Откъс от Въртележката
I
В живота й имаше прекомерно доста от всичко. Цветове, аромати, звуци, наслада и горест. Докато лежи в стерилната бяла болнична стая и с всяка вена на своето създание усеща по какъв начин животът изтича от нея, в едно прикрито кътче на съзнанието, непокътнато за най-прекрасните мемоари, изплуват облици от ранното й детство. А тя, разкривайки се с всеки идващ облик, се върти и смее, приканва я да се повози за финален път, преди да си отиде. О, да, въртележката. Толкова светла, пъстра и жива, завърта в кръг всички скъпи лица от историята на нейния живот. На бялото конче, зад чаената чашка, патето и количката, със загрубели и възкриви крайници, седи мърляво, усмихнато, босоного момиченце с чорлава коса и огромни бадемови очи. Не стопира да се удивлява. Гълта въздуха и усмивката й става все по-широка, до момента в който въртележката завърта своя кръг и мелодията си във вечността...
- Как сме през днешния ден, госпожо? Денят е прелестен, а вие ми изглеждате по-добре от през вчерашния ден – радостно чурулика младата болногледачка. Ана с изпитание обръща глава в посоката, от която се носи жизнерадостният глас, и се насилва да се усмихне.
- Не е толкоз зле... – пробва се да изрече допустимо най-любезно, а сърцето й се сковава при мисълта за неизбежното, което към този момент наближава. – Да, в действителност не е толкоз зле. Мисля, че ракът е изял черния ми дроб, единия бъбрек и далака, а останалото си го оставя за десерт – даже прави опит да се пошегува. За момент вижда диря от страдание в очите на младата болногледачка, а това е последното, което й е нужно в подобен миг – страдание. Всичко друго е по-добро от това лъжовно възприятие, което е толкоз надалеч от истината.
Докато сестрата забързано се върти към системата, сменя банката и ревизира мониторите, които удостоверяват, че сърцето в гърдите й към момента тупти, сходно на апаш, подготвен да открадне последния й мирис, тя затваря очи и още веднъж вижда бялото конче с помпоните, нашарено в цветовете на дъгата, и момиченцето с огромните бадемови очи.
В края на трийсетте години на предишния век баба Дара беше фамозна нашир и надлъж, познаваха я из цялата страна. Въртележката я беше популяризирала. С помощта на брат си Данило, вуйчото на Ана, служител с връзки във Виена, сякаш с някаква магия беше съумяла да докара въртележката чак от далечна Русия. Всъщност, както нормално се случва, движещата мощ и за тази работа беше любовта. Ако не беше Наталия, далечната съветска обич на дядо Данило, въртележката в никакъв случай нямаше да бъде част от Аниното детство. По мръсен метод, с политически връзки и „ потребни “ другари Наталия индиректно беше белязала цялото детство на Ана. Дори и това, че по-късно тя напусна Данило и избяга с един доста по-млад офицер от австрийската армия, не помрачи светлите й мемоари за красивата рускиня.
Баба Дара обичаше Ана с елементарна, от време на време груба и немарлива обич. Майка й Ленка не харесваше свекърва си, а от лятото, което Ана прекарваше при Дара на въртележката, изпитваше смут. Ленка произхождаше от положително градско семейство и беше образована и щастлива млада жена, до момента в който през един късен летен следобяд на въртележката Стеван, бащата на Ана, не й завъртя главата. Нито заканите, нито обещанията, нито плесниците на нейните родители не я отхвърлиха от желанието да се омъжи за Стеван, този „ човек без перспективa “, както го наричаше татко й. Едва по-късно, когато дъждовете безчет пъти бяха отмивали прахоляка от въртележката, тя разбра, че татко й е бил прав и че любовта от време на време не е задоволителна или най-малко не е всичко в живота. Не можеше да се върне обратно, само че искаше по-добро бъдеще за единствената си щерка. Докато раждаше Ана в страдания, даде обещание пред себе си, че ще направи всичко, с цел да може дребното й момиченце да има подобен живот, за какъвто тя единствено можеше да мечтае.
Още от петгодишна Ана танцуваше на музиката от радиото и грамофонните плочи, които Ленка беше донесла скритом като чеиз – Чайковски, Щраус, Моцарт... Те отвеждаха детето в далечната страна на фантазиите, на международните балетни подиуми. Като гледаше прелестното си момиченце, Ленка трескаво обмисляше по какъв начин да опази този неповторим нюх към танца, по какъв начин да изясни на щерка си, че геният й е голям и че той не би трябвало да остава тук, в банатската пустота, в сянката на несполучливия брак и пъстрата въртележка. Беше чувала, че в Белград имало някоя си госпожа Клара, която учела на балет девойки от заможни белградски фамилии. Осъзнаваше обстоятелството, че нейното момиченце, родено в едно стопанство край Таванкут, няма рекомендации, почтени за балетната школа на госпожа Клара; и въпреки всичко беше решена непременно да стигне до огромния град и да отвори вратата към света на музиката, театъра и изкуството за обичаното си дете, „ принцесата на махалата “, както постоянно на смешка я назоваха локалните голтаци.
Докато болните й кости изтощено помръдват под бялата болнична покривка, Ана с мъчителна, изнемощяла усмивка си спомня оня задушен летен следобяд, когато нейната майка й заяви проектите си...
О, какъв брой смутена и уплашена беше единствено. Помни трескавия искра в очите на майка си и нетърпението в гласа й, когато я вика да слезе от въртележката, тъй като двете би трябвало да си поговорят за едно „ значимо нещо “. „ Важното нещо “ беше бъдещето на Ана. Тогава тя беше шестгодишна и за първи път изпитваше загадка благосклонност към някого. Той беше момче от махалата с палави тъмни очи и бързи крайници – Джордже. Гонеха се по въртележката, скачаха от едно конче на друго и по този начин, до момента в който Джордже не я настигнеше и не я дръпнеше за някоя непослушна къдрица. Гледаше го скришом по какъв начин събира с татко си сено и гази необут из махленската тиня. Тогава той беше на 10 години и искаше да стане авиатор, като порасне. Казваше на Ана, че небето е негов дом, че птиците са му другари, и тържествено й даде обещание, че когато се изучи за авиатор, на първо време нея ще поведе към висините.
В оня задушен летен следобяд, когато Ленка най-сетне съумя да притегли вниманието й и я води до близката горичка до полянката, на която живееше въртележката на баба Дара, фантазиите за полета и непознатите небеса добиха напълно друго измерение...
- Принцесо моя, би трябвало да поговорим... Ана, ти не си основана за въртележката и да газиш из калта. Дъще, ти си прелестно, мъдро, надарено момиче и аз желая да се погрижа един ден да станеш известна, щастлива и богата. Няма да разреша да изгниеш в стопанството, да ставаш на разсъмване, с цел да нахраниш кокошките и да четкаш Риджан. Създадена си за един различен свят, който е надалеч отсам. Решила съм да те заведа в Белград, в балетната школа на госпожа Клара. Ако те одобряват, ще останеш да живееш там в пансион, а аз ще се старая да те навестявам допустимо най-често. – Докато изричаше последните думи, гласът на Ленка стана доста печален. Ана я гледаше с необятно отворени очи, а дребното й сърчице блъскаше в гърдите като изплашена лястовица.
- Но, майко, аз не желая да вървя в огромния град. Не желая да оставя теб, баща, баба Дара и... – като се сети за Джордже, от гърдите й се изтръгна вопъл. Ленка прегърна щерка си.
- Мила моя, още не съм говорила с татко ти. Мога единствено да си показва какъв брой ще се ядоса. Сигурна съм, че ще се заинати, само че този път ще му се опълчва. Ана, миличка няма да разреша да тръгнеш по моите стъпки. Не желая фантазиите ти да потънат в тиня също като моите, желая единствено да бъдеш щастлива.
Разплакана погледна майка си, стисна зъби и избърса сълзите си с мърлява ръка.
- Добре, майко, а когато стана известна и богата, ти ще дойдеш да живееш с мен, нали? И ще ти купя красиви рокли и съвременни сандали, и... – Думите на Ана минаха в хлипане и тя хукна през полянката, колкото я държаха краката.
Същата нощ, будна и сама в леглото, Ана слушаше разправията сред татко си и майка си. Слушаше грозните псувни, чуваше думи, за които даже не беше подозирала, че съществуват.
-Уличница! Хубаво ми споделяше майка ми! Ние в никакъв случай не сме били задоволително положителни за теб! Аз в никакъв случай не съм бил задоволително добър за теб! Сега искаш да отделиш Ана от мен, искаш да я превърнеш в уличница! Какво искаш? Какво изкуство? Ще я дърпат и щипят алчни, дърти, богати старци! Ще стане продажница като теб! Махай ми се от очите! И да знаеш, Ана остава! Ще напусне единствено през натрупа ми! А ти можеш да си вървиш! Махай ми се от очите! – крещеше Стеван.
Плачът на Ана се сля с риданията на майка й. Свита под дебелия колосан юрган в стаята си, тя трепереше с цялото си тяло. Затвори очи и чу божествена музика, видя волно синьо небе и бели яребици да се издигат към облаците. И полетя с тях. Погледна към земята и видя въртележката да свети на слънцето като златен ореол. Неспокоен сън заля фантазиите й.
Имаше възприятието, че е спала единствено момент, когато от съня я изтръгна нежният майчин глас:
- Анушка, принцесо, моето момиченце, разсъни се, разсъни се, ангелче, стани, блага... – тя с изпитание отвори клепачи и погледна към майка си:
- Мамо, за какво ме будиш, още даже не е почнало да се съмва…
Майка й нежно я погали по челото и обсипа бузите й с целувки:
- Обличай се, благополучие мое, ще приказваме по пътя, би трябвало да тръгваме бързо.
- Да тръгваме ли? Мамо, къде отиваме? Къде е баща? – питаше Ана майка си, която нежно й помагаше да стане и да се облече.
Тихо се измъкнаха от къщата. Ана и до през днешния ден помни какъв брой мощно майка й я беше стиснала за ръката и по какъв начин пристъпваха беззвучно. Скриха се зад ъгъла на кривата им уличка. Тя съвсем изпищя от изненада, като видя чичо Милойе и неговите петнисти коне, впрегнати в колата, а майка й притисна устата й с длан.
- Господин Милойе ще ни закара до Суботица, където ние с теб ще се качим на влака и тръгваме за Белград, както ти дадох обещание. – Ленка спря, клекна пред щерка си и крепко стисна раменете й: – Ана, няма да те оставя, няма да се върна в стопанството. Ще си намеря работа, ще работя и ще направя всичко, с цел да извърша обещанието, което ти дадох. Любов моя, ти ще успееш, ние двете ще успеем, би трябвало да ми вярваш!
- Ленка, побързай – прошепна господин Милойе, бащата на Джордже. – Знаеш какъв брой пожертвам. Ако Стеван се разсъни, ще ни избие всичките, а в случай че моята Ружа разбере, в никакъв случай няма да ми продума, хайде, побързайте...
И по този начин те двете се качиха на колата, а Милойе подкара конете с едно звучно цъкване с език. Колелата заораха в селския път и Ана пое към света. След повече от час стигнаха до гарата. Ленка оказа помощ на Ана да слезе от колата, смъкна очукания куфар до краката си и погледна Милойе с просълзени очи:
- Не знам по какъв начин да ти благодаря...
Той смъкна шапка, почеса нервно глава и сведе взор към земята.
- Ленка, когато пристигна в нашата махала, знаех, че няма да останеш. Прекалено доста се отличаваше от всички наши булки. По-фина, по-тиха и някак нежна. Не си ти за нашата дупка, и твоята Ана не е. Пази детето, пази и себе си, поисквам ти цялото благополучие на света – с пресипнал глас и тежки стъпки Милойе се обърна, подкара конете и изчезна в зората на оня седми август 1938 година.
В живота й имаше прекомерно доста от всичко. Цветове, аромати, звуци, наслада и горест. Докато лежи в стерилната бяла болнична стая и с всяка вена на своето създание усеща по какъв начин животът изтича от нея, в едно прикрито кътче на съзнанието, непокътнато за най-прекрасните мемоари, изплуват облици от ранното й детство. А тя, разкривайки се с всеки идващ облик, се върти и смее, приканва я да се повози за финален път, преди да си отиде. О, да, въртележката. Толкова светла, пъстра и жива, завърта в кръг всички скъпи лица от историята на нейния живот. На бялото конче, зад чаената чашка, патето и количката, със загрубели и възкриви крайници, седи мърляво, усмихнато, босоного момиченце с чорлава коса и огромни бадемови очи. Не стопира да се удивлява. Гълта въздуха и усмивката й става все по-широка, до момента в който въртележката завърта своя кръг и мелодията си във вечността...
- Как сме през днешния ден, госпожо? Денят е прелестен, а вие ми изглеждате по-добре от през вчерашния ден – радостно чурулика младата болногледачка. Ана с изпитание обръща глава в посоката, от която се носи жизнерадостният глас, и се насилва да се усмихне.
- Не е толкоз зле... – пробва се да изрече допустимо най-любезно, а сърцето й се сковава при мисълта за неизбежното, което към този момент наближава. – Да, в действителност не е толкоз зле. Мисля, че ракът е изял черния ми дроб, единия бъбрек и далака, а останалото си го оставя за десерт – даже прави опит да се пошегува. За момент вижда диря от страдание в очите на младата болногледачка, а това е последното, което й е нужно в подобен миг – страдание. Всичко друго е по-добро от това лъжовно възприятие, което е толкоз надалеч от истината.
Докато сестрата забързано се върти към системата, сменя банката и ревизира мониторите, които удостоверяват, че сърцето в гърдите й към момента тупти, сходно на апаш, подготвен да открадне последния й мирис, тя затваря очи и още веднъж вижда бялото конче с помпоните, нашарено в цветовете на дъгата, и момиченцето с огромните бадемови очи.
В края на трийсетте години на предишния век баба Дара беше фамозна нашир и надлъж, познаваха я из цялата страна. Въртележката я беше популяризирала. С помощта на брат си Данило, вуйчото на Ана, служител с връзки във Виена, сякаш с някаква магия беше съумяла да докара въртележката чак от далечна Русия. Всъщност, както нормално се случва, движещата мощ и за тази работа беше любовта. Ако не беше Наталия, далечната съветска обич на дядо Данило, въртележката в никакъв случай нямаше да бъде част от Аниното детство. По мръсен метод, с политически връзки и „ потребни “ другари Наталия индиректно беше белязала цялото детство на Ана. Дори и това, че по-късно тя напусна Данило и избяга с един доста по-млад офицер от австрийската армия, не помрачи светлите й мемоари за красивата рускиня.
Баба Дара обичаше Ана с елементарна, от време на време груба и немарлива обич. Майка й Ленка не харесваше свекърва си, а от лятото, което Ана прекарваше при Дара на въртележката, изпитваше смут. Ленка произхождаше от положително градско семейство и беше образована и щастлива млада жена, до момента в който през един късен летен следобяд на въртележката Стеван, бащата на Ана, не й завъртя главата. Нито заканите, нито обещанията, нито плесниците на нейните родители не я отхвърлиха от желанието да се омъжи за Стеван, този „ човек без перспективa “, както го наричаше татко й. Едва по-късно, когато дъждовете безчет пъти бяха отмивали прахоляка от въртележката, тя разбра, че татко й е бил прав и че любовта от време на време не е задоволителна или най-малко не е всичко в живота. Не можеше да се върне обратно, само че искаше по-добро бъдеще за единствената си щерка. Докато раждаше Ана в страдания, даде обещание пред себе си, че ще направи всичко, с цел да може дребното й момиченце да има подобен живот, за какъвто тя единствено можеше да мечтае.
Още от петгодишна Ана танцуваше на музиката от радиото и грамофонните плочи, които Ленка беше донесла скритом като чеиз – Чайковски, Щраус, Моцарт... Те отвеждаха детето в далечната страна на фантазиите, на международните балетни подиуми. Като гледаше прелестното си момиченце, Ленка трескаво обмисляше по какъв начин да опази този неповторим нюх към танца, по какъв начин да изясни на щерка си, че геният й е голям и че той не би трябвало да остава тук, в банатската пустота, в сянката на несполучливия брак и пъстрата въртележка. Беше чувала, че в Белград имало някоя си госпожа Клара, която учела на балет девойки от заможни белградски фамилии. Осъзнаваше обстоятелството, че нейното момиченце, родено в едно стопанство край Таванкут, няма рекомендации, почтени за балетната школа на госпожа Клара; и въпреки всичко беше решена непременно да стигне до огромния град и да отвори вратата към света на музиката, театъра и изкуството за обичаното си дете, „ принцесата на махалата “, както постоянно на смешка я назоваха локалните голтаци.
Докато болните й кости изтощено помръдват под бялата болнична покривка, Ана с мъчителна, изнемощяла усмивка си спомня оня задушен летен следобяд, когато нейната майка й заяви проектите си...
О, какъв брой смутена и уплашена беше единствено. Помни трескавия искра в очите на майка си и нетърпението в гласа й, когато я вика да слезе от въртележката, тъй като двете би трябвало да си поговорят за едно „ значимо нещо “. „ Важното нещо “ беше бъдещето на Ана. Тогава тя беше шестгодишна и за първи път изпитваше загадка благосклонност към някого. Той беше момче от махалата с палави тъмни очи и бързи крайници – Джордже. Гонеха се по въртележката, скачаха от едно конче на друго и по този начин, до момента в който Джордже не я настигнеше и не я дръпнеше за някоя непослушна къдрица. Гледаше го скришом по какъв начин събира с татко си сено и гази необут из махленската тиня. Тогава той беше на 10 години и искаше да стане авиатор, като порасне. Казваше на Ана, че небето е негов дом, че птиците са му другари, и тържествено й даде обещание, че когато се изучи за авиатор, на първо време нея ще поведе към висините.
В оня задушен летен следобяд, когато Ленка най-сетне съумя да притегли вниманието й и я води до близката горичка до полянката, на която живееше въртележката на баба Дара, фантазиите за полета и непознатите небеса добиха напълно друго измерение...
- Принцесо моя, би трябвало да поговорим... Ана, ти не си основана за въртележката и да газиш из калта. Дъще, ти си прелестно, мъдро, надарено момиче и аз желая да се погрижа един ден да станеш известна, щастлива и богата. Няма да разреша да изгниеш в стопанството, да ставаш на разсъмване, с цел да нахраниш кокошките и да четкаш Риджан. Създадена си за един различен свят, който е надалеч отсам. Решила съм да те заведа в Белград, в балетната школа на госпожа Клара. Ако те одобряват, ще останеш да живееш там в пансион, а аз ще се старая да те навестявам допустимо най-често. – Докато изричаше последните думи, гласът на Ленка стана доста печален. Ана я гледаше с необятно отворени очи, а дребното й сърчице блъскаше в гърдите като изплашена лястовица.
- Но, майко, аз не желая да вървя в огромния град. Не желая да оставя теб, баща, баба Дара и... – като се сети за Джордже, от гърдите й се изтръгна вопъл. Ленка прегърна щерка си.
- Мила моя, още не съм говорила с татко ти. Мога единствено да си показва какъв брой ще се ядоса. Сигурна съм, че ще се заинати, само че този път ще му се опълчва. Ана, миличка няма да разреша да тръгнеш по моите стъпки. Не желая фантазиите ти да потънат в тиня също като моите, желая единствено да бъдеш щастлива.
Разплакана погледна майка си, стисна зъби и избърса сълзите си с мърлява ръка.
- Добре, майко, а когато стана известна и богата, ти ще дойдеш да живееш с мен, нали? И ще ти купя красиви рокли и съвременни сандали, и... – Думите на Ана минаха в хлипане и тя хукна през полянката, колкото я държаха краката.
Същата нощ, будна и сама в леглото, Ана слушаше разправията сред татко си и майка си. Слушаше грозните псувни, чуваше думи, за които даже не беше подозирала, че съществуват.
-Уличница! Хубаво ми споделяше майка ми! Ние в никакъв случай не сме били задоволително положителни за теб! Аз в никакъв случай не съм бил задоволително добър за теб! Сега искаш да отделиш Ана от мен, искаш да я превърнеш в уличница! Какво искаш? Какво изкуство? Ще я дърпат и щипят алчни, дърти, богати старци! Ще стане продажница като теб! Махай ми се от очите! И да знаеш, Ана остава! Ще напусне единствено през натрупа ми! А ти можеш да си вървиш! Махай ми се от очите! – крещеше Стеван.
Плачът на Ана се сля с риданията на майка й. Свита под дебелия колосан юрган в стаята си, тя трепереше с цялото си тяло. Затвори очи и чу божествена музика, видя волно синьо небе и бели яребици да се издигат към облаците. И полетя с тях. Погледна към земята и видя въртележката да свети на слънцето като златен ореол. Неспокоен сън заля фантазиите й.
Имаше възприятието, че е спала единствено момент, когато от съня я изтръгна нежният майчин глас:
- Анушка, принцесо, моето момиченце, разсъни се, разсъни се, ангелче, стани, блага... – тя с изпитание отвори клепачи и погледна към майка си:
- Мамо, за какво ме будиш, още даже не е почнало да се съмва…
Майка й нежно я погали по челото и обсипа бузите й с целувки:
- Обличай се, благополучие мое, ще приказваме по пътя, би трябвало да тръгваме бързо.
- Да тръгваме ли? Мамо, къде отиваме? Къде е баща? – питаше Ана майка си, която нежно й помагаше да стане и да се облече.
Тихо се измъкнаха от къщата. Ана и до през днешния ден помни какъв брой мощно майка й я беше стиснала за ръката и по какъв начин пристъпваха беззвучно. Скриха се зад ъгъла на кривата им уличка. Тя съвсем изпищя от изненада, като видя чичо Милойе и неговите петнисти коне, впрегнати в колата, а майка й притисна устата й с длан.
- Господин Милойе ще ни закара до Суботица, където ние с теб ще се качим на влака и тръгваме за Белград, както ти дадох обещание. – Ленка спря, клекна пред щерка си и крепко стисна раменете й: – Ана, няма да те оставя, няма да се върна в стопанството. Ще си намеря работа, ще работя и ще направя всичко, с цел да извърша обещанието, което ти дадох. Любов моя, ти ще успееш, ние двете ще успеем, би трябвало да ми вярваш!
- Ленка, побързай – прошепна господин Милойе, бащата на Джордже. – Знаеш какъв брой пожертвам. Ако Стеван се разсъни, ще ни избие всичките, а в случай че моята Ружа разбере, в никакъв случай няма да ми продума, хайде, побързайте...
И по този начин те двете се качиха на колата, а Милойе подкара конете с едно звучно цъкване с език. Колелата заораха в селския път и Ана пое към света. След повече от час стигнаха до гарата. Ленка оказа помощ на Ана да слезе от колата, смъкна очукания куфар до краката си и погледна Милойе с просълзени очи:
- Не знам по какъв начин да ти благодаря...
Той смъкна шапка, почеса нервно глава и сведе взор към земята.
- Ленка, когато пристигна в нашата махала, знаех, че няма да останеш. Прекалено доста се отличаваше от всички наши булки. По-фина, по-тиха и някак нежна. Не си ти за нашата дупка, и твоята Ана не е. Пази детето, пази и себе си, поисквам ти цялото благополучие на света – с пресипнал глас и тежки стъпки Милойе се обърна, подкара конете и изчезна в зората на оня седми август 1938 година.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ