Илюстрация Увеличаване [Shutterstock] Смаляване Десетилетията през ХХ имат различен почерк

...
Илюстрация Увеличаване [Shutterstock] Смаляване Десетилетията през ХХ имат различен почерк
Коментари Харесай

So 2010`s: Албена Шкодрова

Илюстрация
Увеличаване
[Shutterstock] Смаляване
Десетилетията през ХХ имат друг почерк и дух, само че ХХI век стартира с съмнение в идентичността си. Прогнозите за бъдещето мъчно се откъсват от ежедневните проблеми, персоналните и международните рецесии от време на време са свързани, винтидж носталгията завладява поп културата. От друга страна живеем в свят, който може да опознаем осведомително и физически все по-лесно - въпреки и с цената смарт телефонът да следи всяка наша крачка. Отминаващото десетилетие, мъчно произносимите 2010-те, изостри крайностите в политиката и обществото, изостри и упованията към бъдещето, в този момент лимитирани до скептични прогнози. Какво в действителност (не) научихме през последното десетилетие? Как ще го запомним и можем ли още да приказваме за страховете си в един от ден на ден образен свят?

В поредицата от есета за последните 10 години и по какъв начин те се отразяват върху метода ни на живот вземат участие персони, които гравитират към няколко специалности и имат изчерпателен взор по какъв начин те се свързват с сякаш все по-променливото настояще: Еми Барух (журналистка, уредник на фестивала " Фотофабрика " ), Петър Денчев (писател и сценичен режисьор), Йоанна Елми (журналистка, драматуржка), Стефан Иванов (поет и драматург), Вера Млечевска (куратор на модерно изкуство), Георги Тенев (писател и режисьор), Албена Шкодрова (журналистка, писателка).
Пренареждане, проваляне и непредвидена опорна точка

През 2010-те стартира второто пренареждане на света за моето потомство. Холивуд се трансформира в честен престиж, фабриката за трагикомедии се реалокира в Белия дом, а страната с най-голяма централизация на блестящи университети извърши най-зрелищната нелепост на епохата - Брекзит. С това много ненадейно превръщане на шествието нашето комплицирано общество, от дълго време привикнало да подвига пушилка най-отзад с циркаджийските си държавни каузи, а-ха да се озове в авангарда. Но тази едвам открехнала се врата мълниеносно се захлопна, тъй като, преди да разберем, всички дружно летяхме надолу.

Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Ролъркостърът можел да набере 110 км в час за три секунди. И ние се носехме като фурия и порехме с гърди паяжините, които бяхме мислили за циментирани против калта на историята дъна. Първо се продъни вярата в свободната народна власт като гаранция против изключителния идиотизъм, след това концепцията, че равните права на дамите са измежду безспорните идеали на актуалната западна цивилизация. Без да понижаваме, профучахме около етническата приемливост, уважението към познанието, милосърдието, свободния полов избор и всевъзможни други хрумвания, които в случай че не за действителност, бяхме считали за непоклатими полезности.

Пропадахме като по Николай Райнов: на " долната " земя, до момента в който тя не се окажеше " горна " по отношение на идната, към която се устремявахме. Усещането беше, че няма метод да не наближаваме течния център на планетата.

Докато политическата класа в България сервираше отчаяние след отчаяние, медиите имплодираха морално и професионално, правораздаването бе доубито с лопата и църквата отхвърляше да изиграе каквато и да е положителна роля. Обществото ни, в кривия микроскоп на обществените мрежи, се олюляваше като шизофренна ламя. Българската, познатата от илюстрациите на Любен Зидаров ламя, е изумена от странна болест: главите й не могат да се понасят.

Наблюдавах това от Белгия, където пребивавам от 10 години. Следях Брекзит от близко, тъй като мъжът ми снимаше филм за договарянията. С сътрудници и другари посрещахме с увиснали ченета събитията във Вашингтон, Лондон, Париж, Брюксел. Политическият фарс в Съединени американски щати и Англия ни смайваше, само че и в Белгия популизъм, шовинизъм и ксенофобия добиваха легитимност. Изказвания против имигранти, които преди 10 години щяха да звучат изцяло неприемливи, ставаха нормални. Националистите продължиха да усилват гласоподавателите си и държавните управления им все по-успешно орязваха планове от публичен интерес: финансиране на образованието, изкуството, публичния превоз, в полза на огромните капитали.

Все отново тонът и политиките оставаха по-сдържано антисоциални спрямо България. Ровех и из българските вести и разискванията им в обществените мрежи и стотици пъти се заклевах да се залича от фейсбук (познато?). Драмата на 2010-те доближи по прочувствена активност тази от 1990-те, само че не съдържаше оптимизъм. Хората престанаха да се изненадват от идиотщините на политическата класа. Приеха ги за обикновено държание и взеха да се изненадват от тези, които още се изненадват.

Имах чувството, че съм изгубила глас. Като човек, чиято работа е да написа, т.е. да споделя някакви неща на някакви хора с някаква цел, изгубих всички ориентири. Може би беше поради емиграцията. Но нямам доверие. Мисля, че доста хора изпитваха същото: не знаех кому да приказвам, какво има смисъл да споделям, по какъв начин да го кажа, с цел да бъде разбрано. Когато работиш над текст, в главата ти постоянно има някакъв утопичен профил на човек, който ще прочете написаното. Този утопичен събеседник основава текста ти дружно с теб. Само че за мен този събеседник стартира да губи контури. По-лошо - като в главата на Лила в " Гениалната другарка " на Феранте имаше моменти, когато този профил внезапно пръсваше човешките си контури и се превръщаше в страшилище. Като че никоя граница, даже тази на човешкото тяло, към този момент не изглеждаше сигурна. В пропадането през паяжините опори нямаше.

" Хората на света не престават да се множат. И към този момент никой не може да направи нищо за каквото и да е ", написа Пол Боулс, създателят на " Чай в пустинята ", през 1986. Чувството, че някакъв сериозен предел е трансфериран и самостоятелните думи и дейности губят смисъл в многотията, датира от преди интернет и обществените мрежи. През последното десетилетие казусът прерасна в пандемичен призрачен сън. Шепата световно известни обществени мрежи, които се хранят от подклаждане на пристрастеностите, трансфораха човешката многотия в девети вал. Той въртеше и мен и моя утопичен събеседник в злокобна центрофуга и всичко, за което се пробвах да се уловя, се сриваше дружно с мен надолу.

В това проваляне ми подаде ръка - и това е най-хубавата вест на десетилетието - непредвиден избавител. Един избавител, който, откогато се помня, е неработоспособен на легло, и който в предишното постоянно ме е докарвал до яд със своята беззащитност - българската литература. На фона на възпалената обществена гледка гласовете на Капка Касабова, Георги Господинов, Олга Николова, на безпощадната присмехулница Рада Барутчийска, Златозар Петров, Боян Папазов ми се сториха като земя, съзряна от сала на осмия ден. Малко настрана от тях, само че също животоспасяващи ми се видяха философските есета на Райчо Пожарлиев. Имаше и други - разкази на Мирослав Пенков, есета на Виргиния Захариева, и това не е обстоен лист.

За първи път българската модерна литература ми звучеше модерна. Четях я като лекарство. Опитвах да разтеглям удоволствието, самопредписвах си дози. Пробвах по какъв начин ми звучи в София, след това в Льовен, Ротердам, Ню Йорк, или където там се озовях. Контекстът трансформира литературата и литературата трансформира подтекста, тъкмо както скулптурата трансформира пространството и придобива друг тип съгласно това къде е поставена. Но тези гласове на всички места ми звучаха добре, облагородяваха деня ми и за първи път ме накараха да усещам благополучие от актуалната българска просвета.

Много от тях, в случай че не ми дадоха ултимативния отговор " 42 ", ми подадоха опорна точка. ( " Опорна точка " се споделя книгата на Олга Николова - вълшебно разгърната градина за разходки и игра на въображението!). Посочиха ми излаз. В последна сметка никой от нас не може да направи повече от това да приказва с най-хубавия глас, на който е кадърен. Но в случай че задоволително доста от нас го вършат, това трансформира средата. А средата трансформира хората.

Какво повече ни би трябвало от това да живеем добре и да преобразим света?Албена Шкодрова e журналистка, писателка и някогашен основен редактор на сп. " Бакхус ". Живее в Льовен, Белгия.
Източник: capital.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР