Илюстрация Писателите имат гражданска отговорност към обществото, казва А.Б. ЙеошуаУвеличаванеПисателите

Илюстрация Писателите имат гражданска отговорност към обществото, казва А.Б. ЙеошуаУвеличаванеПисателите ...

Отговорност за всички.

Илюстрация
"Писателите имат гражданска отговорност към обществото", казва А.Б. Йеошуа

Увеличаване

"Писателите имат гражданска отговорност към обществото", казва А.Б. Йеошуа

Смаляване
Мениджърът човешки ресурси на веригата пекарни в Йерусалим казва, че тялото на загиналата по време на терористичен акт Юлия не е негова отговорност - държавата да се оправя. Държавните чиновници на свой ред прехвърлят отговорността, защото жертвата е нелегална имигрантка. "Написах роман за поемането на отговорността и убедеността, че когато човек поеме нещата в свои ръце, вместо да обвинява правителства, корпорации или другите, може да постигне много", казва живият класик на израелската литература Абрахам Б. Йеошуа специално за "Капитал" на среща в София. В рамките на фестивала Cinelibri той представя българския превод на "Жената от Йерусалим" и филма по неговата книга.

За тази книга А.Б. Йеошуа е включен в краткия списък от номинации за наградите "Мaн букър" през 2005 г. През годините 83-годишният писател е получил множество награди за литература, а по негови произведения са създадени филми, театрални пиеси и дори опера. Определян e от New York Times като израелския Фокнър. Роденият в Йерусалим писател, както сам казва шесто поколение йерусалимец, е известен и със силната си гражданска ангажираност с мирния процес в Близкия изток. Въпреки че е смел критик на редица правителства в Израел, много от държавниците са се вслушвали в думите му – включително и настоящият президент на Израел – Руен Ривлин, с когото са приятели. "Някои ми се сърдят като кажа, че Йерусалим трябва да е на всички – все пак е свещен град и за евреите, и за християните, и за мюсюлманите. Но аз смятам, че като роден и израснал там имам право да го кажа и да поема отговорност за думите си", казва разпалено Йеошуа, който с младежка страст се вълнува за бъдещето на държавата и на света и въобще не възнамерява да се оттегли от обществения, писателския и преподавателския живот за заслужена почивка.

Абонирайте се за Капитал Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми В разговора ни повтаря думите, които казва и в едно от прочутите си интервюта за BBC – "писателите като познавачи на човешката психика носят гражданска отговорност към обществото. Ако политиците не се вслушват в думите им, тогава трябва да говорят с читателите си, с обикновените хора, които от своя страна да упражнят гражданското си право да влияят на решенията на държавниците". В този контекст, писателят, който цял живот е прекарал в усилия да поддържа крехкия мир в района и активно да работи за толерантна и демократична страна, казва, че не може да разбере връчването на Нобелова награда за литература на Петер Хандке, публично отричал геноцида над босненци в Сребреница. "В куфара ми с багажа за България сложих книги на Хандке, чета и се опитвам да проумея. Но знаете ли, всъщност Нобеловата награда не е толкова важна – нито Толстой, нито Пруст, нито Джойс, нито Кафка, нито Вирджиния Улф имат Нобел." От друга страна Йеошуа подчертава, че един писател би трябвало да използва таланта и влиянието си, за да разрешава конфликти, а не да подстрекава към нови.

Литературата не може да се разглежда само и единствено през призмата на своята художествена стойност и да се отдели от моралните послания и натовареност, които носи тя или фигурата на автора в реалния, извънхудожествен свят. "Абсолютно вярвам, че е работа на писателите да решават моралните въпроси в света, с това се различаваме от представителите на други изкуства – художниците и музикантите могат, ако искат да се занимават само и единствено с изкуство, ние писателите - трудно." Което според него не означава хората на словото трябва да стават политици – "не, винаги съм отказвал, когато са ми предлагали да вляза в парламента. Но политиката има морална страна и точно с нея би трябвало да се занимаваме".

За да подкрепи думите си, А.Б. Йеошуа се връща към Втората световна война и надигащия се в Европа расизъм – след аферата "Драйфус" във Франция, писателите и философите са тези, които виждат ясно идващата заплаха. Това е повратна точка за динамиката между литературата, философията и политиката. Новото поколение интелектуалци като Жан Пол Сартр не могат да си затварят очите за реалността и света, в който живеят, и често заемат ярка гражданска позиция. "Тогава в началото на XX век писателите са тези, които казват – бягайте от расизма в Европа, докато можете. Теодор Херцел е бил писател и журналист, не политик, той вижда единственото възможно бъдеще за евреите във възстановяването на тяхната собствена държава. В този момент нито политиците, нито историците, нито равините осъзнават сериозността на идващия нацизъм", смята Йеошуа. Всички знаем какво се случва няколко десетилетия по-късно и милионите жертви, които до последно не са вярвали, че е такава жестокост е възможна.

Според него това е само един от историческите моменти, в които писателите са доказали, че често имат по-точна преценка за човешката психология и обществените процеси от политиците. Обръщам му внимание, че съществуват и обратните примери на гениални и талантливи писатели и философия, които обаче залитат или дори подкрепят тоталитарни режими и идеологии, с което се връщаме новината за Нобеловата награда, връчена на Хандке. Г-н Йеошуа ми напомня, че например Сартр отказва връчената му през 1964 г. Нобелова награда заради пацифистките си възгледи. "Опасността писателите да залитнат и заедно с тях да подведат и читателите, и обществото съществува, но именно затова те трябва да бъдат най-много слушани и приемани за авторитет, когато говорят за проблеми, засягащи ги пряко в тяхната страна и общество. Хандке трябва да говори за Австрия и австрийското общество, на което е пряк наблюдател, а не за неща, които са далеч от него."

Според израелския писател въпреки цялата отговорност, която носи на раменете си един писател, важно е и хората, за които пише и с които се среща, да вярват в гражданската си власт, но и да поемат гражданската си отговорност. "Много е лесно да се крием зад бюрокрацията или държавата – казваме, че плащаме данъци и държавата трябва да се справя с проблемите." Именно затова героите в книгата му "Жената от Йерусалим" нямат имена – в хода на цялото повествование те са представени само като мениджъра човешки ресурси, управителя, отговорника смяна, секретарката, редактора единствено загиналата жена по време на терористичния акт има име – Юлия Регаев. Героите му изминават своя път: от прехвърляне на отговорността за трупа на нелегалната емигрантка до опознаване на личната й история и съпровождане на тялото й до бившата социалистическа република, откъдето е дошла, за да намерят майка й и сина й. Те преминават през трансформация и избират човечността пред измиването на ръцете с обща размита отговорност и скриване зад безлични институции. "Исках да започна с чисто бюрократичен проблем и да го превърна в морална мисия и днес ние трябва да поемем отговорност за проблемите, пред които сме изправени като човечество, не можем да очакваме, че правителствата и държавите ще се справят сами, защото плащаме данъците си", казва А.Б. Йеошуа.

Илюстрация
Увеличаване
Смаляване

Сменяйки темата от личната отговорност към колективната, израелският писател споделя интересно, почти еретично свое предложение за бъдещето на Йерусалим – според него той може да бъде като Ватикана – свещен град за всички религии, със собствен статут и да не принадлежи на никого. Това е градът, за който евреите векове наред на всяка нова година вдигат тост и казват – "без значение къде по света сме сега догодина ще сме в Йерусалим", християните почитат, заради Божи гроб, а мюсюлманите заради джамията "Ал Акса". Нерядко силно вярващи представители и на трите религии могат да попаднат под влиянието на йерусалимския синдром, когато посетят града. Така нареченият синдром е описван като видения или психични явления, включващи религиозни или обсесивни идеи, видения или други подобни на психоза преживявания, които са предизвикани от посещение на свещените места. Символично в края на романа си той връща мъртвото тяло на Юлия Регаев след като е прекосило света, за да стигне до родината си, обратно в Йерусалим. "Той й принадлежи, няма значение, че е била нелегална емигрантка, тя е дошла там не просто за да работи, а за да е в свещения за нея град." Разбира се, за тези свои възгледи Йеошуа е получавал множество критики и нападки в Израел – "но имам право да изкажа мнението си, това е градът, в който съм роден, израснал и съм видял множеството му трансформации, нищо че през XIX век моите прадеди са дошли от Солун. Те са сефарадски евреи, като българските и са говорели един и същ език – ладино". Дали ладиното, което е смесица между староиспански, иврит и италиански, го подтиква да започне новелата, по която работи в момента. Тя е за дванадесетгодишно момиче в Италия в края на XVIII век.

"Може да ви звучи странно как така аз като 83-годишен мъж мога да вляза в кожата на момиче на 12 години, но няма никакъв проблем – въображението върши чудеса." Йеошуа допълва, че може би именно въображение не достига на съвременните сценаристи, защото все прибягват до литературата за създаване на нови филми. По негови произведения има над дванадесет адаптации – "най-добрата обаче е именно филмът, който ще гледаме утре заедно с българските зрители по "Жената от Йерусалим", този път нищо не им е убягнало, много съм доволен как се е получило", завършва разговора А.Б. Йеошуа.

Източник: capital.bg