Илюстрация Увеличаване Автор: Стефан Н. Щерев Смаляване Името на режисьора

Илюстрация Увеличаване Автор: Стефан Н. Щерев Смаляване Името на режисьора ...

Явор Гърдев: Взаимното обезсърчаване е национален спорт.

Илюстрация
Увеличаване
Автор: Стефан Н. Щерев Смаляване
Името на режисьора Явор Гърдев неизменно се свързва с иновативния подход към сценичните и визуалните изкуства: само част от примерите са нетипичната за българското кино неоноар естетика във филма "Дзифт", експерименталният прочит на "Хамлет", амбициозната технология в "Квартет", дългогодишният му интерес към съвременната руска драматургия, превръщането на "Чамкория" от Милен Русков в постановка малко след появата на романа, работата му с млади актьори, които впоследствие намират пътя си дълготрайно.

Дори на фона на извънредното положение Гърдев намери как да стигне до публиката: отвори архивите си и показа записи на "Калигула" по Албер Камю и първия си режисьорски прочит на "Квартет" по Хайнер Мюлер. Пандемията прекъсна не само театралните му проекти, но и забави дългоочаквания му нов филм, заснетата в Русия антиутопия "Икария".

Абонирайте се за Капитал Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми Явор Гърдев може да е засегнат от ситуацията, но има способността да я анализира от ъгъл, встрани от параноята. Това прави режисьора подходящ събеседник по темите за кризата днес и сегашните проблеми на киното и театъра.

Илюстрация
Явор Гърдев и актьорът Леонид Йовчев по време на открита репетиция на "Хамлет" по Шекспир, 2012, снимка: Красимир Юскеселиев

Увеличаване

Явор Гърдев и актьорът Леонид Йовчев по време на открита репетиция на "Хамлет" по Шекспир, 2012, снимка: Красимир Юскеселиев

Смаляване

Един въпрос, на който всеки има различен отговор - как се чувствате в момента?

Колкото и изненадващо да е за самия мен - все по-стабилен. Първоначалното угнетение от рязко съкратилата се перспектива, страхът за близките хора, ядът за недовършеното дело, за непостигнатите неща и предварителната носталгия от въобразяването на отсъствието от този свят лека-полека отстъпиха на дзен спокойствие пред икономическия крах, пред най-лошата перспектива точно за нашия сектор, който ще се възстанови най-последен и неясно след колко време.

Може би всичко това е закономерно - в крайна сметка животът е по-важен от нещата в живота, а човек винаги може да води живот с достойнство и извън сферата на обичайните си занимания. Може в същия този свят да открие нови светове. Бих оприличил всичко това на често използвания в моята работа ефект на отстранението - когато преставаш да вярваш в околните обстоятелства и картината на живота ти се явява под друг ъгъл, сякаш по-правдива и цялостна. Тогава и проглеждаш за истинския обем и сложност на живота - когато се сепнеш от сляпата вяра в ежедневните си обстоятелства и траектории на движение и усетиш, че съществуваш и извън тях.

Големите умове на миналия век наричаха това "екзистенциално проглеждане". Отрезвяващо разтърсване, което те сепва и ти напомня, че не бива да бъркаш живота си с начина си на живот. Показва ти, че дори и когато си лишен от начина си на живот, пак имаш живот и той е ценен. Този ефект те кара да бъдеш внимателен и с живота на другите. Особено внимателен.
Илюстрация
Репетиция на "Нощна пеперуда", 2012, в Народния театър. Йосиф Шамли (1972 - 2019) и Весела Бабинова.

Увеличаване

Репетиция на "Нощна пеперуда", 2012, в Народния театър. Йосиф Шамли (1972 - 2019) и Весела Бабинова.

Автор: Юлия Лазарова Смаляване

Как сегашното положение променя плановете ви?
Преди месец се очакваше да сме завършили сложната работа по "Завръщане у дома" на Харолд Пинтър в МГТ "Зад канала". Трябваше да прекъснем репетициите точно в най-продуктивната им фаза, когато напипвахме сценичната поетика на представлението и у актьорите започваха да се усещат първите признаци на ускорение. Чувството беше като да се спънеш на първите крачки на финалния спринт, точно когато си набрал енергията да се ускориш максимално.

Следващите проекти, които дерайлираха по веригата, бяха "Великденско вино" от Константин Илиев и продукцията на "Набуко" от Верди, която трябваше да поставя в Националната опера и балет на Македония в Скопие. Премиерата с доста голяма сценична машина и многобройни екипи, трябваше да бъде в предстоящия ден на Европа (9 май). Там облаците се сгъстиха още преди средата на март, тъй като имаше предвидени италиански солисти, а ситуацията в Италия вече ескалираше.
След тях се задаваше постановка в Черна гора, после проект с групата The Tiger Lillies, след това "Кориолан" на Шекспир в Русия, но сега всичко това се качва на трупчета и вече нищо не се знае. Вместо тези твърде зависещи от директното социално общуване химери, пренастройвам сетивата и ума си за усамотена работа по докторат и дистанционно преподаване по интернет.

Илюстрация
Кадър от филма "Дзифт" (2008), който отскоро може да се гледа в Apple TV - Германия.

Увеличаване

Кадър от филма "Дзифт" (2008), който отскоро може да се гледа в Apple TV - Германия.

Смаляване

Отворихте част от архива си, a онлайн театърът се превърна в едно от културните явления в режим на извънредно положение. Какво ви донесе това връщане? Даде ли ви различна перспектива към работата ви досега и хората, с които сте работили?

Архивът е много полезно нещо, защото никога не е късно човек да се запознае със себе си. Архивът много помага за това запознанство. Работата е там, че следите, които оставяш във времето, постепенно избледняват, слягат се и лека-полека се изтриват от паметта ти.

Когато обаче ти се отвори случай да се върнеш към тях, скъсеното и компресирано време, което довчера си усещал непосредствено зад гърба си, започва да се удължава пред очите ти, да се разлиства и населва с конкретни лица, миризми, настроения, емоции, епохи. Всичко това се разгръща пред теб и започваш да го обитаваш отново, сякаш е твое настояще; да чувстваш близките си хора оттогава като твои днешни близки, а и техните понатежали вече от възрастта днешни версии ти стават много по-мили, отколкото обикновено са ти в тривиалните ежедневни ритуали на общуване. Миналото е много важно нещо. То е в състояние да те осмисли, да не говорим какво гориво представлява за въображението и мотивацията!

Ако пък излезеш от рамките на личните си спомени и отидеш още по-назад, при предците си, тогава става от интересно по-интересно: опитваш се да се свържеш лично с хора, които са били далечна предпоставка за появата ти на този свят, а ти дори не си ги виждал. Гледаш ги по снимките, опитваш да се откриеш в очите им като някакъв далечен пламък. Установяваш, че по неведом начин даже ги познаваш: едни са ти симпатични, други ти изглеждат ненужно строги, но същевременно имаш чувството, че всички са те обичали предварително, че са те дундуркали и отглеждали някъде във въображението и мечтите си, че са се стремили към това да се появиш някой ден и затова сега нямаш право да ги разочароваш. Така и ти постепенно започваш да отглеждаш своите праправнуци в съзнанието си, всички се хващате за ръце през времето и танцувате в дълга права линия, в която най-старите са толкова назад, че ги губиш от поглед в маранята, а още неродените са толкова далеч напред, че ги виждаш като малки точки.

Това в личен план, а що се отнася до старите записи на театрални представления, те също са ценни най-вече с това, че разпалват въображението на спомена. Правени с някакви подръчни технологични средства, без подходящо осветление и звук, с клатещи се камери, бягащ фокус С цялата си непохватност освен всичко друго те напомнят и колко бързо свикваме с технологичния напредък и комфорт и колко много неща не сме имали до съвсем неотдавна. Да, днес тези записи имат стойността единствено на документ, чрез който можем да добием само далечна и бегла представа какво е било, но и като такъв документ те са важни. Особено за изкуствата на изтичащото време и директното общуване, каквото изкуство е театърът.

В тези записи е трудно да се уловят духът и енергията на общуване между актьорите и публиката, но това често липсва и в съвременните, добре разкадровани, заснети и монтирани продукции. Просто природата на театъра е друга, неподатлива на фиксация. Всяка фиксация в някаква степен умъртвява театъра. И въпреки всичко за театралните хора тези останки си струва да се видят и имат стойност, макар и често само справочна.
На страницата ви във Facebook излезе тв интервю от 1999 г., в което определяте средата у нас като обезсърчаваща, казвате, че човек няма избор, освен постоянно да й противостои. Какви изводи се получават, ако трябва да сравните надеждите и страховете си тогава и сега?

Взаимното обезсърчаване отдавна е основен национален спорт. Ако случайно бъдеш опазен от демотиватори в ранната фаза на живота си, на някой следващ етап те задължително ще се появят. Дали ще те споходят под формата на биячи-крадци в училище, на "стари кучета" в казарма, на вербовчици за доносничество, мутри рекетьори или друг вид напаст - това няма особено значение, превъплъщения винаги ще се намерят.

Важно е дали, как и колко дълго ще успееш да устоиш на демотиваторите, защото те са системни разрушители на света ти и изтребители на смисъла. Най-трудно е дългото устояване, защото времето е търпелив противник. Устискаш ли достатъчно дълго обаче, има една точка, от която нататък си имунизиран, имаш интегритет, преставаш даже да плащаш данък "обществено мнение". Преминеш ли тази точка, всичко е наред, само ако не се окаже, че си изгубил енергията и желанието по пътя.

По-трудно ли се устоява на обезсърчението сега?

Да, защото вече може да идва и от теб самия и да трябва да се бориш със себе си.

Илюстрация
Весела Бабинова и Луиза Григорова в "Пияните", МГТ "Зад канала", 2017

Увеличаване

Весела Бабинова и Луиза Григорова в "Пияните", МГТ "Зад канала", 2017

[МГТ] Смаляване

Прогнозите варират, но не е изключено публиката да не се върне в театралните зали през есента и паузата да продължи по-дълго. Ситуацията е много динамична, но има ли потенциални решения, пътеки напред или дори иновации, които виждате?

Ако гледаме трезво на нещата, преди откриването на ваксината или ефикасното лекарство хората винаги ще имат едно наум. Дори болестта да отшуми по свои си неведоми за нас причини. Макар и отшумяла, тя ще дебне в съзнанието и ще държи инстинкта за самосъхранение нащрек. А това само по себе си вече е в състояние да извади нашия сектор от релси. Този трън в съзнанието без нищо друго вече е напълно достатъчен. Докато витае духът на болестта, театърът ще се възстановява с бавни стъпки.

На пръв поглед изглежда, че вариант за заместител с умерена адекватност е експедитивното разгръщане на сериозна платформа за заснемане и стрийминг на спектакли. За да има тя и минимален шанс да бъде сериозно и професионално предприета обаче, е нужно такова количество потенциална публика, което в дългосрочен план да може да компенсира инвестицията. А това няма как да стане на толкова тесен пазар и при положение че минути след първото излъчване която и да е постановка ще цъфне веднага в "Замунда". Да не говорим, че агенциите, представящи театралните автори, още не знаят под каква форма да предоставят правата за такова нещо. Особено на малки езикови пазари. Особено в пиратски контекст. Особено в Югоизточна Европа.

Към това се добавя и напълно резонният въпрос за природата на театралното изкуство, което облъчва в пряка комуникация. Отнеме ли се тази директност на облъчването, отиваме в зона, която принадлежи на киното, без да разполага докрай с неговите изразни средства. Камерата за разлика от човека вижда нещата само конкретно.

За разлика от човешкото око, зад което има мозък, който може доброволно да си въобрази и да повярва в реалност, създадена в условна среда, камерата вижда средата само буквално. Тя самата не може да вижда метафорично. Метафората може да я образува в съзнанието си онзи, който гледа кадрите, заснети от нея. Освен това камерата за разлика от прекия зрител не търпи празно. Така, ако в театъра можем да се отдадем на доброволната илюзия, че докато седи на паянтов стол и гъргори пред очите ни, даден актьор кара ферари, то камерата поначало няма да изтърпи такава условност. Тя даже ще изобличи актьора, че седи на стол, а не във ферари. Затова и киното е скъпо изкуство - ако твърдиш, че героят е във ферари, трябва или да го заснемеш във ферари, или да вложиш много пари и усилия, за да произведеш визуално убедителна имитация на ферари. Във всеки случай за разлика от театъра с паянтов стол няма да минеш. Дори в "Догвил" на Ларс фон Триер - филм, най-близък до театралния тип условност, колите са истински.

Защо давам тези банални примери? Защото не виждам кой освен професионално заинтересованите ще избере да плаща системно сума, равна поне на месечния абонамент за който и да било глобален стриймър с грамадно меню от професионално заснети филми, за достъп до една-единствена съмнително заснета местна театрална постановка. Тежестта на авторските права и заплащането на труда по заснемането заради малкия езиков пазар ще вдигат цената на еднократния достъп много по-високо от тази на театралния стрийминг от Лондон или оперния стрийминг от Ню Йорк, а качеството на заснемане във всички случаи няма да може дори далечно да се доближи до това на "Метрополитън", където разполагат със специално адаптирана многокамерна система и четиринадесетгодишен опит в кинотранслациите.

По всички тези причини си позволявам да бъда много умерен песимист в случаите, когато средствата за масовизация на достъпа са в принципен конфликт със самата природа на дадено изкуство.

Илюстрация
Момент от "Празникът" на Томас Винтерберг, Могенс Руков и Бо Ерхард Хансен, МГТ "Зад канала", 2019.

Увеличаване

Момент от "Празникът" на Томас Винтерберг, Могенс Руков и Бо Ерхард Хансен, МГТ "Зад канала", 2019.

Автор: Стефан Н. Щерев [МГТ] Смаляване

Променят ли се плановете и откъм бъдещ избор на текстове, по които бихте работил?

Доколкото се старая да се занимавам основно с изкуство, не толкова с публицистика, злободневната проблематика не е моя територия на действие. По принцип предпочитам активното действие пред коментарното отразяване, "агирането" пред "реагирането", актуалността пред злободневността. Затова се интересувам повече от промените, които събитията предизвикват на територията на душата, а тези промени тепърва има да се проявяват. Още е рано за тях, още сме в режим на оцеляване. Когато подадем глава от черупките си, ако имаме привилегията да оцелеем, тогава ще има да разбираме кои сме и в какво сме се превърнали. И както обикновено, първата дума ще има литературата.

Източник: capital.bg