So 2010`s Вера Млечевска
Илюстрация
Увеличаване
Автор: Цветелина Белутова Смаляване
Десетилетията през ХХ имат друг почерк и дух, само че ХХI век стартира с съмнение в идентичността си. Прогнозите за бъдещето мъчно се откъсват от ежедневните проблеми, персоналните и международните рецесии от време на време са свързани, винтидж носталгията завладява поп културата. От друга страна живеем в свят, който може да опознаем осведомително и физически все по-лесно - въпреки и с цената смарт телефонът да следи всяка наша крачка. Отминаващото десетилетие, мъчно произносимите 2010-те, изостри крайностите в политиката и обществото, изостри и упованията към бъдещето, в този момент лимитирани до скептични прогнози. Какво в действителност (не) научихме през последното десетилетие? Как ще го запомним и можем ли още да приказваме за страховете си в един от ден на ден образен свят?
В поредицата от есета за последните 10 години и по какъв начин те се отразяват върху метода ни на живот вземат участие персони, които гравитират към няколко специалности и имат изчерпателен взор по какъв начин те се свързват с сякаш все по-променливото настояще: Еми Барух (журналистка, уредник на фестивала " Фотофабрика " ), Петър Денчев (писател и сценичен режисьор), Йоанна Елми (журналистка, драматуржка), Стефан Иванов (поет и драматург), Вера Млечевска (куратор на модерно изкуство), Георги Тенев (писател и режисьор), Албена Шкодрова (журналистка, писателка).
Какво се промени през през миналите 10 години? Първо си помислих, че доста неща са се трансформирали, само че след това се запитах в действителност ли.
Четем по какъв начин в далечни времена заради слабото развиване на науката хората са си обяснявали естествените феномени кaто дейности на митични същества. Докато през днешния ден макар всички научни лаборатории, спътници, измервателни станции и написани книги, които би трябвало да дават някакви солидни знания, във високотехнологичната епоха огромен % от хората на земята имат вяра в някаква тайна доктрина. Tова не се отнася единствено до такава важнa информация, както да вземем за пример, че международният ред е ръководен от влечугоподобни човеци, само че и по-маловажни като това, че Пол Маккартни е умрял и от 1966 година негов двойник е поел ролята.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Такава " поверителна " информация участва от времето на свободната преса у нас с тази разлика, чe пропагандата и дезинформацията имат действителна функционалност във образуването на публични настройки. В последните няколко години истината е такава, каквато доста хора желаят да си я показват и в която имат вяра. За мнозина няма доказателства, които тежат повече от вярата. Това визира както сегашното, по този начин и предишното.
" Древен и безконечен " е девизът на Пловдив, жителите му безспорно се гордеят с неговото историческо завещание. Стадионът да вземем за пример е бил сцена на зрелищни спектакли, в които се разигравали морски борби с галери. Водата се довеждала отдалече, някъде под Главната и магазина на H&M. (Все още са непокътнати тръбите.) Сцената на стадиона се превръщала в миниарена на гръко-персийските войни. Стадионът е издигнат от император Адриан, който провел на същия надпревари в чест на обичания си Антоний. Днес това не би било напълно допустимо, тъй като държанието на Адриан би било укорително. За да отиде до мероприятието, Адриан би трябвало да премине през жива верига от група жители патриоти с картонени табелки табелки в ръка " не преминавай на другата страна ", би седнал да гледа надпреварата в чест на своята обич под звуците на чувственото песнопение на мюезина от " Джумая джамия " след 17.30 ч.
Как всички исторически времена и артефакти се вместват в едно схващане, което желае да бъде монокултурно?
Навярно нямаме към този момент твърда почва - консенсус за кое е истина, положително, красиво, какво е демокрацията и така нататък Може би в никакъв случай не е имало, само че е имало вяра, че консенсус е изпълним, " в случай че не беше тази стена " или " тоталитарна идеология ". Критерият за истина през последните години се топи, както Вечната заледеност се топи постепенно.
В нашата реалност критериите, които образуват оценката на художественото произведение, също са втечнени до " харесва ми - не ми харесва ". Защо при един публичен монумент " хората го харесват " е аршин, който наподобява либерален, само че резултатът за доста от хората на изкуството е драматичен? По този мотив с сътрудниците ми от време на време приказваме за неналичието на арт рецензия в България. Не че изцяло отсъства, само че е епизодична или в множеството случаи единствено осведоми.
Преди 1989 година повода за неналичието на рецензия бяха считани политическият напън, цензурата, конформизмът. В наши дни ситуацията не е доста друго, само че стана ясно, че през днешния ден не опира до цензура. Критиката, като се изключи че е зле заплатена, постоянно е одобрявана извънредно враждебно. Реалната рецензия се чува по питейните заведения, на маса, в парка сред другари и сътрудници.
Връщаме се от зрелище, на което актьорите декламират текста и викат, може би с цел да са сигурни, че ще ги чуят на най-задния ред, че ще изразят страст!? Колкото повече викат, толкоз по-силна е страстта? Обсъждаме с компанията за какво е по този начин, къде е грешката; просветителната школа или режисьорът, който произлиза от същата школа? Липсата на гений? Точно тук липсва рецензия, която да им покаже, че не се е получило този път.
Критиката настойчиво остава на безвредната територия на персонално споделените усещания. И евентуално тъй като рецензията се приема прекомерно персонално, критикът доста постоянно може да се трансформира в топчето за флипер в една дребна дисфункционална арт общественост, разграничена на кръгове и групи, изпълнени от време на време с неприрязън един към други. В последна сметка тези, които се осмеляват да пишат рецензия, рано или късно се озовава на обществената клада в обществените мрежи.
Едно е несъмнено - че всички въпроси които вълнуваха човечеството през последното десетилетие, бяха претърпяни в цялостна мощ от хората на изкуството и изразени в него. А в конкуренция с изкуството в публичната сфера се появиха толкоз доста пърформанс, апаратура и кино. Едва ли някой би могъл да отхвърли въздействието на интернет във всяка сфера на живота през последното десетилетие. Сценичният възторг, задействан от тези мрежи, просто усилва опълчването на позиции, хора и възгледи, които единствено се задълбочиха през последното десетилетие.
Вера Млечевска е един от най-активните куратори в региона на актуалното изкуство в България.
Увеличаване
Автор: Цветелина Белутова Смаляване
Десетилетията през ХХ имат друг почерк и дух, само че ХХI век стартира с съмнение в идентичността си. Прогнозите за бъдещето мъчно се откъсват от ежедневните проблеми, персоналните и международните рецесии от време на време са свързани, винтидж носталгията завладява поп културата. От друга страна живеем в свят, който може да опознаем осведомително и физически все по-лесно - въпреки и с цената смарт телефонът да следи всяка наша крачка. Отминаващото десетилетие, мъчно произносимите 2010-те, изостри крайностите в политиката и обществото, изостри и упованията към бъдещето, в този момент лимитирани до скептични прогнози. Какво в действителност (не) научихме през последното десетилетие? Как ще го запомним и можем ли още да приказваме за страховете си в един от ден на ден образен свят?
В поредицата от есета за последните 10 години и по какъв начин те се отразяват върху метода ни на живот вземат участие персони, които гравитират към няколко специалности и имат изчерпателен взор по какъв начин те се свързват с сякаш все по-променливото настояще: Еми Барух (журналистка, уредник на фестивала " Фотофабрика " ), Петър Денчев (писател и сценичен режисьор), Йоанна Елми (журналистка, драматуржка), Стефан Иванов (поет и драматург), Вера Млечевска (куратор на модерно изкуство), Георги Тенев (писател и режисьор), Албена Шкодрова (журналистка, писателка).
Какво се промени през през миналите 10 години? Първо си помислих, че доста неща са се трансформирали, само че след това се запитах в действителност ли.
Четем по какъв начин в далечни времена заради слабото развиване на науката хората са си обяснявали естествените феномени кaто дейности на митични същества. Докато през днешния ден макар всички научни лаборатории, спътници, измервателни станции и написани книги, които би трябвало да дават някакви солидни знания, във високотехнологичната епоха огромен % от хората на земята имат вяра в някаква тайна доктрина. Tова не се отнася единствено до такава важнa информация, както да вземем за пример, че международният ред е ръководен от влечугоподобни човеци, само че и по-маловажни като това, че Пол Маккартни е умрял и от 1966 година негов двойник е поел ролята.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Такава " поверителна " информация участва от времето на свободната преса у нас с тази разлика, чe пропагандата и дезинформацията имат действителна функционалност във образуването на публични настройки. В последните няколко години истината е такава, каквато доста хора желаят да си я показват и в която имат вяра. За мнозина няма доказателства, които тежат повече от вярата. Това визира както сегашното, по този начин и предишното.
" Древен и безконечен " е девизът на Пловдив, жителите му безспорно се гордеят с неговото историческо завещание. Стадионът да вземем за пример е бил сцена на зрелищни спектакли, в които се разигравали морски борби с галери. Водата се довеждала отдалече, някъде под Главната и магазина на H&M. (Все още са непокътнати тръбите.) Сцената на стадиона се превръщала в миниарена на гръко-персийските войни. Стадионът е издигнат от император Адриан, който провел на същия надпревари в чест на обичания си Антоний. Днес това не би било напълно допустимо, тъй като държанието на Адриан би било укорително. За да отиде до мероприятието, Адриан би трябвало да премине през жива верига от група жители патриоти с картонени табелки табелки в ръка " не преминавай на другата страна ", би седнал да гледа надпреварата в чест на своята обич под звуците на чувственото песнопение на мюезина от " Джумая джамия " след 17.30 ч.
Как всички исторически времена и артефакти се вместват в едно схващане, което желае да бъде монокултурно?
Навярно нямаме към този момент твърда почва - консенсус за кое е истина, положително, красиво, какво е демокрацията и така нататък Може би в никакъв случай не е имало, само че е имало вяра, че консенсус е изпълним, " в случай че не беше тази стена " или " тоталитарна идеология ". Критерият за истина през последните години се топи, както Вечната заледеност се топи постепенно.
В нашата реалност критериите, които образуват оценката на художественото произведение, също са втечнени до " харесва ми - не ми харесва ". Защо при един публичен монумент " хората го харесват " е аршин, който наподобява либерален, само че резултатът за доста от хората на изкуството е драматичен? По този мотив с сътрудниците ми от време на време приказваме за неналичието на арт рецензия в България. Не че изцяло отсъства, само че е епизодична или в множеството случаи единствено осведоми.
Преди 1989 година повода за неналичието на рецензия бяха считани политическият напън, цензурата, конформизмът. В наши дни ситуацията не е доста друго, само че стана ясно, че през днешния ден не опира до цензура. Критиката, като се изключи че е зле заплатена, постоянно е одобрявана извънредно враждебно. Реалната рецензия се чува по питейните заведения, на маса, в парка сред другари и сътрудници.
Връщаме се от зрелище, на което актьорите декламират текста и викат, може би с цел да са сигурни, че ще ги чуят на най-задния ред, че ще изразят страст!? Колкото повече викат, толкоз по-силна е страстта? Обсъждаме с компанията за какво е по този начин, къде е грешката; просветителната школа или режисьорът, който произлиза от същата школа? Липсата на гений? Точно тук липсва рецензия, която да им покаже, че не се е получило този път.
Критиката настойчиво остава на безвредната територия на персонално споделените усещания. И евентуално тъй като рецензията се приема прекомерно персонално, критикът доста постоянно може да се трансформира в топчето за флипер в една дребна дисфункционална арт общественост, разграничена на кръгове и групи, изпълнени от време на време с неприрязън един към други. В последна сметка тези, които се осмеляват да пишат рецензия, рано или късно се озовава на обществената клада в обществените мрежи.
Едно е несъмнено - че всички въпроси които вълнуваха човечеството през последното десетилетие, бяха претърпяни в цялостна мощ от хората на изкуството и изразени в него. А в конкуренция с изкуството в публичната сфера се появиха толкоз доста пърформанс, апаратура и кино. Едва ли някой би могъл да отхвърли въздействието на интернет във всяка сфера на живота през последното десетилетие. Сценичният възторг, задействан от тези мрежи, просто усилва опълчването на позиции, хора и възгледи, които единствено се задълбочиха през последното десетилетие.
Вера Млечевска е един от най-активните куратори в региона на актуалното изкуство в България.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ