музикантите от един оркестър търсят пътя към славата. Така Бате Николай става Джани Леопарди, който съгласно началния план е трябвало да бъде сръбски сутеньор. Направили го италианец, с цел да не се сърдят западните ни съседи. Людмил беше необикновен. Пословичен със своята невзискателност. Умен режисьор и добър човек, настояват хората, които са били близки с него. Той се тормозил, щом хората на улицата го познаели, заглеждали и споменавали името му. В такива случаи бързал да се скрие на безшумно, закътано място, като повтарял непрестанно: Какво пък толкоз.
Човек, който обича актьорите, цени свободата им и гения им и не се тормози да ги направи съавтори на кино лентата. Такъв бил Людмил Кирков. В сюжета сцената със счупената кола, в която вземат участие Мамалев, Поппандов и Бате Николай била единствено маркирана напълно в резюме. Те обаче се оказали страхотни импровизатори, по този начин се разиграли, че не можели да спрат. И вместо да ги спре, режисьорът се смеел и подхвърлял: Има сюжет, кажете най-малко една дума от него.
В телевизионно предаване, отдадено на кино лентата, Катя Евро, за която „ Оркестърът без име” е дебютът й в киното, споделя с какво самообладание и внимание Кирето, както го назовават сътрудниците му, се е отнасял с нея. В една от сцените, афектирана от Поппандов, тя трябвало да се разплаче. Нищо сходно. Докато гледала сътрудниците си зевзеци, на нея й ставало все по-смешно. Кирков търпеливо чакал и като схванал, че нещата няма да станат по натурален път й дал капки, които провокират сълзи, та всичко приключило по най-хубавия метод.
Първата прожекия на „ Оркестъра...” била във Враца. Публиката доста се радвала и това било ненапълно обяснимо. Кирето бил гордостта на родния си град. Във Велико Търново еуфорията била дори още по-голяма. Хората виждали, че в този филм има нещо особено. Че историята е доста тяхна. Та още тогава станало ясно, че този филм ще го бъде. Но, че чак толкоз, никой даже не мечтаел. Жоро Мамалев забелязал, че откакто афишите за лентата засипали София,а билетите по киносалоните свършвали за часове, внезапно станал доста известен. Вървял по „ Витошка” и всички го заглеждали. Това първоначално го тормозило. Страхувал се, че има някакъв недостатък по тоалета му. После се усетил, че е поради кино лентата. Птичката била кацнала на рамото му и той съумял да я хване.
В началото на деветдесетте години Станислав Стратиев бил подготвен с продължението на историята. Тогава киното изживявало най-тежката си рецесия. Людмил Кирков към този момент се бил затворил в някакъв собствен свят. Бягал освен от киното, само че и от живота. Явили се други мераклии да снимат историята. Катя, Велко Кънев и Жоро Мамалев отишли да го питат по какъв начин да постъпят. Той единствено необятно махнал с ръка: Деца мои, снимайте, направете каквото би трябвало. Те обаче решили за първи път да не го послушат. За да е чиста съвестта им пред паметта му.
Илия Костов, кинорежисьор: И в този момент го виждам пред себе си, с леко приведена побеляла глава, тънка усмивчица и неизменимата цигара в устата. Говореше безшумно, само че от време на време повишаваше глас, когато „ Левски” падаше или някой от мощните на деня беше направил следващата си изцепка. Коректен, другарски надъхан към всички... не можеше да ненавижда, можеше само да оказва помощ. Сега най-много го загатват, като стане дума за „ Оркестър без име”... само че същинската същина на Кирето беше на първо място като непорасналото Момче от „ Момчето си отива”, „ Кратко слънце”, „ Селянинът с колелото”, „ Матриархат”, „ Равновесие”... направени, несъмнено, с превъзходната драматургия на Георги Мишев и Станислав Стратиев. Една кинокритичка преди време споделяше за него: „ Кирето става все по-нехудожествен, само че непроменяемо по-честен...”. Бих добавил, че едното при него непроменяемо вървеше с другото. Остро обществено наблюдаване с тънка и деликатна сензитивност до всяка тематика, до която се докоснеше! Кирето беше другар за приятелите си, без значение от годините, тъй че те го усещаха като брат, татко, непосредствен родственик. В годините на Прехода се разбра кой какъв брой коства... това, което го резервира от вълната на омразата и конформизма, бе неговото възприятие за достолепие... без афиширане, безшумно, добродушно и мъжествено като по неговата мярка. Когато започнах своя режисьорски дебют с „ Трака-трак”, го поканих за живописен началник и съм сигурен, че той се зарадва и оцени това не за друго, а поради жеста, приятелския жест в прецизен миг!... Кирето, на една и съща маса в ресторанта на Дом на киното /сега, несъмнено, магазин „ Лидл”/ с другари, неговата муза, цигарката и чаша вино в ръка... и неизменимото кикотене, евентуално тъй като и в смеха не можеше да бъде гръмогласен/. Исак ГОЗЕС
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ