Георги Господинов: Има и друга пандемия - от загуба на памет и прилив на минало
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Цветелина Белутова Смаляване
Роман на Георги Господинов е рядко събитие, само че постоянно с дълготраен резултат и нови талази на читатели в разнообразни страни. Романите досега излизат с съвсем десетилетие разлика - " Естествен разказ " (1999), " Физика на тъгата " (2011), а в този момент " Времеубежище ".
Нови заглавия в деветте години сред " Физика на тъгата " и " Времеубежище " не липсваха. През миналото десетилетие Господинов написа либрето за " Космическа опера ", сборника с есета " Невидимите рецесии ", сборниците с къси разкази " И всичко стана луна " и " Всичките наши тела ", книгата с лирика " Там, където не сме ", детската книга с съавторство с щерка му Рая " Сватби на животни и неща ", а ``Сляпата Вайша " и " Физика на тъгата " имат обособен живот като анимационни филм на Теодор Ушев.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Новата книга се появява в комплицирано време за министър председатели - България е в изключително състояние около корона пандемията, книжарниците са затворени, обичайният модел на разпространяване е пресечен, само че все пак той и " Жанет 45 " поемат риска. За това има пояснение - " Времеубежище " непланирано обгръща огромна част от моментните терзания и несигурности. Господинов покрива всички тематики, по които и преди е работил, само че този път с по едно и също време повече мрак и комизъм, с по-дълбок взор върху прехода от младостта към старостта, върху противоречивите ни понятия за нормалност.
Отново сателит на авторовото алтер-его е Гаустин, облик, който той развива още от ранните си произведения. С него подхващат едно пътешестване в предишното, а в разсъжденията върху паметта изследват и какво носталгията споделя за погледа ни върху живота. " Миналото не е единствено това, което ти се е случило. Понякога е това, което самичък си съчинил. "
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Дирк Скиба Смаляване
Как сте?
Отговорът е цялостен разказ. Предполагам, че питате и поради героя от " Физика на тъгата ", който ненавижда този въпрос и дава къс лист с всички подготвени отговори. Аз също не го обичам. Веднъж давах изявление по телефона и секунди преди началото чух по какъв начин от другата страна на линията някой безшумно посъветва водещата - единствено не го питай " по какъв начин си ". Тя, несъмнено, автоматизирано стартира с този въпрос. Но в този момент изключителната обстановка вади баналните въпроси от баналността.
Отдавна не съм имал такива дни на интензивно четене, мислене, драскане на нещо в бележника си. Денят не стига. Имам възприятието, че постоянно е следобяд и внезапно - вечер. Имаме цялото време на света да мислим един свят, който внезапно се сменя пред очите ни.
Колко време след " Физика на тъгата " започнахте работа по " Времеубежище "?
Темата за паметта и по какъв начин се прави минало е нещо, което постоянно ме е интересувало и може да се види по какъв начин минава от книга в книга. Някъде из бележниците съм си записал началния подтик. Описано е в първите глави на романа съвсем писмено. Бях попаднал на брой на уличния вестник Strassenzeitung, който се списва от публицисти и от клошарите във Виена. Когато съм попадал там, не пропущам да си го взема. В него имаше дребна записка, задоволително разбираема за моя неприятен немски. Ставаше дума за инцидентното изобретение на доктор във виенска клиника за заболели от Алцхаймер, че когато пускал остарели части от 60-те или разглеждали остарели списания, пациентите внезапно се променяли. Нещо ме хвана в тази история, само че дълго време тя си оставаше единствено бележка в бележника, въпреки че в никакъв случай не съм преставал да я мисля. Вероятно не е била подготвена още.
Разбира се, лекарят трябваше да е Гаустин и тъй като се е поставил като човек, който не може да се спре, цялата концепция се разрасна утопично. Гаустин, който лекува с минало, отваря клиника, събира истории, след това взема решение да отвори цялостен град в предишното, след това Накрая предишното излиза от клиниките и залива света. Няма да издавам нататък.
В последните 4-5 години започнах да мисля по-често върху това, да нахвърлям бележки. Трябваше да побързам, тъй като това, което тогава развивах във въображението си, последователно започваше да се случва на места. Някъде след 2016 година, може би с избирането на Тръмп, може би не, само че предишното очевидно стартира да се трансформира в промишленост. Вдигането на всевъзможни национализми, яхването на една сходна вълна в доста страни от света, в това число и тук, става все по-видимо.
Илюстрация
Черновите на " Времеубежище "
Увеличаване
Черновите на " Времеубежище "
Смаляване
Има ли събитие, което ви кара да видите взаимоотношение сред надигането на тази вълна и протичащото се в България?
България не е изключение от тази вълна. Толкова доста неща се случиха по тази линия в последните години, на ръба сред труфя и бабаитлъка. Нямаше по какъв начин да го подмина в романа. Тук има две огромни талази на превръщане обратно, най-малко два извора на носталгия. Или гледане и с двете очи обратно. С лявото око към соца, а с другото към едно по-далечно юнашко минало и великолепие. Тези две огромни придвижвания се провеждат политически в една от главите на книгата, имат своя конфликт в центъра на София и това е от смешно-тъжните подиуми там.
Виждате ли протичащото се в този момент като опция тези феномени да бъдат снишени, или в противен случай?
Дали днешната пандемия ще усмири или усили тази вълна е доста комплициран въпрос. На пръв взор наподобява, че вирусът внезапно нулира всички останали тематики на света от през вчерашния ден. Но въпреки това, вирусът към този момент затваря граници, стопира пътувания, заключва в локалното.
Търсенето на зложелател и превръщането на другия във провинен за обстановката, всичко това са неща, които по-скоро сочат прилив, в сравнение с отлив на тази вълна. Когато не просто бъдещето, а сегашното ти е застрашено и гори под краката ти, светът внезапно се стеснява и прибира. Не можеш да излезеш, не можеш да правиш проекти за на следващия ден, утрето е цялостно със страхове, останала ти е единствено обширната територия на предишното. Минало, което да преизмисляш по всевъзможни способи. Без да съм предполагал, че това ще се случи, в романа се стига до такава степен страните да вършат местни референдуми за своето най-щастливо десетилетие, в което могат да се върнат и приютят. Интересни резултати излязоха.
Илюстрация
Черновите на " Времеубежище "
Увеличаване
Черновите на " Времеубежище "
Смаляване
В един миг от " Времеубежище " пишете: " Онова, което е тревожило, към този момент не тревожи. Новините са станали история ".
Точно този миг, когато историята първо е била вест, ми е изключително забавен. Кога нещата са почнали да се трансформират? Защо всичко ни се коства внезапно и ненадейно? Има едно прелестно изречение на Вирджиния Улф, което звучи почти по този начин: " Някъде през декември 1910 човешкият темперамент се промени. "
Докато пишех романа, попаднах на една записка от дневника на Уистън Хю Одън, до момента в който е в Ню Йорк. Няколко реда, написани на 1 септември 1939: " Събудих се с главоболие след нощ на неприятни сънища, в които Ч. ми изневеряваше. Вестниците пишат, че Германия нападна Полша " Ето ти го всичко в едно същинско начало - неприятни сънища, война и главоболие. Всекидневие, вест и история. Тази записка също стана част от романа.
В различен миг разказвачът задава въображаем въпрос: " Защо му беше този опит, за какво се нуждаеше от разширение полето на предишното? " Тъй като паметта е съществена тематика в новия разказ, за какво вие се нуждаехте от това разширение на полето на предишното? Все отново, както по-късно написа в книгата, " всяка обсесия ни трансформира в чудовища ".
Колкото по-малко памет, толкоз повече минало, толкоз по-назад в предишното отиваме. Известно е, че когато човек губи паметта си, не помни първо най-скорошните неща и последователно се придвижва все по-назад и обратно в личното си минало. Вероятно нещо сходно се случва и с общества, които губят паметта си.
Възможно е също по този начин това " разширение на полето на предишното " да идва като реакция на отеснялото бъдеще. Когато бъдещето чезне и се стопява като арктически хладилник, приижда потопът на предишното. Натам върви развиването на историята и в романа.
Илюстрация
Корицата на книгата, която съдържа рисунки от Недко Солаков
Увеличаване
Корицата на книгата, която съдържа рисунки от Недко Солаков
Смаляване
Книгите ви постоянно имат премислен дизайн. Какъв беше процесът на работа тук?
Повече от 20 години съм работил с Яна Левиева (илюстраторката умря през 2018 година на 51-годишна възраст - бел. ред.). Непрежалимо добра - като човек, като художник, като всичко. Беше такава наслада да работим дружно, даже когато сме спорили. Тя направи " Черешата на един народ ", " Естествен разказ ", " Физика на тъгата ", разказите Пазя всичките си имейли от нея. На миналогодишния панаир на книгата имаше дребна галерия с нейни корици. Много ми се желае един ден да покажем по-голяма част от нещата, които правеше.
С Недко Солаков се познаваме от дълго време и той предложи да даде рисунка за корицата. Нямахме доста време, обадих му се, когато романът беше дефинитивно приключен, той го прочете за две нощи и ми прати рисунката на това дребосъче, чиито следи са пред него, а откъм гърба е празно. После с Христо Гочев правихме самата корица. Това е развой, в който ми харесва да вземам участие, допускам, че за самия художник може да е изнервящо. Единственото ми предпочитание в действителност беше корицата да е много изчистена и синя.
Сменихме доста нюанси на синьото - от това наситено синьо (international blue) на Ив Клайн, през синьото на Шагал, Магрит и така нататък до това свечеряващо се светлосиньо на Хуан Миро. Имахме доста разновидности по какъв начин да се изпише тази тежка дума " времеубежище ". Накрая остана разновидността, който бях надраскал на едно листче, Христо Гочев направи от тази надраскана дума, запазвайки почерка, нещо в действителност хубаво, леко и остро по едно и също време. Известно е, че когато човек губи паметта си, не помни първо най-скорошните неща и последователно се придвижва все по-назад и обратно в личното си минало. Вероятно нещо сходно се случва и с общества, които губят паметта си.
Редактор на романа е Биляна Курташева (филолог и брачна половинка на Господинов - бел. авт. ). Как се работи по разказ с човек, с който се споделя и животът?
Винаги по неизбежния борд на абсурда. Но Биляна има деликатно око и нюх за текста. Заедността лишава от куртоазията и човек може да си разреши непосредствено изтъкване на неточности. Разбира се, създателят в никакъв случай не се съгласява от първия път, сърди се, влиза в позата на неразбираем. Май Далчев споделяше, че писателят е страшилище за фамилията. Но за този разказ дължа признателност на още няколко души, с които съм приказвал и са чели елементи или целия ръкопис.
Със сигурност сегашната обстановка ще промени метода, по който хората ще прочетат книгата. Как препоръчвате тя да бъде четена?
Да, тя беше писана в други времена, сякаш в други времена. И в действителност тематиката за времето минава през целия разказ. Възможно ли е в действителност да разделим минало от настояще. И какво става, когато забравиш вратата отворена и се смесят времена. Има обособени подиуми, които като че ли се случват в този момент. Гаустин приказва за вируса на предишното, който се предава като този на испанския грип. При отказано бъдеще времето зацикля и връщането обратно е нещо, което в този момент се случва пред очите ни. Включително с връщането към остарели книги, детски фотоси в мрежата, фотоси от минали пътувания, които в този момент са невъзможни. При липса на нови филми ще стартираме да гледаме още веднъж старите сериали, при липса на събития спортните канали повтарят финалите на международното по футбол от еди-коя си година.
Една от сцените в романа е по какъв начин героите, изгубили паметта си, гледат като за първи път финала на международното от 1978. Но дано кажа, че това не е антиутопия на вирусна пандемия. Има и друга пандемия - тя е от загуба наизуст и прилив на минало, персонално и общо. Всъщност заболяванията на паметта и Алцхаймер са едни от най-бързо разрастващите се болести в международен мащаб.
На съответния въпрос по какъв начин избирам да бъде четена тази книга може би най-краткият отговор е: като леговище. Като място, където можеш спреш и да премислиш това, което сякаш ненадейно се е стоварило върху главата ти. Книга за постепенно следобедно четене.
Интервюто взе Светослав Тодоров
Увеличаване
Автор: Цветелина Белутова Смаляване
Роман на Георги Господинов е рядко събитие, само че постоянно с дълготраен резултат и нови талази на читатели в разнообразни страни. Романите досега излизат с съвсем десетилетие разлика - " Естествен разказ " (1999), " Физика на тъгата " (2011), а в този момент " Времеубежище ".
Нови заглавия в деветте години сред " Физика на тъгата " и " Времеубежище " не липсваха. През миналото десетилетие Господинов написа либрето за " Космическа опера ", сборника с есета " Невидимите рецесии ", сборниците с къси разкази " И всичко стана луна " и " Всичките наши тела ", книгата с лирика " Там, където не сме ", детската книга с съавторство с щерка му Рая " Сватби на животни и неща ", а ``Сляпата Вайша " и " Физика на тъгата " имат обособен живот като анимационни филм на Теодор Ушев.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Новата книга се появява в комплицирано време за министър председатели - България е в изключително състояние около корона пандемията, книжарниците са затворени, обичайният модел на разпространяване е пресечен, само че все пак той и " Жанет 45 " поемат риска. За това има пояснение - " Времеубежище " непланирано обгръща огромна част от моментните терзания и несигурности. Господинов покрива всички тематики, по които и преди е работил, само че този път с по едно и също време повече мрак и комизъм, с по-дълбок взор върху прехода от младостта към старостта, върху противоречивите ни понятия за нормалност.
Отново сателит на авторовото алтер-его е Гаустин, облик, който той развива още от ранните си произведения. С него подхващат едно пътешестване в предишното, а в разсъжденията върху паметта изследват и какво носталгията споделя за погледа ни върху живота. " Миналото не е единствено това, което ти се е случило. Понякога е това, което самичък си съчинил. "
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Дирк Скиба Смаляване
Как сте?
Отговорът е цялостен разказ. Предполагам, че питате и поради героя от " Физика на тъгата ", който ненавижда този въпрос и дава къс лист с всички подготвени отговори. Аз също не го обичам. Веднъж давах изявление по телефона и секунди преди началото чух по какъв начин от другата страна на линията някой безшумно посъветва водещата - единствено не го питай " по какъв начин си ". Тя, несъмнено, автоматизирано стартира с този въпрос. Но в този момент изключителната обстановка вади баналните въпроси от баналността.
Отдавна не съм имал такива дни на интензивно четене, мислене, драскане на нещо в бележника си. Денят не стига. Имам възприятието, че постоянно е следобяд и внезапно - вечер. Имаме цялото време на света да мислим един свят, който внезапно се сменя пред очите ни.
Колко време след " Физика на тъгата " започнахте работа по " Времеубежище "?
Темата за паметта и по какъв начин се прави минало е нещо, което постоянно ме е интересувало и може да се види по какъв начин минава от книга в книга. Някъде из бележниците съм си записал началния подтик. Описано е в първите глави на романа съвсем писмено. Бях попаднал на брой на уличния вестник Strassenzeitung, който се списва от публицисти и от клошарите във Виена. Когато съм попадал там, не пропущам да си го взема. В него имаше дребна записка, задоволително разбираема за моя неприятен немски. Ставаше дума за инцидентното изобретение на доктор във виенска клиника за заболели от Алцхаймер, че когато пускал остарели части от 60-те или разглеждали остарели списания, пациентите внезапно се променяли. Нещо ме хвана в тази история, само че дълго време тя си оставаше единствено бележка в бележника, въпреки че в никакъв случай не съм преставал да я мисля. Вероятно не е била подготвена още.
Разбира се, лекарят трябваше да е Гаустин и тъй като се е поставил като човек, който не може да се спре, цялата концепция се разрасна утопично. Гаустин, който лекува с минало, отваря клиника, събира истории, след това взема решение да отвори цялостен град в предишното, след това Накрая предишното излиза от клиниките и залива света. Няма да издавам нататък.
В последните 4-5 години започнах да мисля по-често върху това, да нахвърлям бележки. Трябваше да побързам, тъй като това, което тогава развивах във въображението си, последователно започваше да се случва на места. Някъде след 2016 година, може би с избирането на Тръмп, може би не, само че предишното очевидно стартира да се трансформира в промишленост. Вдигането на всевъзможни национализми, яхването на една сходна вълна в доста страни от света, в това число и тук, става все по-видимо.
Илюстрация
Черновите на " Времеубежище "
Увеличаване
Черновите на " Времеубежище "
Смаляване
Има ли събитие, което ви кара да видите взаимоотношение сред надигането на тази вълна и протичащото се в България?
България не е изключение от тази вълна. Толкова доста неща се случиха по тази линия в последните години, на ръба сред труфя и бабаитлъка. Нямаше по какъв начин да го подмина в романа. Тук има две огромни талази на превръщане обратно, най-малко два извора на носталгия. Или гледане и с двете очи обратно. С лявото око към соца, а с другото към едно по-далечно юнашко минало и великолепие. Тези две огромни придвижвания се провеждат политически в една от главите на книгата, имат своя конфликт в центъра на София и това е от смешно-тъжните подиуми там.
Виждате ли протичащото се в този момент като опция тези феномени да бъдат снишени, или в противен случай?
Дали днешната пандемия ще усмири или усили тази вълна е доста комплициран въпрос. На пръв взор наподобява, че вирусът внезапно нулира всички останали тематики на света от през вчерашния ден. Но въпреки това, вирусът към този момент затваря граници, стопира пътувания, заключва в локалното.
Търсенето на зложелател и превръщането на другия във провинен за обстановката, всичко това са неща, които по-скоро сочат прилив, в сравнение с отлив на тази вълна. Когато не просто бъдещето, а сегашното ти е застрашено и гори под краката ти, светът внезапно се стеснява и прибира. Не можеш да излезеш, не можеш да правиш проекти за на следващия ден, утрето е цялостно със страхове, останала ти е единствено обширната територия на предишното. Минало, което да преизмисляш по всевъзможни способи. Без да съм предполагал, че това ще се случи, в романа се стига до такава степен страните да вършат местни референдуми за своето най-щастливо десетилетие, в което могат да се върнат и приютят. Интересни резултати излязоха.
Илюстрация
Черновите на " Времеубежище "
Увеличаване
Черновите на " Времеубежище "
Смаляване
В един миг от " Времеубежище " пишете: " Онова, което е тревожило, към този момент не тревожи. Новините са станали история ".
Точно този миг, когато историята първо е била вест, ми е изключително забавен. Кога нещата са почнали да се трансформират? Защо всичко ни се коства внезапно и ненадейно? Има едно прелестно изречение на Вирджиния Улф, което звучи почти по този начин: " Някъде през декември 1910 човешкият темперамент се промени. "
Докато пишех романа, попаднах на една записка от дневника на Уистън Хю Одън, до момента в който е в Ню Йорк. Няколко реда, написани на 1 септември 1939: " Събудих се с главоболие след нощ на неприятни сънища, в които Ч. ми изневеряваше. Вестниците пишат, че Германия нападна Полша " Ето ти го всичко в едно същинско начало - неприятни сънища, война и главоболие. Всекидневие, вест и история. Тази записка също стана част от романа.
В различен миг разказвачът задава въображаем въпрос: " Защо му беше този опит, за какво се нуждаеше от разширение полето на предишното? " Тъй като паметта е съществена тематика в новия разказ, за какво вие се нуждаехте от това разширение на полето на предишното? Все отново, както по-късно написа в книгата, " всяка обсесия ни трансформира в чудовища ".
Колкото по-малко памет, толкоз повече минало, толкоз по-назад в предишното отиваме. Известно е, че когато човек губи паметта си, не помни първо най-скорошните неща и последователно се придвижва все по-назад и обратно в личното си минало. Вероятно нещо сходно се случва и с общества, които губят паметта си.
Възможно е също по този начин това " разширение на полето на предишното " да идва като реакция на отеснялото бъдеще. Когато бъдещето чезне и се стопява като арктически хладилник, приижда потопът на предишното. Натам върви развиването на историята и в романа.
Илюстрация
Корицата на книгата, която съдържа рисунки от Недко Солаков
Увеличаване
Корицата на книгата, която съдържа рисунки от Недко Солаков
Смаляване
Книгите ви постоянно имат премислен дизайн. Какъв беше процесът на работа тук?
Повече от 20 години съм работил с Яна Левиева (илюстраторката умря през 2018 година на 51-годишна възраст - бел. ред.). Непрежалимо добра - като човек, като художник, като всичко. Беше такава наслада да работим дружно, даже когато сме спорили. Тя направи " Черешата на един народ ", " Естествен разказ ", " Физика на тъгата ", разказите Пазя всичките си имейли от нея. На миналогодишния панаир на книгата имаше дребна галерия с нейни корици. Много ми се желае един ден да покажем по-голяма част от нещата, които правеше.
С Недко Солаков се познаваме от дълго време и той предложи да даде рисунка за корицата. Нямахме доста време, обадих му се, когато романът беше дефинитивно приключен, той го прочете за две нощи и ми прати рисунката на това дребосъче, чиито следи са пред него, а откъм гърба е празно. После с Христо Гочев правихме самата корица. Това е развой, в който ми харесва да вземам участие, допускам, че за самия художник може да е изнервящо. Единственото ми предпочитание в действителност беше корицата да е много изчистена и синя.
Сменихме доста нюанси на синьото - от това наситено синьо (international blue) на Ив Клайн, през синьото на Шагал, Магрит и така нататък до това свечеряващо се светлосиньо на Хуан Миро. Имахме доста разновидности по какъв начин да се изпише тази тежка дума " времеубежище ". Накрая остана разновидността, който бях надраскал на едно листче, Христо Гочев направи от тази надраскана дума, запазвайки почерка, нещо в действителност хубаво, леко и остро по едно и също време. Известно е, че когато човек губи паметта си, не помни първо най-скорошните неща и последователно се придвижва все по-назад и обратно в личното си минало. Вероятно нещо сходно се случва и с общества, които губят паметта си.
Редактор на романа е Биляна Курташева (филолог и брачна половинка на Господинов - бел. авт. ). Как се работи по разказ с човек, с който се споделя и животът?
Винаги по неизбежния борд на абсурда. Но Биляна има деликатно око и нюх за текста. Заедността лишава от куртоазията и човек може да си разреши непосредствено изтъкване на неточности. Разбира се, създателят в никакъв случай не се съгласява от първия път, сърди се, влиза в позата на неразбираем. Май Далчев споделяше, че писателят е страшилище за фамилията. Но за този разказ дължа признателност на още няколко души, с които съм приказвал и са чели елементи или целия ръкопис.
Със сигурност сегашната обстановка ще промени метода, по който хората ще прочетат книгата. Как препоръчвате тя да бъде четена?
Да, тя беше писана в други времена, сякаш в други времена. И в действителност тематиката за времето минава през целия разказ. Възможно ли е в действителност да разделим минало от настояще. И какво става, когато забравиш вратата отворена и се смесят времена. Има обособени подиуми, които като че ли се случват в този момент. Гаустин приказва за вируса на предишното, който се предава като този на испанския грип. При отказано бъдеще времето зацикля и връщането обратно е нещо, което в този момент се случва пред очите ни. Включително с връщането към остарели книги, детски фотоси в мрежата, фотоси от минали пътувания, които в този момент са невъзможни. При липса на нови филми ще стартираме да гледаме още веднъж старите сериали, при липса на събития спортните канали повтарят финалите на международното по футбол от еди-коя си година.
Една от сцените в романа е по какъв начин героите, изгубили паметта си, гледат като за първи път финала на международното от 1978. Но дано кажа, че това не е антиутопия на вирусна пандемия. Има и друга пандемия - тя е от загуба наизуст и прилив на минало, персонално и общо. Всъщност заболяванията на паметта и Алцхаймер са едни от най-бързо разрастващите се болести в международен мащаб.
На съответния въпрос по какъв начин избирам да бъде четена тази книга може би най-краткият отговор е: като леговище. Като място, където можеш спреш и да премислиш това, което сякаш ненадейно се е стоварило върху главата ти. Книга за постепенно следобедно четене.
Интервюто взе Светослав Тодоров
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ