Забравените символи от прабългарската митология
Идвайки в земите на траките и славяните античните българи донесли със себе си освен свободния дух на степите, само че и своите богове, предания и ритуали. Полека те се разрушили във времето и пространството. Днес забравените знаци от прабългарската митология се срещат под друга форма в доста от международните митологии и религии.
Древните българи не са употребявали думата дух, с която да опишат другите безплътни същества, които са населявали митологията им. Безтленните създания са били наричани алпи, алипи, диу и диви. Предците ни са вярвали, че един алп може да погине единствено от ръката на различен алп или от оръжието на Хурса.
Хурса е наследник на Мара и Туран - алп на ковашкото изкуство и притежател на Божията новина. Среща се и под имената Саин(Добър, Щастлив) или Аспар(Суровия). Този прабългарски еквивалент на архангел Михаил доставял душите на умрелите ни предшественици на Небето. Обикновено го изобразяват като грифон, орел, беркут или друга хищна птица. Древните прабългари го олицетворявали с Божия съд и наказването за осъществените грехове.
Хурса е емблематичен за българската митология. Предците ни са вярвали, че тъкмо този алп е дал на Инджик (първия български цар) свързка от конски косми, прикрепени към копие, което се е трансформирало в знак на царската власт в прабългарската страна.
Където срещнеш Хурса, срещаш и Мардукан, прочут още като Нардуган. Този алп на Слънцето и шеф на светлината приемал образа на змей или черен гарван. Предците ни са вярвали, че Мардукан се изправил срещи черните духове, които желали да изградят стена към Слънцето и да унищожат хората.
В облика на черен гарван Нардуган разрушил с човката си стената, само че бил прекомерно покрай слънцето и лумнал в пламъци. Горящите му пера паднали на земята. Когато докоснели свещната българска земя се трансформирали във врани коне, които останали да служат на предците ни. Трогнат от саможертвата му Тангра му върнал живота. От тогава насам, всяка пролет Нардуган се прибирал при хората и им носел топлината на Слънцето.
До облиците на Хурса и Нардуган застава и женският дух – алп-бика Туран – настойничката на дивите животни. Туран е почитана като богиня на земята, женски алп-бика на любовта, гаданията, изворите, планинските езера и подземните благосъстояния. Туран шествала из земите на българите приемайки облика на змия.
Този упорит женски алп-бика даже основал лична страна, със столица Эрги, кръстена на различен женски алп- Чекчак. Герб на основаната от богинята страна бил двуглав орел. Символът се срещал изсечен върху българските монети до времето на Светослав Тертер. Може да види изсечени върху капитела на цар Михаил Шишман.
Друг открояващ се женски алп е Аби – Повелителката на водните животни, прелестната щерка на Бури и Су Анасъ, прамайката на българския жанр. Аби, известна още като Бойгал-Байгул (Голямата риба) постоянно приемала образ на риба. Именно на Бойгал-Байгул е кръстено езерото Байкал, а на майка ѝ Су Анасъ, още Балатен – езерото Балатон.
Рибешките люспи са били първите декорации на античните прабългарски дами. За да умилостивят Аби, предците ни постоянно са хвърляли монети в езерата, кладенците и другите водни басейни – традиция, която доста други нации са заимствали от нас.
Тук е мястото да напишем и за алп Бури – алп на Луната, успеха, славата, лова и воинския шанс. Алп Бури е настойник на целия български народ. В странстванията си по земите ни обичал да приема образа на вълк или барс. Често го описвали като едноок яростен звяр. Много са имената под които може да го срещнете – Барин (Воинска и царска слава), Айбури, Мамил и Булг (Черния).
