Илюстрация Увеличаване Автор: Цветелина Белутова Смаляване Десетилетията през ХХ имат

Илюстрация Увеличаване Автор: Цветелина Белутова Смаляване Десетилетията през ХХ имат ...

So 2010`s Вера Млечевска.

Илюстрация
Увеличаване
Автор: Цветелина Белутова Смаляване
Десетилетията през ХХ имат различен почерк и дух, но ХХI век започва с колебание в идентичността си. Прогнозите за бъдещето трудно се откъсват от ежедневните проблеми, личните и световните кризи понякога са свързани, винтидж носталгията превзема поп културата. От друга страна живеем в свят, който може да опознаем информационно и физически все по-лесно - макар и с цената смартфонът да следи всяка наша крачка. Отминаващото десетилетие, трудно произносимите 2010-те, изостри крайностите в политиката и обществото, изостри и очакванията към бъдещето, сега ограничени до скептични прогнози. Какво всъщност (не) научихме през последното десетилетие? Как ще го запомним и можем ли още да говорим за страховете си в един все повече визуален свят?

В поредицата от есета за последните десет години и как те се отразяват върху начина ни на живот участват личности, които гравитират около няколко професии и имат задълбочен поглед как те се свързват с като че ли все по-променливото настояще: Еми Барух (журналистка, организатор на фестивала "Фотофабрика"), Петър Денчев (писател и театрален режисьор), Йоанна Елми (журналистка, драматуржка), Стефан Иванов (поет и драматург), Вера Млечевска (куратор на съвременно изкуство), Георги Тенев (писател и режисьор), Албена Шкодрова (журналистка, писателка).
Какво се промени през през изминалите 10 години? Първо си помислих, че много неща са се променили, но после се запитах наистина ли.

Четем как в далечни времена поради слабото развитие на науката хората са си обяснявали природните явления кaто действия на митични същества. Докато днес въпреки всички научни лаборатории, сателити, измервателни станции и написани книги, които би трябвало да дават някакви солидни познания, във високотехнологичната ера голям процент от хората на земята вярват в някаква конспиративна теория. Tова не се отнася само до такава важнa информация, както например, че световният ред е управляван от влечугоподобни индивиди, но и по-маловажни като това, че Пол Маккартни е починал и от 1966 г. негов двойник е поел ролята.

Абонирайте се за Капитал Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми Такава "поверителна" информация присъства от времето на свободната преса у нас с тази разлика, чe пропагандата и дезинформацията имат реална функция във формирането на обществени нагласи. В последните няколко години истината е такава, каквато много хора искат да си я представят и в която вярват. За мнозина няма доказателства, които тежат повече от вярата. Това засяга както настоящето, така и миналото.

"Древен и вечен" е девизът на Пловдив, жителите му несъмнено се гордеят с неговото историческо наследство. Стадионът например е бил сцена на зрелищни спектакли, в които се разигравали морски битки с галери. Водата се довеждала отдалече, някъде под Главната и магазина на H&M. (Все още са запазени тръбите.) Сцената на стадиона се превръщала в миниарена на гръко-персийските войни. Стадионът е построен от император Адриан, който организирал на същия състезания в чест на любимия си Антоний. Днес това не би било съвсем възможно, защото поведението на Адриан би било укорително. За да отиде до мероприятието, Адриан би трябвало да премине през жива верига от група граждани патриоти с картонени табелки табелки в ръка "не преминавай на другата страна", би седнал да гледа състезанието в чест на своята любов под звуците на чувственото песнопение на мюезина от "Джумая джамия" след 17.30 ч.

Как всички исторически времена и артефакти се вместват в едно съзнание, което иска да бъде монокултурно?

Навярно нямаме вече твърда почва - консенсус за кое е истина, добро, красиво, какво е демокрацията и т.н. Може би никога не е имало, но е имало надежда, че консенсус е постижим, "ако не беше тази стена" или "тоталитарна идеология". Критерият за истина през последните години се топи, както Вечната замръзналост се топи бавно.
В нашата действителност критериите, които формират оценката на художественото произведение, също са втечнени до "харесва ми - не ми харесва". Защо при един обществен паметник "хората го харесват" е критерий, който изглежда демократичен, но резултатът за много от хората на изкуството е трагичен? По този повод с колегите ми периодично говорим за липсата на арт критика в България. Не че напълно отсъства, но е епизодична или в повечето случаи само информира.

Преди 1989 г. причината за липсата на критика бяха считани политическият натиск, цензурата, конформизмът. В наши дни положението не е много различно, но стана ясно, че днес не опира до цензура. Критиката, освен че е зле заплатена, често е приемана изключително враждебно. Реалната критика се чува по баровете, на маса, в парка между приятели и колеги.

Връщаме се от представление, на което актьорите декламират текста и викат, може би за да са сигурни, че ще ги чуят на най-задния ред, че ще изразят емоция!? Колкото повече викат, толкова по-силна е емоцията? Обсъждаме с компанията защо е така, къде е грешката; образователната школа или режисьорът, който произлиза от същата школа? Липсата на талант? Точно тук липсва критика, която да им покаже, че не се е получило този път.
Критиката упорито остава на безопасната територия на лично споделените впечатления. И вероятно защото критиката се приема твърде лично, критикът много често може да се превърне в топчето за флипер в една малка дисфункционална арт общност, разделена на кръгове и групи, изпълнени понякога с неприрязън един към други. В крайна сметка онези, които се осмеляват да пишат критика, рано или късно се озовава на публичната клада в социалните мрежи.

Едно е сигурно - че всички въпроси които вълнуваха човечеството през последното десетилетие, бяха преживяни в пълна сила от хората на изкуството и изразени в него. А в конкуренция с изкуството в обществената сфера се появиха толкова много пърформанс, инсталация и кино. Едва ли някой би могъл да отрече влиянието на интернет във всяка сфера на живота през последното десетилетие. Сценичният патос, задействан от тези мрежи, просто усилва противопоставянето на позиции, хора и възгледи, които само се задълбочиха през последното десетилетие.
Вера Млечевска е един от най-активните куратори в областта на съвременното изкуство в България.

Източник: capital.bg