Иглика Трифонова е професионален фотограф с близо 30-годишен опит. Работила

Иглика Трифонова е професионален фотограф с близо 30-годишен опит. Работила е в разнообразни вестници и списания като фотограф и публицист, както и като парламентарен фоторепортер. Нейни работи са оповестени неведнъж в българските медии, в испанския " Дон Балон ", в съветското " Экология и жизнь ", както и в българското издание на сп. " National Geographic ".

Участва като фотограф и член на теоретичен екип в четири български експедиции до Антарктида, минава осем пъти един от най-старите християнски направления -Ел Камино в Испания, и е част от най-дългото Камино де Сантяго - 14 хиляди километра от Антарктида до катедралата в Сантяго де Компостела.

Разговаря Илияна Караланова

- Как се решихте да изминете дългия и сложен път от Антарктида до Сантяго де Компостела?

- Знам тъкмо по кое време се появи моята фантазия да извървя пеш 850-те километра по Камино де Сантяго. През февруари 2006 година се случи по този начин, че сбъднах най-голямата си фантазия - стъпих на Антарктида като фотограф дружно с българската полярна експедиция. И там, където студът прави връзките сред хората по-топли, в православния параклис до българската база биоложката Елмира Тракийска ми описа за магията на Ел Камино.

Антарктида е изключително и изолирано място, там човек усеща по-силно връзката с Господ, и мисля, че въздишката и копнежът на душата ми по Камино бяха чути. Три години по-късно с най-близките ми антарктически другари си подарихме невероятното премеждие да го извървим дружно за 42 дни. В моето схващане Антарктида и Камино са мощно свързани, това са двете ми най-любими дестинации на света, те ме заплениха за цялостен живот и постоянно ще желая да се връщам там. Благодарна съм, че цели четири пъти съм се докосвала до ледената магия на Белия континент, както и че осем пъти съм минавала разнообразни направления от Камино де Сантяго. След такива прекарвания човек се трансформира вечно, и то към положително.

- Какви страхове имахте?

- Всеки предстоящ пилигрим първо би трябвало да преодолее страховете в себе си дали ще се оправи с предизвикването да върви по 25-30 км дневно в мраз и в зной, под палещото слънце или проливния дъжд, и да е подготвен да пусне контрола върху живота си, да се остави Пътят да го води. Като градско момиче, което до тогава ходеше на токчета и не спортуваше изключително, страховете ми бяха огромни, само че и аз като всички поклонници в хилядолетната история на Камино желаех да открия смисъла на живота си, духовната си същина,тайните на битието. Знаех, че това „ пътешестване на духа ” както го назовава Шърли Маклейн, е изпълнено с доста инциденти, само че потеглих с отворени очи да видя света и хората, да фотографирам, а и да надвия себе си в това огромно тестване. Не имах вяра, че ще мога, само че се оказа, че човешките благоприятни условия са необятни и няма непреодолими трудности.

- Имаше ли моменти, в които искахте да се откажете?

- О, доста са. Когато краката те болят, раницата тежи, а денят стартира с пороен дъжд, в който ще газиш с часове, се питаш за какво го правиш. И самичък си отговаряш, че въпреки всичко там някъде те чака нещо прелестно, че значима е не задачата, а пътуването към нея и че би трябвало да се радваме и да живеем интензивно във всеки един момент. Сещаш се за пръстена на цар Соломон, на който пишело „ И това ще мине ”, и знаеш, че слънцето е зад облаците и въпреки да не го виждаш, то ще изгрее и ще те стопли още веднъж. Както те стопля и добротата на непознати хора, които ти се усмихват и ти пожелават „ Буен Камино ” или са подготвени да те нахранят без пари и да ти дадат заслон, тъй като такива са им християнските разбирания. Тогава разбираш, че Пътят е жив, тъй като още пази вековните си обичаи, а светецът Сантяго все по този начин закриля пилигримите и им демонстрира правилния път, техния личен път.

- С какви рискове се сблъскахте?

- В днешно време Камино е една доста добре развита туристическа промишленост с чудесна маркировка през няколко метра, с албергета (туристически спални) на всички места, с изменени, по-удобни направления, тъй че, популярност богу, рисковите моменти са сведени до най-малко. И въпреки всичко по време на минаването на Камино Примитиво, което е извънредно красиво, само че много диво и планинско, се случи да застанем на пътя на стадо диви коне, които препускаха към нас в галоп и земята се тресеше под копитата им. Никога няма да не помни съчетанието от планината, гората и тези по този начин свободни красиви същества с развети гриви, на които можехме единствено да се възхищаваме.

- Разкажете някоя куриозна история.

За мен беше доста забавно да минавам рано заран през заспалите дребни градчета по Камино, когато хората още не са излезли и каменните улици са застинали в своето безвремие и наподобяват тъкмо по този начин, както са изглеждали преди няколко века. Тогава се усещах като в машина на времето, тъй като губех визия в кой век съм и ми беше елементарно да си показва живота на хората преди нас. Там и фразата на Васил Левски „ Времето е в нас и ние сме във времето ” доби непредвиден смисъл.

Силна страст разсъни в мен и „ срещата ” с едно разпятие в Замъка на светеца Франсиско Хавиер по Арагонското Камино. Това е единственото разпятие в света, на което Исус се усмихва, и неговата усмивка е толкоз въздействаща, че хората дълго стоят и го гледат като хипнотизирани. Говори се, че точно този облик е повода Сан Франсиско да стане мисионер в Индия и да покръсти доста хора в християнската религия.

Но най-вълнуващото прекарване постоянно е, когато след дългото и уморително ходене най-накрая стигнеш до края на Пътя - катедралата в Сантяго де Компостела, прегърнеш статуята на деятел Сантяго и се поклониш пред мощите му. Смирението и вътрешният мир, които човек усеща в този миг, могат да бъдат разбрани единствено от другите пилигрими в близост.

- Кое беше най-голямото знамение, което ви се случи?

- Едно от най-любимите ми места по френското Камино е катедралата в дребното градче Санто Доминго де ла Калсада. Там се намира гробът на едноименния светец, живял в 11. век и посветил живота си на подкрепяне на поклонниците към Сантяго де Компостела. Построява редица мостове по пътя. Много чудодейни изцеления на пилигрими, зародили в града, се дължат на въздействието на светеца и след гибелта му. Но най-известното знамение - и едно от най-популярните в средновековна Европа, е историята за печените петел и кокошка, станали от чинията живи и здрави и почнали да пеят.

Затова светецът постоянно е изобразяван с двете птици, а в катедралата в специфична клетка живеят същински петел и кокошка и я огласят с песните си. Счита се, че светецът сбъдва молитвите на тези, които се помолят на гроба му, и постоянно им дава мост към това, което най-силно желаят. Моето най-голямо знамение беше, че всичко, за което тогава се помолих на гроба му, се сбъдна. И до ден сегашен, когато нуждая се от помощ, даже да не съм на Камино, му „ отегчавам ”, само че той все по този начин ме чува и гради и моите мостове.

- Какво се промени, откакто изминахте Камино?

- Аз самата незабелязано се трансформирах, върнах се с по-философска и по-положителна настройка към света. За мен Камино стана метафора на живота. Осъзнах, че животът е път - от време на време стръмен, от време на време еднакъв, влажен и кален или изсъхнал и прашен, от време на време рисково слизащ надолу и криещ риска да се нараниш, от време на време насочен нагоре и летящ към звездите. Но постоянно прелестен!

Научих и много уроци - като да вземем за пример да не желая нещата да се случат незабавно и напълно, тъй като до всяка цел има стъпки, които би трябвало да бъдат изминати, и часове, които би трябвало да изтекат.

Научих, че би трябвало да пущам хората да си отиват от живота ми, само че и да се появяват в него, тъй като както на Камино, по този начин и в живота хората от време на време вървят един до друг с тебе, след това се разделяте и може да не се видите в никакъв случай отново. А може да се срещнете още веднъж и да станете другари за цялостен живот...

Научих, че неприятните моменти в живота дават цвят и по-голяма активност на хубавите. Защото единствено при сравнението на едните с другите оценяваме хубавите.

Научих, че в случай че искаш да сложиш нещо ново в житейската раница или просто да се освободиш от товара, би трябвало да умееш да вадиш и изхвърляш непотребното.

Да го оставиш зад тила си ​- със или без страдание. А в случай че новото не е това, което те прави благополучен ​- да го изхвърлиш и отново да продължиш напред. Неслучайно девизът на пилигримите по Камино е Ultreia - постоянно напред!

- Какво би трябвало да сложим в раницата, преди да тръгнем за Камино?

- От персонален опит бих споделила, че е най-добре човек да тръгне с отворено сърце и без упования. Ако ги има, постоянно ще се разочарова. Трябва да се остави пътят да го води. Тогава чудесата стартират да се случват сами.

Да си носи лека раница. Моята беше доста тежка и през целия път хвърлях ненужни неща. Да вземе здрави обувки. Моите се скъсаха и положителни хора по пътя ми ги лепиха и шиха. Да не не помни шапката, тъй като слънцето е убийствено, и празна бутилка, която да цялостни от чешмите по пътя - къде с прясна вода, къде с руйно вино. Препоръчвам горещо винарната в Ираче, където всеки пилигрим може да си наточи гратис отлично алено вино.

Испанските думички постоянно са от изгода, изключително по селата, където хората рядко знаят британски. Като човек, който е посещавал сугестопедични езикови курсове, знам, че с тях най-бързо нужната лексика влиза в главата и е подготвена за приложимост незабавно.

- Какво се крие зад израза " най-дългото Камино в света ”?

- За пръв път в хилядолетната история на поклонничество по пътя Камино началната му точка е толкоз далечна ​- на 14 075 км на Антарктида. Петдесет поклонници, измежду които испански военни и учени, екипажът на испанския океанографски транспортен съд „ Хесперидес “, както и аз, стартирахме с транспортен съд нашето Антарктическо Камино от о. Дисепшън. Последните 100 километра изминахме пеш по така наречен Португалско камино​ - от португалската граница до Сантяго де Компостела. Пингуириносите (от pinguino ​- пингвин, и peregrino - поклонник) носехме особено извезано за задачата знаме, съхранявано на „ Хесперидес “ през антарктическата акция.

Приветстваха ни кметовете на градовете, през които минавахме, а в катедралата в Сантяго за нас беше отслужена специфична меса и бяхме благословени от архиепископа на града. Знамето остана в олтара на храма в Сантяго. Беше доста вълнуващо да съм единственият чужденец, взел участие в това премеждие, и още веднъж с антарктически другари.

- Как се озовахте на Антарктида?

- Да стигна до Антарктида и да ходя по Камино де Сантяго бяха двете ми огромни фантазии. И с помощта на проф. Христо Пимпирев, шеф на Българския антарктически институт, и двете се сбъднаха и свързаха вечно. И двете са места, където човек премисля живота си, води разговор с душата си, поглежда се в профил и намира същинското си „ аз ”. Първия път се озовах на Антарктида като фотограф, само че биоложкият екип имаше потребност от помощ за ловенето на пингвини за вз​имане на кръв за ДНК разбор. Преквалифицирах се в „ ловеца на пингвини ”, както шеговито ме назоваха антарктиците, а през идващите години се включих и в проучването на тюлени. Сега предпочитани са ми лекциите в българските учебни заведения на тематика Антарктида, където посредством фотоси и игри демонстрираме на децата за какво е значимо опазването на природата и неповторимите запаси там. Много се веселя, че от ден на ден младежи работят по научни планове на Антарктида. В съвсем всяка българска полярна експедиция има млади учени, членове на Асоциацията на младите полярни откриватели, на която съм ръководител.

- На какво не можете да устоите като фотограф?

- Фотографията е една от многото ми специалности, само че във всички тях постоянно са ме вдъхновявали хората, очите им, скритата в тях страст. Затова най-вече обичам да фотографирам портрети - и на хора, и на животни. Изумително е по какъв начин на Антарктида всички тюлени имат лична физиономия. Прекарвала съм часове да дебна израженията им. Всъщност най-интересните обекти са новите, непознатите и е предизвикателство да разгадаеш и покажеш същинската им същина без думи. Интереса си към портретната снимка дължа на огромния български фотограф-художник Петър Папакочев. Бях на 15 години и единствената ми среща с него промени живота ми, тъй като след нея започнах да фотографирам портрети. И по този начин към този момент 29 години.