Една Мария и морето ѝ: За любовта към родните брегове и мистиката на световете им
И тази година у нас върви акция за разпространение на българското море. Въпреки че в самото начало на страхливо отварящият сезон доста българи поеха към Гърция, страната е оптимист, че и родните ни курорти ще дадат всичко от себе си, с цел да се поздравим наесен с позитивно осъществен сезон 2020. Макар и в условия на COVID-19.
В първото от поредицата изявленията, отдадени на Черноморието ни, които ще осъществя, ви представяме обичаната поетеса, писателка и сценарист Мария Лалева . За нея българските крайбрежия и морето са среща с митичния дух на природата, нейната сакралност и особена загадъчност. Откриваме Мария на север. При скалите. За да ни опише за това, което усеща, щом усети дъха на водорасли и морска пяна.
В Созопол. Един от първите ми мемоари е обвързван със Стария град и неговите къщи. Бях толкоз дребна, на не повече от четири годинки. Всичко в близост ми се струваше като излязло от приказките. Имаше някаква магия в тези дървени капаци, каменните улици и тесните проходи, през които тичах, с цел да се убедя, че морето непроменяемо е на мястото си. Страхувах се, че до момента в който стигнем до идната тясна уличка, то ще изчезне и по тази причина го „ ревизирах “ непрестанно. Всъщност се влюбих в морето с ушите и с носа си. Споменът за шума му и мириса на водорасли рано заран и до ден-днешен е първото, което изниква в съзнанието ми, сетя ли се за море.
Северното Черноморие е обич от пръв взор на към този момент порасналото дете в мен. По-сурово и по-категорично е. Не е като дом, в който се връщаш, а като място, където отиваш на посетители и би трябвало да те одобряват, да те харесат, с цел да те позволен до тайните му. Северното море мирише на мистичност, на предизвикателство. Тази дълга каменна стена от Тюленово до нос Калиакра за мен е като портал към свят, който е ревностно защитаван. И не всеки може да премине оттатък. Докато югът на морето ни е хубав с мекотата си, има топлота и уют, северът носи хубостта на недостъпна цитадела.
Вселената е по-мъдра от нас и аз ѝ се поверявам. Знам, че няма ненаказано посягане против природата и хубостта ѝ. Човекът е незаконно лаком, парите не са трансформирали никого в нравствен и добър човек. Бетонът по плажовете и изключително върху скалите за мен е закононарушение. Нямам друга дума. И рано или късно всеки, осмелил се да унищожи и наруши естественото равновесие на брега, да убие хубостта, която природата е основала, ще понесе следствията от незаконните си дейности. Съдбата в действителност няма длъжници.
Защото имам вяра, че човек се ражда на избрана земя напълно неслучайно. Земята е жива и си има сила, език, на който приказва с хората, родени на нея. Както споделя баба Настасия в „ Живот в скалите “: „ Сека земя, Боже, ражда нейните си ора и нейните си песни “. Аз знам, че съм индивидът на тази земя и я обичам.
Всяко място си познава хората и усеща този, който я обича. Човешкото сърце и земята, на която е роден, са свързани и даже индивидът да е „ ням “ за това, което му споделя земята, сърцето му не е. А аз се изучавам да си слушам сърцето и по тази причина съм тук, а не в Австралия, в Нова Зеландия или някъде другаде. Уважавам избора на душата ми да се родя тук. Има някаква причина за това, която вероятно не съм дорасла да разбирам, само че чувствам с цялото си създание. И знам, че е орис. А против ориста и любовта човек е безпомощен. И популярност Богу, че е по този начин!
В първото от поредицата изявленията, отдадени на Черноморието ни, които ще осъществя, ви представяме обичаната поетеса, писателка и сценарист Мария Лалева . За нея българските крайбрежия и морето са среща с митичния дух на природата, нейната сакралност и особена загадъчност. Откриваме Мария на север. При скалите. За да ни опише за това, което усеща, щом усети дъха на водорасли и морска пяна.
В Созопол. Един от първите ми мемоари е обвързван със Стария град и неговите къщи. Бях толкоз дребна, на не повече от четири годинки. Всичко в близост ми се струваше като излязло от приказките. Имаше някаква магия в тези дървени капаци, каменните улици и тесните проходи, през които тичах, с цел да се убедя, че морето непроменяемо е на мястото си. Страхувах се, че до момента в който стигнем до идната тясна уличка, то ще изчезне и по тази причина го „ ревизирах “ непрестанно. Всъщност се влюбих в морето с ушите и с носа си. Споменът за шума му и мириса на водорасли рано заран и до ден-днешен е първото, което изниква в съзнанието ми, сетя ли се за море.
Северното Черноморие е обич от пръв взор на към този момент порасналото дете в мен. По-сурово и по-категорично е. Не е като дом, в който се връщаш, а като място, където отиваш на посетители и би трябвало да те одобряват, да те харесат, с цел да те позволен до тайните му. Северното море мирише на мистичност, на предизвикателство. Тази дълга каменна стена от Тюленово до нос Калиакра за мен е като портал към свят, който е ревностно защитаван. И не всеки може да премине оттатък. Докато югът на морето ни е хубав с мекотата си, има топлота и уют, северът носи хубостта на недостъпна цитадела.
Вселената е по-мъдра от нас и аз ѝ се поверявам. Знам, че няма ненаказано посягане против природата и хубостта ѝ. Човекът е незаконно лаком, парите не са трансформирали никого в нравствен и добър човек. Бетонът по плажовете и изключително върху скалите за мен е закононарушение. Нямам друга дума. И рано или късно всеки, осмелил се да унищожи и наруши естественото равновесие на брега, да убие хубостта, която природата е основала, ще понесе следствията от незаконните си дейности. Съдбата в действителност няма длъжници.
Защото имам вяра, че човек се ражда на избрана земя напълно неслучайно. Земята е жива и си има сила, език, на който приказва с хората, родени на нея. Както споделя баба Настасия в „ Живот в скалите “: „ Сека земя, Боже, ражда нейните си ора и нейните си песни “. Аз знам, че съм индивидът на тази земя и я обичам.
Всяко място си познава хората и усеща този, който я обича. Човешкото сърце и земята, на която е роден, са свързани и даже индивидът да е „ ням “ за това, което му споделя земята, сърцето му не е. А аз се изучавам да си слушам сърцето и по тази причина съм тук, а не в Австралия, в Нова Зеландия или някъде другаде. Уважавам избора на душата ми да се родя тук. Има някаква причина за това, която вероятно не съм дорасла да разбирам, само че чувствам с цялото си създание. И знам, че е орис. А против ориста и любовта човек е безпомощен. И популярност Богу, че е по този начин!
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ