Смехът е форма на познание
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Цветелина Белутова Смаляване
Яна Букова е стихотворец, публицист, преводач и есеист. Моята среща с нея е с помощта на романа й " Пътуване по посока на сянката " (първо издание " Стигмати ", 2009 година, второ модифицирано издание изд. " Жанет 45 ", 2014), който сега превеждам на британски, а през ноември имахме опцията и да работим дружно по време на писателско-преводаческата резиденция Art Omi в долината на река Хъдсън в щата Ню Йорк. Освен романа Яна Букова има издадени три стихосбирки, книга с разкази и алманах приказки за възрастни. Превежда лирика от старогръцки (Сафо и Пиндар) и латински (Катул). В Атина, където живее, е редактор на списанието за лирика и образни изкуства ФРМК. Организира различни четения, поетични пърформанси и интерактивни литературни акции. Пише рецензия и теоретични текстове върху въпроси на актуалната поетика. Поводът за диалога ни е Националната премия за лирика " Иван Николов ", присъдена за последната й стихосбирка " Записки на дамата фантом " (изд. " Жанет 45 ", 2018) през декември 2019 година
Председателят на журито проф. Светлозар Игов, обяснявайки мотивацията на огромната премия за " Записки на дамата фантом ", уточни, че стихосбирката показва един напълно нов концептуален и стилов метод на писане на лирика, без това да значи нечетивна експерименталност. Бихте ли споделили малко повече за " архитектурата " на тази книга? Доколко би могла да послужи като " ключ " към вашето писане като цяло?
Бих желала да имам вяра, че тази книга значи смяна в метода ми на писане, най-малко във връзка с поезията. С годините и след една доста дълга пауза, в която работех главно върху прозаичност, имах нуждата да намеря някакъв нов език на изложение. Изпитвах нужда от една по-сурова лирика, по-малко " красива ". Влечеше ме да проучвам до каква степен документалното, достоверните и необработени материали от действителността - енциклопедични обстоятелства, научни наблюдения и теории, исторически съвпадения, вестникарски известия, само че даже и всевъзможни носещи се из въздуха анекдотични истории или конспирационни сюжети, могат при все привидната си " непоетичност " да бъдат функционални съставки на една поетична книга. Защото всички те значат нещо - за времето ни или за човешката ни природа, имат алегорична стойност. Случвало ми се беше при инцидентни четения една най-суха информация да ме раздруса, както ме раздрусва извънредно добре написан стих. Съществуват обстоятелства, заредени с в действителност доста мощна поетична динамичност. Използвах такива фрагменти от действителността в построението на текстовете като равносилен материал наред с мои стихове, наблюдения, бележки. Така че архитектурата на тази книга в огромна степен се дефинира от избора на материалите й. Тук желая да отбележа, че с това не върша нищо коренно ново. Използването на документалното в поезията е нещо, съществувало още от първата половина на ХХ в. (при създатели като Уилям Карлос Уилямс или Чарлз Резников), само че и излизащо още веднъж на дневен ред през последното десетилетие, най-много в англоезичната литература. Просто аз го върша по моя метод и при мои условия. Следвайки личния си умствен темп.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Тази стихосбирка в действителност сте я писали по едно и също време на български и на гръцки, тя излиза по същото време и в Атина под заглавието Drapetomania, т.е. появява се симултанно в два оригинала. От какво беше подбудена потребността да я напишете и на двата езика по едно и също време? Забелязвате ли някакви разлики в реакциите на българската и на гръцката читателска аудитория?
Беше един чудноват миг на равновесие сред двата езика. Дразненията, т.е. всичко, което ме кара да мисля и отвръщам, идваха до мен поравно и през български, и през гръцки. Същевременно имах еднообразно мощно предпочитание да се обърна към съответни дребни, само че сплотени и скъпи за мен литературни ядра и в двете страни. Беше изключително прекарване, което не знам дали ще се повтори: двата езика се сработваха, някак взаимно се подкрепяха. На местата в текста, където се затруднявах, от време на време решението идваше съгласно опциите на единия език и другият го следваше. Сякаш по някакъв метод всеки от двата разширяваше територията на другия. Почувствах се доста свободна в този метод на работа.
Що се отнася до публиката, не откривам разлика. Един и същи вид читатели одобряват книгата и на двете места и един и същи вид настояват, че не я схващат. Това, което виждам обаче, отново и на двете места, е, че тази книга изненадващо добре комуникира с хора, които по принцип не четат лирика. И това доста ме радва!
Съществува ли някакъв абсурд сред неизбежната " локалност " на езика/езиците, на които пишете (особено когато те са " дребни ", за каквито се считат българският и гръцкият), и космополитността, с която се характеризира самото ви писане?
Всеки език е местен, даже " най-големите " - стеснен е в избрани географски рамки, избрана ера, просвета, литературна традиция. Колкото и да ни нервира названието " дребен ", то, несъмнено, е литературна действителност. Но тази действителност касае най-много стеснените благоприятни условия на създателите от един подобен език за изход на открито, за достъп до международната сцена. Това ограничаване обаче не работи по отношение на приема на непозната литература. Напротив! Литературната среда в един " дребен " език е доста по-отворена на открито, по-любознателна, търсеща нови открития и нови въздействия. Случват се повече преводи, съществува доста по-голям достъп до представители на други, също по този начин " дребни " литератури, до по-нестандартни и радикални творби, до не толкоз шумни писателски имена. Парадоксът (ако има такъв) е, че един създател от " дребен " език, в случай че се интересува и е любопитен, може да получи по-космополитна визия за протичащото се в литературата на своето време, в сравнение с създатели, принадлежащи към някоя от големите, само че някак затворени в себе си и самодостатъчни литературни обичаи.
Демократизира ли се поезията? Изобщо по какъв начин се възпитават читатели на лирика, каква подготовка е нужна, с цел да чете човек лирика през днешния ден?
Най-голямата компликация съгласно мен е да се преодолее една вкаменила се и изцяло изкривена визия за това какво е лирика въобще. Като за нещо, наложително написано в рими (дори при започване на ХХІ в. още веднъж и още веднъж се постанова да го доуточняваме това), нещо помпозно, скучно или изпълнено безусловно с описания на усеща. Нека не забравяме, първата среща с поезията е доста постоянно травматична. Един младеж има цялостната независимост да стигне до музиката или пък до киното по личните си пътища, да прави личните си избори и лутания, до момента в който оформи усета си. Поколения наред обаче бяха унизени в учебно заведение с възгледите, че Поетът (винаги с основна писмен знак, постоянно от по-висока позиция) насочва към читателя някакво съответно възвишено обръщение, което в случай че той (читателят) не приема с неспокойствие, значи нещо не е схванал и въобще е неподобаващ да се назовава четец. Все едно четенето на лирика е някакъв тип изпит.
Ако бих желала да " зарибя " някого, бих споделила, че актуалната лирика (както и актуалното изкуство по принцип) наподобява доста повече на интерактивна игра. В нея има доста повече хрумвания и възгледи, в сравнение с усеща и описания. Тя е проучване на света, в което читателят взе участие по заложени от създателя стъпки и ходове. Съвременният човек не позволява да му се диктуват свише хрумвания и показа. В този смисъл да, поезията се демократизира. Удоволствието от нея не произлиза от реторическите умения, с които поетът оповестява един към този момент подготвен извод за света, произлиза от откритията, които самият четец прави благодарение на текста, от опцията да погледнеш действителността по непредвиден метод.
Един по-общ въпрос за четенето: В момента е cool да се чете, освен това на хартия, в това време аудиокнигите стават все по-предпочитани. Какво мислите за този формат и за методите на другарство с един текст и животите му изобщо?
Не фетишизирам книгата като предмет и признавам, че въобще не ме трогва четенето единствено по себе си. Хората четат всеобщо всевъзможни нелепости. Нека си напомним единствено, че най-четената книга на миналото десетилетие беше " Петдесет нюанса сиво ". Не е значимо дали някой чете, а какво чете. Не ми се е случвало да употребявам аудиокниги, само че всеки формат, който разрешава достъпа на някого до един първокласен текст, без подозрение е нещо доста положително. Бих разширила тематиката още повече: За мен е доста оптимистично събитие появяването през последните години на доста майсторски направени телевизионни сериали. Бих изредила Breaking Bad, Better Call Saul, Fargo, Boardwalk Empire, True Detective, доста обичания ми Deadwood, антологията Black Mirror. Не помня кой, мисля, че Салман Рушди, споделяше в едно свое изявление, че сега този тип сериали като че ли изземат част от функционалностите на романа . Дали в действителност е по този начин не е и толкоз значимо. Важното е, че една напълно немалка част от публиката изпитва нужда от качествено описване: многоизмерни характери, комплицирано издигнат и от време на време нелинейно поднесен сюжет, бдителност, подигравка, непривична позиция. Приемам това като оформяне на книжовен усет. Някои от милионите почитатели на тези продукции несъмнено са и читатели на книги. Други може да не са. Но с интереса си към този тип описване, който ни прави по-будни и по-рефлективни по отношение на света, всички те без изключение са доста по-близо до литературата, в сравнение с някой, прелистващ някое на ниска цена романче.
В същия дух бих споделила, че не пострадвам и от никакви угризения да изхвърлям книги. Някои книги заслужават да бъдат изхвърлени. Не подарени, не дарени на библиотеки, с цел да мъчат и други хора с безподобната си нелепост, а точно изхвърлени. Винаги в контейнера за преработване, несъмнено, тъй като хартията е скъпа.
А вие по какъв начин избирате какво да четете? Вярвате ли на литературни ранглисти, награди? Кои създатели са ви създали усещане в последно време и за какво?
Вярвам на стеснен кръг другари, чийто книжовен усет почитам. Знам, че даже да не ми хареса нещо, предложено от тях, постоянно си е заслужавало да го прочета. Вярвам доста на обичаните си създатели, които ме препращат към техните обичани създатели. Понякога разтварям някоя книга напосоки и имам вяра на инстинкта си. Само половин страница ми е задоволителна, с цел да реша дали да продължа с четенето. Нуждая се от някакъв тип изненада: в ритъма на параграфа, в градежа на изреченията, в тона на разказвача. Ако всичко звучи предвидимо, се отхвърлям.
По принцип не се тормозя, че мога да пропусна нещо. Истински хубавите книги не са чак толкоз доста на брой. Рано или късно сами те намират. Ето да вземем за пример сега чета " Канелените магазини " на Бруно Шулц. Чета и нямам доверие на очите си: къде съм била, какво съм правила, че да не ми е попадала до момента в ръцете. Такава невероятна книга! Всяка фраза в нея е наслаждение. И в същото време съм напряко щастлива, че закъснях и мога да я чета в този миг, и още не съм я свършила.
Многократно сте казвали, че непроменяемо и преди всичко мислите и пишете като стихотворец, даже когато пишете прозаичност или приказки, които са за възрастни. В какво се показва това?
Желая текстовете ми да имат висока степен на централизация, елиптичност, повече от едно равнища на прочит. Изключително ме интересува съотношението от казано и неказано в текста, равновесията сред това, което е декларирано, и това, което би трябвало да бъде отгатнато. Важно е за мен да оставям свободно пространство за читателя, в което да прави личните си връзки и придвижвания, т.е. да бъде не просто приемател, а деен съизвършител в построяването на текста (тази либералност, за която приказвам по-горе). Доколкото това са определящите черти на актуалната лирика, избирам да назовавам себе си стихотворец. Практически върша с истории и части от разкази в прозата си същото, което върша със стихове, изречения и облици в поезията си. Методът е сходен, архитектурното равновесие на текста е сходно.
Преминавате от един род към различен, само че не като някаква еднопосочна последователност (поезия - разкази - роман), а се движите сред тях, връщате се към предходни - на какво се дължи това?
Изключително ми харесва предизвикването, което промяната на жанра слага пред мен. Обичам чувството, че стартирам начисто, че целият ми доскорошен опит не оказва помощ, че би трябвало още веднъж да откривам техники и равновесия. Намирам го доста потребно. Нищо по-продуктивно от това да се чувстваш притиснат до стената - това те прави изключително находчив. За мен е изключително значимо да не се дублирам, да не си разрешавам да се отпусна по инерцията на към този момент наученото. Смяната на жанровете ме държи нащрек.
Същевременно някак си всичките ви текстове, без значение дали са прозаичност или лирика, дали действието се развива през XIX в. на Балканите (като в романа " Пътуване по посока на сянката " ) или в неуточнено време и място (като при множеството стихотворения и разкази), в действителност сякаш се занимават с един и същи тематики, или по-скоро задават един и същи въпроси, които може би в никакъв случай не могат да бъдат позволени. И са обединени от характерното ви остро възприятие за хумор/самоирония. По време на представянето на " Записки на дамата фантом " предишния декември Марин Бодаков даже сподели, че от време на време се затруднява да реши кое в книгата е ужасно и кое е смешно. Какво е хуморът за вас?
Вярвам, че смехът е форма на знание. Осъзнаване на човешките ни граници, на вродените и нерешими безизходици, избрани от природата ни и биологичната ни орис. И в същото време някакъв постепенен механизъм за оцеляване пред двете непостижими за съзнанието " къси съединения " на логиката: безкрайното и гибелта. Още от деца инстинктивно се научаваме да се смеем на парадокса, да изпитваме едно необичайно радостно наслаждение от осъзнаването му: нищо по-смешно няма за едно дете от нелепостта там, където чака смисъл, от хаоса там, където чака ред. Подготвяме се за това, което ще срещаме през целия си живот. Създаваме отбрана. Смехът съществува, с цел да ни защищити от полудяване. Той е лечебното решение там, където няма решение. Начинът да продължаваме да живеем, помирени с безизходицата. Затова и смехът в изкуството е толкоз съществено нещо. Всяко свястно изкуство рано или късно опира до тези две тематики: безкрайното и гибелта. Всяко свястно изкуство рано или късно стига до смеха.
Увеличаване
Автор: Цветелина Белутова Смаляване
Яна Букова е стихотворец, публицист, преводач и есеист. Моята среща с нея е с помощта на романа й " Пътуване по посока на сянката " (първо издание " Стигмати ", 2009 година, второ модифицирано издание изд. " Жанет 45 ", 2014), който сега превеждам на британски, а през ноември имахме опцията и да работим дружно по време на писателско-преводаческата резиденция Art Omi в долината на река Хъдсън в щата Ню Йорк. Освен романа Яна Букова има издадени три стихосбирки, книга с разкази и алманах приказки за възрастни. Превежда лирика от старогръцки (Сафо и Пиндар) и латински (Катул). В Атина, където живее, е редактор на списанието за лирика и образни изкуства ФРМК. Организира различни четения, поетични пърформанси и интерактивни литературни акции. Пише рецензия и теоретични текстове върху въпроси на актуалната поетика. Поводът за диалога ни е Националната премия за лирика " Иван Николов ", присъдена за последната й стихосбирка " Записки на дамата фантом " (изд. " Жанет 45 ", 2018) през декември 2019 година
Председателят на журито проф. Светлозар Игов, обяснявайки мотивацията на огромната премия за " Записки на дамата фантом ", уточни, че стихосбирката показва един напълно нов концептуален и стилов метод на писане на лирика, без това да значи нечетивна експерименталност. Бихте ли споделили малко повече за " архитектурата " на тази книга? Доколко би могла да послужи като " ключ " към вашето писане като цяло?
Бих желала да имам вяра, че тази книга значи смяна в метода ми на писане, най-малко във връзка с поезията. С годините и след една доста дълга пауза, в която работех главно върху прозаичност, имах нуждата да намеря някакъв нов език на изложение. Изпитвах нужда от една по-сурова лирика, по-малко " красива ". Влечеше ме да проучвам до каква степен документалното, достоверните и необработени материали от действителността - енциклопедични обстоятелства, научни наблюдения и теории, исторически съвпадения, вестникарски известия, само че даже и всевъзможни носещи се из въздуха анекдотични истории или конспирационни сюжети, могат при все привидната си " непоетичност " да бъдат функционални съставки на една поетична книга. Защото всички те значат нещо - за времето ни или за човешката ни природа, имат алегорична стойност. Случвало ми се беше при инцидентни четения една най-суха информация да ме раздруса, както ме раздрусва извънредно добре написан стих. Съществуват обстоятелства, заредени с в действителност доста мощна поетична динамичност. Използвах такива фрагменти от действителността в построението на текстовете като равносилен материал наред с мои стихове, наблюдения, бележки. Така че архитектурата на тази книга в огромна степен се дефинира от избора на материалите й. Тук желая да отбележа, че с това не върша нищо коренно ново. Използването на документалното в поезията е нещо, съществувало още от първата половина на ХХ в. (при създатели като Уилям Карлос Уилямс или Чарлз Резников), само че и излизащо още веднъж на дневен ред през последното десетилетие, най-много в англоезичната литература. Просто аз го върша по моя метод и при мои условия. Следвайки личния си умствен темп.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Тази стихосбирка в действителност сте я писали по едно и също време на български и на гръцки, тя излиза по същото време и в Атина под заглавието Drapetomania, т.е. появява се симултанно в два оригинала. От какво беше подбудена потребността да я напишете и на двата езика по едно и също време? Забелязвате ли някакви разлики в реакциите на българската и на гръцката читателска аудитория?
Беше един чудноват миг на равновесие сред двата езика. Дразненията, т.е. всичко, което ме кара да мисля и отвръщам, идваха до мен поравно и през български, и през гръцки. Същевременно имах еднообразно мощно предпочитание да се обърна към съответни дребни, само че сплотени и скъпи за мен литературни ядра и в двете страни. Беше изключително прекарване, което не знам дали ще се повтори: двата езика се сработваха, някак взаимно се подкрепяха. На местата в текста, където се затруднявах, от време на време решението идваше съгласно опциите на единия език и другият го следваше. Сякаш по някакъв метод всеки от двата разширяваше територията на другия. Почувствах се доста свободна в този метод на работа.
Що се отнася до публиката, не откривам разлика. Един и същи вид читатели одобряват книгата и на двете места и един и същи вид настояват, че не я схващат. Това, което виждам обаче, отново и на двете места, е, че тази книга изненадващо добре комуникира с хора, които по принцип не четат лирика. И това доста ме радва!
Съществува ли някакъв абсурд сред неизбежната " локалност " на езика/езиците, на които пишете (особено когато те са " дребни ", за каквито се считат българският и гръцкият), и космополитността, с която се характеризира самото ви писане?
Всеки език е местен, даже " най-големите " - стеснен е в избрани географски рамки, избрана ера, просвета, литературна традиция. Колкото и да ни нервира названието " дребен ", то, несъмнено, е литературна действителност. Но тази действителност касае най-много стеснените благоприятни условия на създателите от един подобен език за изход на открито, за достъп до международната сцена. Това ограничаване обаче не работи по отношение на приема на непозната литература. Напротив! Литературната среда в един " дребен " език е доста по-отворена на открито, по-любознателна, търсеща нови открития и нови въздействия. Случват се повече преводи, съществува доста по-голям достъп до представители на други, също по този начин " дребни " литератури, до по-нестандартни и радикални творби, до не толкоз шумни писателски имена. Парадоксът (ако има такъв) е, че един създател от " дребен " език, в случай че се интересува и е любопитен, може да получи по-космополитна визия за протичащото се в литературата на своето време, в сравнение с създатели, принадлежащи към някоя от големите, само че някак затворени в себе си и самодостатъчни литературни обичаи.
Демократизира ли се поезията? Изобщо по какъв начин се възпитават читатели на лирика, каква подготовка е нужна, с цел да чете човек лирика през днешния ден?
Най-голямата компликация съгласно мен е да се преодолее една вкаменила се и изцяло изкривена визия за това какво е лирика въобще. Като за нещо, наложително написано в рими (дори при започване на ХХІ в. още веднъж и още веднъж се постанова да го доуточняваме това), нещо помпозно, скучно или изпълнено безусловно с описания на усеща. Нека не забравяме, първата среща с поезията е доста постоянно травматична. Един младеж има цялостната независимост да стигне до музиката или пък до киното по личните си пътища, да прави личните си избори и лутания, до момента в който оформи усета си. Поколения наред обаче бяха унизени в учебно заведение с възгледите, че Поетът (винаги с основна писмен знак, постоянно от по-висока позиция) насочва към читателя някакво съответно възвишено обръщение, което в случай че той (читателят) не приема с неспокойствие, значи нещо не е схванал и въобще е неподобаващ да се назовава четец. Все едно четенето на лирика е някакъв тип изпит.
Ако бих желала да " зарибя " някого, бих споделила, че актуалната лирика (както и актуалното изкуство по принцип) наподобява доста повече на интерактивна игра. В нея има доста повече хрумвания и възгледи, в сравнение с усеща и описания. Тя е проучване на света, в което читателят взе участие по заложени от създателя стъпки и ходове. Съвременният човек не позволява да му се диктуват свише хрумвания и показа. В този смисъл да, поезията се демократизира. Удоволствието от нея не произлиза от реторическите умения, с които поетът оповестява един към този момент подготвен извод за света, произлиза от откритията, които самият четец прави благодарение на текста, от опцията да погледнеш действителността по непредвиден метод.
Един по-общ въпрос за четенето: В момента е cool да се чете, освен това на хартия, в това време аудиокнигите стават все по-предпочитани. Какво мислите за този формат и за методите на другарство с един текст и животите му изобщо?
Не фетишизирам книгата като предмет и признавам, че въобще не ме трогва четенето единствено по себе си. Хората четат всеобщо всевъзможни нелепости. Нека си напомним единствено, че най-четената книга на миналото десетилетие беше " Петдесет нюанса сиво ". Не е значимо дали някой чете, а какво чете. Не ми се е случвало да употребявам аудиокниги, само че всеки формат, който разрешава достъпа на някого до един първокласен текст, без подозрение е нещо доста положително. Бих разширила тематиката още повече: За мен е доста оптимистично събитие появяването през последните години на доста майсторски направени телевизионни сериали. Бих изредила Breaking Bad, Better Call Saul, Fargo, Boardwalk Empire, True Detective, доста обичания ми Deadwood, антологията Black Mirror. Не помня кой, мисля, че Салман Рушди, споделяше в едно свое изявление, че сега този тип сериали като че ли изземат част от функционалностите на романа . Дали в действителност е по този начин не е и толкоз значимо. Важното е, че една напълно немалка част от публиката изпитва нужда от качествено описване: многоизмерни характери, комплицирано издигнат и от време на време нелинейно поднесен сюжет, бдителност, подигравка, непривична позиция. Приемам това като оформяне на книжовен усет. Някои от милионите почитатели на тези продукции несъмнено са и читатели на книги. Други може да не са. Но с интереса си към този тип описване, който ни прави по-будни и по-рефлективни по отношение на света, всички те без изключение са доста по-близо до литературата, в сравнение с някой, прелистващ някое на ниска цена романче.
В същия дух бих споделила, че не пострадвам и от никакви угризения да изхвърлям книги. Някои книги заслужават да бъдат изхвърлени. Не подарени, не дарени на библиотеки, с цел да мъчат и други хора с безподобната си нелепост, а точно изхвърлени. Винаги в контейнера за преработване, несъмнено, тъй като хартията е скъпа.
А вие по какъв начин избирате какво да четете? Вярвате ли на литературни ранглисти, награди? Кои създатели са ви създали усещане в последно време и за какво?
Вярвам на стеснен кръг другари, чийто книжовен усет почитам. Знам, че даже да не ми хареса нещо, предложено от тях, постоянно си е заслужавало да го прочета. Вярвам доста на обичаните си създатели, които ме препращат към техните обичани създатели. Понякога разтварям някоя книга напосоки и имам вяра на инстинкта си. Само половин страница ми е задоволителна, с цел да реша дали да продължа с четенето. Нуждая се от някакъв тип изненада: в ритъма на параграфа, в градежа на изреченията, в тона на разказвача. Ако всичко звучи предвидимо, се отхвърлям.
По принцип не се тормозя, че мога да пропусна нещо. Истински хубавите книги не са чак толкоз доста на брой. Рано или късно сами те намират. Ето да вземем за пример сега чета " Канелените магазини " на Бруно Шулц. Чета и нямам доверие на очите си: къде съм била, какво съм правила, че да не ми е попадала до момента в ръцете. Такава невероятна книга! Всяка фраза в нея е наслаждение. И в същото време съм напряко щастлива, че закъснях и мога да я чета в този миг, и още не съм я свършила.
Многократно сте казвали, че непроменяемо и преди всичко мислите и пишете като стихотворец, даже когато пишете прозаичност или приказки, които са за възрастни. В какво се показва това?
Желая текстовете ми да имат висока степен на централизация, елиптичност, повече от едно равнища на прочит. Изключително ме интересува съотношението от казано и неказано в текста, равновесията сред това, което е декларирано, и това, което би трябвало да бъде отгатнато. Важно е за мен да оставям свободно пространство за читателя, в което да прави личните си връзки и придвижвания, т.е. да бъде не просто приемател, а деен съизвършител в построяването на текста (тази либералност, за която приказвам по-горе). Доколкото това са определящите черти на актуалната лирика, избирам да назовавам себе си стихотворец. Практически върша с истории и части от разкази в прозата си същото, което върша със стихове, изречения и облици в поезията си. Методът е сходен, архитектурното равновесие на текста е сходно.
Преминавате от един род към различен, само че не като някаква еднопосочна последователност (поезия - разкази - роман), а се движите сред тях, връщате се към предходни - на какво се дължи това?
Изключително ми харесва предизвикването, което промяната на жанра слага пред мен. Обичам чувството, че стартирам начисто, че целият ми доскорошен опит не оказва помощ, че би трябвало още веднъж да откривам техники и равновесия. Намирам го доста потребно. Нищо по-продуктивно от това да се чувстваш притиснат до стената - това те прави изключително находчив. За мен е изключително значимо да не се дублирам, да не си разрешавам да се отпусна по инерцията на към този момент наученото. Смяната на жанровете ме държи нащрек.
Същевременно някак си всичките ви текстове, без значение дали са прозаичност или лирика, дали действието се развива през XIX в. на Балканите (като в романа " Пътуване по посока на сянката " ) или в неуточнено време и място (като при множеството стихотворения и разкази), в действителност сякаш се занимават с един и същи тематики, или по-скоро задават един и същи въпроси, които може би в никакъв случай не могат да бъдат позволени. И са обединени от характерното ви остро възприятие за хумор/самоирония. По време на представянето на " Записки на дамата фантом " предишния декември Марин Бодаков даже сподели, че от време на време се затруднява да реши кое в книгата е ужасно и кое е смешно. Какво е хуморът за вас?
Вярвам, че смехът е форма на знание. Осъзнаване на човешките ни граници, на вродените и нерешими безизходици, избрани от природата ни и биологичната ни орис. И в същото време някакъв постепенен механизъм за оцеляване пред двете непостижими за съзнанието " къси съединения " на логиката: безкрайното и гибелта. Още от деца инстинктивно се научаваме да се смеем на парадокса, да изпитваме едно необичайно радостно наслаждение от осъзнаването му: нищо по-смешно няма за едно дете от нелепостта там, където чака смисъл, от хаоса там, където чака ред. Подготвяме се за това, което ще срещаме през целия си живот. Създаваме отбрана. Смехът съществува, с цел да ни защищити от полудяване. Той е лечебното решение там, където няма решение. Начинът да продължаваме да живеем, помирени с безизходицата. Затова и смехът в изкуството е толкоз съществено нещо. Всяко свястно изкуство рано или късно опира до тези две тематики: безкрайното и гибелта. Всяко свястно изкуство рано или късно стига до смеха.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ