Избухва Илинденско-Преображенско въстание
Илинденско-Преображенско въстание е въстание в Османската империя, проведено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. То избухва на 2 август (нов стил) 1903 година и обгръща Македония и Одринско. Въстанието отбелязва връхна точка в национално-освободителната битка на македонските и тракийски българи. По данни на ВМОРО, поради потушаването на въстанието 30 000 души от засегнатите райони на Османската империя бягат в България. Част от тях са заселени в днешна Бургаска област.
Въстанието носи имената на двата църковни празника, на които избухват двата съществени протеста. В Битолския вилает и Солунския вилает то избухва на 20 юли (2 август нов стил) – Илинден, а в Одринския вилает – на 6 август (19 август нов стил), Преображение Господне. В македонската, както и в западната, а от време на време и в българската историография, то се дефинира също единствено като Илинденско.
Предистория
След проведеното от Върховния македоно-одрински комитет Горноджумайско въстание напрежението в Македония нараства сензитивно. Правителството на Османската империя ускорява репресивните ограничения, концентрира военни и полицейски елементи, които правят всеобщи беззакония. Увеличават се стълкновенията сред турските въоръжени сили и чети на комитета.
В тази конюнктура през януари 1903 година част от членовете на Централен комитет ВМОРО отпред с Иван Гарванов привикват конгрес в Солун, който взема решение да се вдигне навсякъде въстание в Македония и Одринско. На конгреса не участват задграничните представители Гоце Делчев и Гьорче Петров. Все отново задграничното посланичество на организацията в София след дълги полемики се причислява към това решение. Гоце Делчев е срещу прибързани въоръжени дейности, тъй като познава ситуацията и счита, че без българска поддръжка може да се стигне до проваляне, само че след идването си в Македония се среща със завърналия се от изгнание Даме Груев. Двамата вземат решение, че откакто решението е взето и разпратено по окръзите, връщане обратно не може да има и Делчев се подчинява на общото решение. В навечерието на въстанието, обаче той е погубен край село Баница на път за конгреса на Серския революционен окръг.
В управителните среди на организацията няма единно мнение за методите на революционната битка. Самият Гоце Делчев дълго време упорства битката да се води посредством партизанска война, осъществена посредством непрекъснати терористични актове, които да не засягат обитаемоте места, а да се съсредоточат върху турски военни и пътни обекти. Групата към Гьорче Петров упорства за провеждането на така наречен перманентна гражданска война, с цел да не се допусне цялостно изтощение на силите на организацията. Те оферират дейностите да се разпрострат във времето и пространството, с цел да се реализира по-голям териториален и времеви обсег. Членът на Централен комитет Христо Татарчев се изрича за провеждането на всеобщо и ненадейно въстание, като се употребяват всички сили на организацията и на популацията, с цел да може или да се реализира възможен триумф, или, в случай че акцията се провали, европейската дипломация да бъде принудена да организира промени в Турция.
В края на април 1903 година серия от атентати в Солун форсира експлоадирането на въстанието. Взривени са постройката на Отоман банк, френския транспортен съд „ Гвадалкивир “, прекратено е осветлението на града. Повечето атентатори умират, откакто водят неколкодневни боеве по улиците на града. Европейските страни още от януари 1903 година се пробват да проведат известни промени, само че вековните им несъгласия не позволяват необикновен резултат.
Подготовка и мотив
През май 1903 година Христо Матов изготвя „ Общ проект на въстанието “, в който се излагат средствата на революционната битка и задачите за извоюване. Реорганизират се въстаническите окръзи, приема се тактичност за деяние на чети, терористи и на мирното население, обясняват се връзките с малцинствата в Македония, с чужденците и с османските управляващи, както и други въпроси. На 20 юни 1903 година Централен комитет на ВМОРО в София изпраща писмо на военния министър Михаил Савов, с което осведоми него, държавното управление и княз Фердинанд за приблизителната дата на начало на въстанието и общото положение на организацията вътре в Македония. В писмото се визира и въпросът за интервенция на българската войска на страната на въстаниците, като се установи, че това е позитивно признато от революционерите. Михаил Савов документално дава отговор, че въстанието би трябвало да бъде отсрочено за октомври 1903 година или даже за май 1904 година, докато българската армия да бъде превъоръжена и способна за сходни военни дейности, в противоположен случай не би имала опция за интервенция.
Въпреки, че революционерите неколкократно са предизвестени от представители на Княжество България, че то не може и няма да се намеси в едно такова въстание, те не се отхвърлят от поетия курс. Анастас Лозанчев свидетелства за това:
„... неколко дни преди да поема гората бех извикан от тогавашния Бълг.[арски] Търговски сътрудник в Битоля [Андрей Тошев], който ми прочете едно писмо от Външното М.[инистерство] во София, с което ни предупреждаваше, че по политически и военни съображения да не се надеваме на никаква помощ от България. Отговорих: – Това не е влизало в нашите сметки. Ний ще действуваме. Решението е взето. Добре беше единствено да бъде предотвратено Цончевото въстание през 1902 г.[ина]. Това споделям на нашите неприятели, които споделят, че въстанието било дирижирано от София. Това не е правилно. “
На Смилевския конгрес на Битолския окръг на ВМОРО се взема решение въстанието да стартира в окръга на 20 юли (2 август) Илинден. Началото на бойните дейности в Одрински революционен окръг се дефинира на Конгреса на Петрова равнища за 6 август (19 август) (Преображение Господне). По-късно Серският окръг взема решение да се вдигне на 27 септември (Кръстовден).
Бойни дейности
Боевете в Македония стартират на 2 август (нов стил) 1903 година – Илинден. Масово въстава Битолски революционен окръг (въстанически окръг „ Пелистер “) в Битолско, Леринско, Костурско, Охридско, Кичевско. В град Крушево българските въстаници афишират Крушевска република и канят гърци и власи на обща битка срещу Османската империя. Равносметката от въстанието в Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска околии е следната: 19 582 въстаници водят 150 сражения против 292 735 турски бойци (в съразмерност близо 1:15), при обща дълготрайност на боевете 1 146 часа. Загиват или са ранени 747 четници и 3 087 турски войници[10]. Революционните окръзи „ Кожух “ и „ Беласица “ (солунски окръг), „ Огражден “ (струмишки окръг) и „ Овче поле “ (скопски окръг) работят обособени чети, а популацията не въстава по категорично разпореждане на организацията.
Началото на въстаническите дейности в Битолски окръг дава подтик на революционното придвижване и в Одринска Тракия. Съгласно с решениеята на Солунския конгрес за оповестяване на всеобщо въстание в Странджанския регион е призован конгресът на Петрова равнища, който създава проект за дейностите и избира основен щаб в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. На 18 август бойните дейности стартират, оповестена е Странджанската република. Освободени са Василико (дн. Царево), Ахтопол и други по-малки селища в Странджата, а турските елементи са изтласкани към Малко Търново и Лозенград.
Въстанието стартира в Серския революционен окръг на 27 септември (14 септември) 1903 година – Кръстовден. Сражения се водят съвсем по цялата територия на Серския революционен окръг. В тях дружно вземат участие Яне Сандански, кап. Стоянов, полковник Янков. Борбата сближава някогашните съперници от ВМОРО и ВМОК и те с обединени сили работят против турския войник.
Потушаване
Турското държавно управление хвърля големи сили за потушаването на въстанието в Македония и Одринска Тракия като изпраща 350 хилядна армия. Въстаниците последователно изчерпват своите сили. Султанът регистрира това и на 6 септември афишира, че кръвопролитията ще бъдат прекъснати, в случай че великите сили принудят България да се откаже от поддръжката на въстанието. Турция трансферира отговорността върху софийското държавно управление. Великите сили, основно Русия и Австро-Унгария, с ноти до българското държавно управление го принуждават да не се намесва в спора. Външните министри на двете империи създават реформен проект. Мюрцщегските промени (по името на града, където се срещат граф Ламздорф и граф Голуховкин) плануват омиротворяване на региона и предоставяне някои права на народностите в империята.
На 17 септември щабът на въстанието изпраща молба до български виновни фактори да разгласят война на Турция. При съществуващата интернационална конюнктура България няма нито сили, нито опция за действителна помощ. Всички публични пластове в страната без значение от своите разнообразни схващания съчувстват на въстаниците и оказват морална и материална помощ. Освен възпиращите предизвестия на силите българското държавно управление доста добре схваща, че и прилежащите страни няма да останат безучастни при възможна интервенция. Главната причина за сдържаното държание си остава икономическата и военната уязвимост. Това се осъзнава и от ръководителите на организацията.
Жертви
Въстанието води в Македония и Тракия до 289 сражения на 26 000 въстаници против 350 хилядна турска армия, на 994 починали въстаници, 201 опожарени села, 12 440 опепелени къщи, 4 694 избити, изклани и живи изгорени мъже, дами и деца от мирното население. 3 122 дами и моми са изнасилени от османските чети, а 176 - пленени. 70 835 души са обездомени, а 30 000 бягат в България. Жертвите от турска страна са 5325 бойци.
В Битолски окръг, сред 2 август и 23 октомври, стават 150 сражения, в които умират 746 четници, в Солунско – 38 сражения и 109 убити четници, в Скопско – 15 сражения и 93 убити, а в Одрински революционен окръг 36 сражения, 56 убити четници и стотици мирни поданици. На 12 септември 1903 година Генералният щаб на Битолския революционен окръг излиза с окръжно писмо за преустановяване на въстаническите дейности и саморазпускане на щаба.
Преки последствия от въстанието
След въстанието Македонският въпрос трайно влиза в полезрението на интернационалната дипломацията. Започват следени от европейските страни промени съгласно Мюрцщегската реформена стратегия. Въпреки промените, в България всички схващат, че пътят за разрешаване на статута на Македония минава през война с Турция, подготовката за която стартира още през 1904 година.
Вътрешната македоно-одринска организация претърпява съществени провали: губи забележителна част войводи и четници, по места тайните ѝ комитети са разкрити и разрушени. Започва преосмисляне на взетите решения за всеобщо въстание. Още преди края на въстанието в Западна Европа са изпратени Борис Сарафов и Михаил Герджиков, с цел да завоюват благоразположението на обществеността там. Задграничното посланичество на ВМОРО издава в средата на 1904 година Мемоар на Вътрешната организация, който цели да осветли аргументите за експлоадирането на въстанието.
Преговорите сред ВМОРО и някогашните дейци на ВМОК за основаване на общо Благодетелно сдружение пропадат и на 16 декември публично се възвръща активността на Върховния комитет. На Софийски заседания от януари 1904 година е призната директивата за бъдеща активност на ВМОРО, диктувана от Яне Сандански и доближените му, и която цели демократизация в организацията. В същия дух за децентрализация протичат Варненския (14 февруари), Струмишкия и Прилепския окръжни конгреси от 1904 година.
През март 1904 година група дейци към Борис Сарафов образуват Временен комитет, който извзема част от функционалностите на Задграничното посланичество, само че се саморазпуска при започване на 1905 година. С тези дейности в действителност стартира разцеплението на ВМОРО.
През 1904 година се организират договаряния на две равнища сред Османската империя и Княжество България и сред Османската империя и ВМОРО. България издейства от Високата врата цялостна прошка на политическите пандизчии, а ВМОРО взе участие в правенето на план за промени в Македония и Одринско.
Източник: bg.wikipedia.org
Въстанието носи имената на двата църковни празника, на които избухват двата съществени протеста. В Битолския вилает и Солунския вилает то избухва на 20 юли (2 август нов стил) – Илинден, а в Одринския вилает – на 6 август (19 август нов стил), Преображение Господне. В македонската, както и в западната, а от време на време и в българската историография, то се дефинира също единствено като Илинденско.
Предистория
След проведеното от Върховния македоно-одрински комитет Горноджумайско въстание напрежението в Македония нараства сензитивно. Правителството на Османската империя ускорява репресивните ограничения, концентрира военни и полицейски елементи, които правят всеобщи беззакония. Увеличават се стълкновенията сред турските въоръжени сили и чети на комитета.
В тази конюнктура през януари 1903 година част от членовете на Централен комитет ВМОРО отпред с Иван Гарванов привикват конгрес в Солун, който взема решение да се вдигне навсякъде въстание в Македония и Одринско. На конгреса не участват задграничните представители Гоце Делчев и Гьорче Петров. Все отново задграничното посланичество на организацията в София след дълги полемики се причислява към това решение. Гоце Делчев е срещу прибързани въоръжени дейности, тъй като познава ситуацията и счита, че без българска поддръжка може да се стигне до проваляне, само че след идването си в Македония се среща със завърналия се от изгнание Даме Груев. Двамата вземат решение, че откакто решението е взето и разпратено по окръзите, връщане обратно не може да има и Делчев се подчинява на общото решение. В навечерието на въстанието, обаче той е погубен край село Баница на път за конгреса на Серския революционен окръг.
В управителните среди на организацията няма единно мнение за методите на революционната битка. Самият Гоце Делчев дълго време упорства битката да се води посредством партизанска война, осъществена посредством непрекъснати терористични актове, които да не засягат обитаемоте места, а да се съсредоточат върху турски военни и пътни обекти. Групата към Гьорче Петров упорства за провеждането на така наречен перманентна гражданска война, с цел да не се допусне цялостно изтощение на силите на организацията. Те оферират дейностите да се разпрострат във времето и пространството, с цел да се реализира по-голям териториален и времеви обсег. Членът на Централен комитет Христо Татарчев се изрича за провеждането на всеобщо и ненадейно въстание, като се употребяват всички сили на организацията и на популацията, с цел да може или да се реализира възможен триумф, или, в случай че акцията се провали, европейската дипломация да бъде принудена да организира промени в Турция.
В края на април 1903 година серия от атентати в Солун форсира експлоадирането на въстанието. Взривени са постройката на Отоман банк, френския транспортен съд „ Гвадалкивир “, прекратено е осветлението на града. Повечето атентатори умират, откакто водят неколкодневни боеве по улиците на града. Европейските страни още от януари 1903 година се пробват да проведат известни промени, само че вековните им несъгласия не позволяват необикновен резултат.
Подготовка и мотив
През май 1903 година Христо Матов изготвя „ Общ проект на въстанието “, в който се излагат средствата на революционната битка и задачите за извоюване. Реорганизират се въстаническите окръзи, приема се тактичност за деяние на чети, терористи и на мирното население, обясняват се връзките с малцинствата в Македония, с чужденците и с османските управляващи, както и други въпроси. На 20 юни 1903 година Централен комитет на ВМОРО в София изпраща писмо на военния министър Михаил Савов, с което осведоми него, държавното управление и княз Фердинанд за приблизителната дата на начало на въстанието и общото положение на организацията вътре в Македония. В писмото се визира и въпросът за интервенция на българската войска на страната на въстаниците, като се установи, че това е позитивно признато от революционерите. Михаил Савов документално дава отговор, че въстанието би трябвало да бъде отсрочено за октомври 1903 година или даже за май 1904 година, докато българската армия да бъде превъоръжена и способна за сходни военни дейности, в противоположен случай не би имала опция за интервенция.
Въпреки, че революционерите неколкократно са предизвестени от представители на Княжество България, че то не може и няма да се намеси в едно такова въстание, те не се отхвърлят от поетия курс. Анастас Лозанчев свидетелства за това:
„... неколко дни преди да поема гората бех извикан от тогавашния Бълг.[арски] Търговски сътрудник в Битоля [Андрей Тошев], който ми прочете едно писмо от Външното М.[инистерство] во София, с което ни предупреждаваше, че по политически и военни съображения да не се надеваме на никаква помощ от България. Отговорих: – Това не е влизало в нашите сметки. Ний ще действуваме. Решението е взето. Добре беше единствено да бъде предотвратено Цончевото въстание през 1902 г.[ина]. Това споделям на нашите неприятели, които споделят, че въстанието било дирижирано от София. Това не е правилно. “
На Смилевския конгрес на Битолския окръг на ВМОРО се взема решение въстанието да стартира в окръга на 20 юли (2 август) Илинден. Началото на бойните дейности в Одрински революционен окръг се дефинира на Конгреса на Петрова равнища за 6 август (19 август) (Преображение Господне). По-късно Серският окръг взема решение да се вдигне на 27 септември (Кръстовден).
Бойни дейности
Боевете в Македония стартират на 2 август (нов стил) 1903 година – Илинден. Масово въстава Битолски революционен окръг (въстанически окръг „ Пелистер “) в Битолско, Леринско, Костурско, Охридско, Кичевско. В град Крушево българските въстаници афишират Крушевска република и канят гърци и власи на обща битка срещу Османската империя. Равносметката от въстанието в Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска околии е следната: 19 582 въстаници водят 150 сражения против 292 735 турски бойци (в съразмерност близо 1:15), при обща дълготрайност на боевете 1 146 часа. Загиват или са ранени 747 четници и 3 087 турски войници[10]. Революционните окръзи „ Кожух “ и „ Беласица “ (солунски окръг), „ Огражден “ (струмишки окръг) и „ Овче поле “ (скопски окръг) работят обособени чети, а популацията не въстава по категорично разпореждане на организацията.
Началото на въстаническите дейности в Битолски окръг дава подтик на революционното придвижване и в Одринска Тракия. Съгласно с решениеята на Солунския конгрес за оповестяване на всеобщо въстание в Странджанския регион е призован конгресът на Петрова равнища, който създава проект за дейностите и избира основен щаб в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. На 18 август бойните дейности стартират, оповестена е Странджанската република. Освободени са Василико (дн. Царево), Ахтопол и други по-малки селища в Странджата, а турските елементи са изтласкани към Малко Търново и Лозенград.
Въстанието стартира в Серския революционен окръг на 27 септември (14 септември) 1903 година – Кръстовден. Сражения се водят съвсем по цялата територия на Серския революционен окръг. В тях дружно вземат участие Яне Сандански, кап. Стоянов, полковник Янков. Борбата сближава някогашните съперници от ВМОРО и ВМОК и те с обединени сили работят против турския войник.
Потушаване
Турското държавно управление хвърля големи сили за потушаването на въстанието в Македония и Одринска Тракия като изпраща 350 хилядна армия. Въстаниците последователно изчерпват своите сили. Султанът регистрира това и на 6 септември афишира, че кръвопролитията ще бъдат прекъснати, в случай че великите сили принудят България да се откаже от поддръжката на въстанието. Турция трансферира отговорността върху софийското държавно управление. Великите сили, основно Русия и Австро-Унгария, с ноти до българското държавно управление го принуждават да не се намесва в спора. Външните министри на двете империи създават реформен проект. Мюрцщегските промени (по името на града, където се срещат граф Ламздорф и граф Голуховкин) плануват омиротворяване на региона и предоставяне някои права на народностите в империята.
На 17 септември щабът на въстанието изпраща молба до български виновни фактори да разгласят война на Турция. При съществуващата интернационална конюнктура България няма нито сили, нито опция за действителна помощ. Всички публични пластове в страната без значение от своите разнообразни схващания съчувстват на въстаниците и оказват морална и материална помощ. Освен възпиращите предизвестия на силите българското държавно управление доста добре схваща, че и прилежащите страни няма да останат безучастни при възможна интервенция. Главната причина за сдържаното държание си остава икономическата и военната уязвимост. Това се осъзнава и от ръководителите на организацията.
Жертви
Въстанието води в Македония и Тракия до 289 сражения на 26 000 въстаници против 350 хилядна турска армия, на 994 починали въстаници, 201 опожарени села, 12 440 опепелени къщи, 4 694 избити, изклани и живи изгорени мъже, дами и деца от мирното население. 3 122 дами и моми са изнасилени от османските чети, а 176 - пленени. 70 835 души са обездомени, а 30 000 бягат в България. Жертвите от турска страна са 5325 бойци.
В Битолски окръг, сред 2 август и 23 октомври, стават 150 сражения, в които умират 746 четници, в Солунско – 38 сражения и 109 убити четници, в Скопско – 15 сражения и 93 убити, а в Одрински революционен окръг 36 сражения, 56 убити четници и стотици мирни поданици. На 12 септември 1903 година Генералният щаб на Битолския революционен окръг излиза с окръжно писмо за преустановяване на въстаническите дейности и саморазпускане на щаба.
Преки последствия от въстанието
След въстанието Македонският въпрос трайно влиза в полезрението на интернационалната дипломацията. Започват следени от европейските страни промени съгласно Мюрцщегската реформена стратегия. Въпреки промените, в България всички схващат, че пътят за разрешаване на статута на Македония минава през война с Турция, подготовката за която стартира още през 1904 година.
Вътрешната македоно-одринска организация претърпява съществени провали: губи забележителна част войводи и четници, по места тайните ѝ комитети са разкрити и разрушени. Започва преосмисляне на взетите решения за всеобщо въстание. Още преди края на въстанието в Западна Европа са изпратени Борис Сарафов и Михаил Герджиков, с цел да завоюват благоразположението на обществеността там. Задграничното посланичество на ВМОРО издава в средата на 1904 година Мемоар на Вътрешната организация, който цели да осветли аргументите за експлоадирането на въстанието.
Преговорите сред ВМОРО и някогашните дейци на ВМОК за основаване на общо Благодетелно сдружение пропадат и на 16 декември публично се възвръща активността на Върховния комитет. На Софийски заседания от януари 1904 година е призната директивата за бъдеща активност на ВМОРО, диктувана от Яне Сандански и доближените му, и която цели демократизация в организацията. В същия дух за децентрализация протичат Варненския (14 февруари), Струмишкия и Прилепския окръжни конгреси от 1904 година.
През март 1904 година група дейци към Борис Сарафов образуват Временен комитет, който извзема част от функционалностите на Задграничното посланичество, само че се саморазпуска при започване на 1905 година. С тези дейности в действителност стартира разцеплението на ВМОРО.
През 1904 година се организират договаряния на две равнища сред Османската империя и Княжество България и сред Османската империя и ВМОРО. България издейства от Високата врата цялостна прошка на политическите пандизчии, а ВМОРО взе участие в правенето на план за промени в Македония и Одринско.
Източник: bg.wikipedia.org
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ