Христо Янев е от онези футболисти, които все по-рядко играят

Христо Янев е от тези футболисти, които все по-рядко играят по българските терени. Той притежаваше необикновен гений и хъс за победа, каквито към този момент не се срещат. Христо Янев е от тези треньори, които са нужни на българския футбол. Спечели купата на България с ЦСКА през 2016 година, а тимът беше във " В " група. Преди това като футболист стана два пъти първенец с ЦСКА и два пъти първенец с Литекс. Игра с триумф във френския Гренобъл. Беше част и от националния тим. Най-важното е, че Христо Янев е страховит и почтен човек, който държи на думата си. Ето я неговата история - за първи път, пред Стефан Ралчев и организация БЛИЦ...

-Христо, помниш ли първите си футболни обувки? Кой ти ги купи, или ти  бяха подарък?
-Естествено, че си ги припомням. Обикновено първите ми обувки ги купуваше татко ми - бяха полски, доста добре си припомням. Почти постоянно нямаше моя номер, все ми бяха огромни. Налагаше се да поставям вътре памук, хартия и каквото се сетите. Но това не ми пречеше на точността в осъществяванията (смее се).

-Беше ли придирчив като дребен, имаше ли проблеми с храненето?
-Имах проблеми с всичко, което не беше обвързвано с футбола - училише, храна, дисциплинираност, безусловно всичко.

-Колко бели си правил като дребен? Топката беше ли в чантата преди учебниците?
-Винаги топката беше на всички места с мен, няма значение дали съм в учебно заведение, у дома или където и да било. Мисълта ми беше единствено към топката и към това, което желаех да ми се получи на терена. Беля ми беше второто име (смее се). Спомням си, един път чаках майка ми в коридорите в учебно заведение, тя е учителка. Бутнах една витрина с картини, която падна върху мен. За мой огромен шанс нямаше нищо, нямах и драскотина. Излязоха всички учители от стаите и какво да видят, аз излизам отдолу под витрината. Вече като по-голям избягах от учебно заведение, с цел да играем мач. Един от по-големите мои другари ми счупи ръката. Ами в този момент?! Как да обясня на нашите, че не съм бил на учебно заведение, а съм играл футбол?

-Как реагираха на тези дейности родителите ти?
-Когато видяха прекомерното огромно предпочитание да играя футбол, нямаше накъде да мърдат и ме записаха във футболна група в учебно заведение. Записаха ме с 3-4 години по-големите от мен. Така започнах с набора на Тодор Янчев, родените 1976 година. Първият ми треньор беше Венко Паликарев. Баща ми и майка ми постоянно са ме подкрепяли, само че и двамата изключително много настояваха редом с огромната ми обич към футбола да изучавам. Може би това е едно от нещата, за които скърбя, че не ги послушах по в точния момент. И можех да се развия по различен метод.

-От татко ти ли, който също е бил футболист, наследи интереса към играта, или можеше да станеш и друго, а не футболист?
-Не си представях да бъда друго, на всички места съм бил с него по стадионите. Преди неговите мачове ритах на терена, на полувремето – също излизах да ритвам топката. Докато се оправяше за мачовете, тичах от едната врата до другата.

-Майка ти какво споделяше за това, че искаш да станеш футболист?
-Може би искаше да ме защищити или да ми покаже, че не би трябвало да подценявам учението си. И постоянно е държала да бъда съвършен в нещата, които имам да свърша в учебно заведение. След осми клас трябваше да аплайваме с приемен изпит. Аз бях признат в паралелка в механотехникума с електрокомуникация и френски език. Имаше 300 претенденти, а аз бях един от 30-те признати. В същото време обаче пристигна предложение от Берое да отида в спортното учебно заведение в Стара Загора. Естествено избрах да мина във футболния тим. Тук е истината да кажа, че майка ми беше разочарована. От една страна напусках родния ми град Казанлък. И въпреки това, бях едвам осми клас, напусках дома ни толкоз дребен. Може би тъкмо този миг в развиването ми като човек ми сподели всичко останало и ме приготви за живота. Още тогава станах независим.

-Как те посрещнаха в Стара Загора?
-Тогава спях в пансиона към спортното учебно заведение. Това обаче продължи 3-4 месеца, тъй като и до ден сегашен не обичам да си лягам късно и не обичам шумните купони, както и не обичам някой различен да ми прави програмата. Имам си час за лягане, час за ставане и не можех да понеса, че в стаята ми влизат когато и да е борци, джудисти, плувкини и така нататък Това ме тормозеше пъклен доста и се реалокирах на квартира. В спортното построих и доста другарства, едно от тях е с Делчо Делев, който беше началник на женския баскетболен Берое. Той е индивидът, който безусловно ме е защитавал от всички издевателства, които можеше да се случат върху дете с нежна физика и огромна уста.

-Как стартира стъпките си в Берое (Стара Загора)?
-Румен Брънеков ме пое, той настоя за привличането ми в тима и се грижеше за мен. Държеше на реда и дисциплината и ми е останало до ден сегашен. Изключително съм признателен за всичко, което е направил за мен. Но започнаха компликациите. Първо – бях по-слаб физически, второ – всички останали ме превъзхождаха в безусловно всичко. Беше ми мъчно, тъй като бях надалеч от родителите ми и фамилията ми, бях в по-голям град от този, в който съм привикнал да бъда. Благодарение обаче на неговата поддръжка и доверие съумях да извлека най-хубавото от себе си.

-Искаше ли ти се в един миг да са прибереш в Казанлък?
-Един ден имахме мач преди мъжкия отбор на Берое. След това останах да виждам мъжете. Берое играеше против Локомотив (Пловдив) и приключиха 2:2. Стадионът беше цялостен и в случай че до тогава обичах футбола и имах огромни упоритости, то след този миг бях влюбен и желаех да играя пред цялостен стадион.

-Каква беше фантазията ти като дребен, съумя ли да я постигнеш?
-Мечтата ми беше да играя футбол, да играя пред цялостни игрища и да бъда победител. И съумях да я реализира. Няма значение доколко, тъй като имах благоприятни условия да играя в действителност доста по-голям футбол, само че аз съм щастлив и на това, което съм постигнал, тъй като не е по никакъв начин малко. Шампион съм с два разнообразни тима, съумях да играя пред най-великата аудитория, да се докосна до националния тим и за мен това е задоволително. Това ми дава самочувствие.

-Кога изигра първия си мач за Берое?
-Дебютирах още на 17 години в „ Б “ група, по-късно играх и във „ В “ група. А по-късно ме отвлякоха от улицата и ме закараха в Тетевен.

-(прекъсвам го). Това смешка ли е? Как по този начин са те отвлекли?
-Не, не е смешка, в действителност беше по този начин. Тогава бяха такива времена. Все още бях възпитаник. Хората, които управляваха футбола в Стара Загора, ме бяха затворили в хотел „ Загорка “. Един ден обаче, до момента в който се ходех по улицата спря една кола, излязоха четири индивида, вкараха ме вътре и ме закараха при Станислав Танев в Тетевен. Естествено, че се уплаших. Първо, тъй като бях избягал от хотела и безусловно се криех по улиците. А по-късно и похищение - пристигна ми допълнително. По-късно обаче Станислав Танев ми изясни, че желае да направи всичко допустимо за моето развиване и в случай че аз приема да играя в Олимпик (Тетевен), ще направи по този начин, че след време да мина в някои от огромните тимове. И той си извърши обещанието по най-хубавия метод.

-Как родителите ти схванаха за това похищение?
-Станислав Танев ме взе от срещата, качи ме в колата, закара ме до Казанлък и се срещна с родителите ми. Обясни им какви са желанията му към мен и им подсигурява, че от тук нататък ще се грижи за мен като за лично дете. Той и неговото семейство ме одобриха безусловно като техен наследник. Докато ме продаде на ЦСКА той се държа с мен като свое дете.

-Какво си спомняш от престоя в Олимпик Тетевен? Както самият ти сподели, тогава е времето на силовите групировки. Имаше ли проблеми с такива хора?
-В интерес на истината малко от нещата са преекспонирани и пресилени. И Страхил Димчев, и Станислав Танев се държаха към тима с обич и пристрастеност. Искаха да развиват отбора професионално и мисля, че играехме добре и в „ А “ група. Двамата съумяха да развият доста млади футболисти, които излязоха от този тим. Дадоха опция на младежки и национални футболисти да играят в професионалния футбол.

-И двамата са казвали в изявленията пред нашата медия, че организацията е била на високо равнище. Например, оборудването ви е била една от най-хубавите...
-Ние играехме с Адидас и Пума – екипировка, каквато никой нямаше в България. Но това бяха дребните неща, които те караха да се радваш. Живеехме всички на хотел, всички се хранехме дружно. Изградиха у нас нрав на спечелили. Истината беше, че у дома можеше да победим всеки. Преди да излезем на терена, още в тунела се виждаше решителността в очите на съотборниците ми. А незабавно след мача ни изплащаха наградите.

-Помниш ли злокобна травма на Методи Деянов при гостуването на ЦСКА на Олимпик?
-Спомням си доста добре обстановката. В предходния мач ми демонстрираха картон и не можах да изляза против ЦСКА. Гледах срещата от трибуните. Това беше единственият мач, който пропуснах. Главната виновност я носи съдията, тъй като имаше фаул против Иван Рачев преди този момент, а той не го даде. След това беше влизането в краката на Методи Деянов. Няма какво да приказваме, беше злокобно нарушаване.

-Как подписа с ЦСКА?
-Още една забавна преживелица. Бях на лагер с младежкия народен тим, играхме с Македония. При резултат 3:0 за нас треньорът ме смени. Тогава пристигна при мен на Станислав Танев брачната половинка му и ме взе от лагера. Заминахме за София, като ми споделиха, че на другия ден ще подпиша контракт с един от софийските грандове. Истината беше такава, че Левски и Локомотив София даваха повече пари. Никога няма да не помни, че до момента в който пътувахме си говорихме с Таня – дамата на Станислав Танев, че не желая да играя за тях, а желая в ЦСКА. Но тя ми сподели: „ Тук към този момент нямаш думата, Сашо ще вземе най-хубавото решение за теб. “ Спомням си, че вечерта правихме тактика с кой по какъв начин ще водим договаряния. Най-хубавото се случи на другия ден. Отидохме в офиса на Лъчезар Танев половин час по рано. Тогава ни споделиха, че са пристигнали Емо Костадинов и Боби Божинов и подписахме с ЦСКА без да се бавим. Боби Божинов ми сподели, какъв брой доста ме желае ЦСКА, че това е най-хубавият вид за моето развиване. Даже не го изслушах, а помолих да ми даде лист да подпиша. Казах му: „ Дай ми лист да подпиша, след това ще прецизираме изискванията... “ После се обадих на татко ми и когато му споделих, че съм подписал с ЦСКА, умря от кеф. Баща ми и дядо ми са огромни цесекари и разумно двамата бяха най-доволни. Прибрах се и към този момент имах прелиминарен контракт с ЦСКА. Трябваше обаче да изляза и да играя с екипа на Берое тъкмо против ЦСКА. Това беше в един от последните кръгове на сезон 1999/2000. Направихме еднакъв 1:1, а аз изравних от дузпа в 81-ата минута.

-Гол против към този момент новия ти тим...
-В тунела след мача не беше по никакъв начин розово ситуацията. Говорих си с някои от бъдещите ми съотборници, бяха ядосани. Имаше огромно отчаяние измежду шефовете на ЦСКА. В същото време бях доста обезпокоен дали няма да се скапе договорката. Но аз тогава защитавах цветовете на Берое и играх за Берое. Играхме пред цялостни трибуни, тимът се бореше да не изпадне и се оказа, че с тази точка се спасихме.

-Кога дойде в София?
-За началото на лятната подготовка, треньор беше Енрико Катуци. В тима имаше футболисти, които дотогава единствено съм гледал по малкия екран и съм желал да се докосна до тях – Методи Деянов, Галин Иванов, Кременлиев, Чомаков, Румен Христов, Манчев, Бербатов към този момент беше при мъжете. Бяхме трима нови – аз, Тошко Янчев и Костадин Видолов. На първата подготовка на Панчарево бяхме 40 футболисти. Няма да не помни по какъв начин се обадих на татко ми и му споделих – „ баща, не виждам по какъв начин ще играя, всички са футболисти. “ Стреснах се доста, в средата на терена имаше невероятни играчи, огромна класа. В офанзива бяха нападатели от класа – Димитър Иванов, Бербатов, Манчев, Румен Христов. Какво се оказа обаче? Няколко седмици по-късно играх в безусловно всеки мач и дружно с Димитър Иванков от Левски бяхме единствените, които бяха взели присъединяване във всички 26 кръга.

-Разписа се още в един от първите си мачове, против Конструкторул - 8:0.
-Това беше първият ми гол за ЦСКА. Имаше центриране от корнер и топката пристигна на линията на наказателното поле. Вкарах я от воле, доста прекрасен гол се получи. Ще запомня този мач с петте гола на Бербатов. Говорих с татко ми по телефона след мача, бях на върха на щастието. Станислав Танев ме чакаше след дуела и отидохме да вечеряме. Не можех да намеря думи да му благодаря за шанса, който ми даде в живота и кариерата да бъда футболист на ЦСКА. Истината е, че той се съобрази с моето предпочитание да играя в ЦСКА. Идваше на съвсем всеки мач първата година, поддържаше ме.

-Не може да не си имал и компликации в ЦСКА?
-Те пристигнаха втората година, в която играех по-малко. И ми беше тежко. В същото време продължавах да се усещам пъклен неловко от хора, които съм гледал единствено по малкия екран. Връщам се малко първоначално, с цел да ви кажа забавна преживелица. Първите три месеца ми беше неловко да се съблибам дружно с футболистите в съблекалнята, а се събличах в бунгалото. Един ден при мен пристигна Методи Деянов и ми сподели: „ Вече би трябвало да се събличаш с нас, част си от тима, одобряват те добре и това не би трябвало да продължава. “ Тогава ми направи усещане по какъв начин един водач постъпва и по какъв начин гледа да те приобщи към тима. Той беше един от хората, които ми помагаше и втората година, в която не играех доста. Той и Тошко Янчев ми даваха кураж и слушах препоръките им.

-На 21 години игра против Милан. Как се подготвяш вечерта преди подобен мач?
-Това беше огромен скок за мен. Едната година играех мачове против тимове, които са положителни за нашите стандарти. А другата година излизам против Милан. Бях доста отчаян, че не играх първия мач на „ Сан Сиро “. Но взех присъединяване във втория. Имахме положителни положения на реванша, който загубихме с 0:1. На Манчев му подвигнаха несъществуващи засади, а аз имах два комфортни фаула. Успях да се докосна до толкоз огромен тим и до огромни футболисти. За следващ път усетих магията на атмосферата на „ Армията “. Мачовете, в които стадионът е цялостен, са незабравими.

-После беше част от един от най-хубавите тимове - през сезон 2002/03. През есента на 2002 година ЦСКА записа 13 следващи победи.
-Тогава играех във всеки мач, само че влизах в множеството от тях като запаса. Това доста ме тормозеше. Но в този момент разгадавам, че в подобен мощен тим не е значима характерността на някой футболист, а тази характерност да се впрегне за богатството на тима. Тогава имахме доста обединен колектив, бяхме доста задружни. Дори на тренировки всеки мач ни беше на живот и гибел. И по тази причина имаше резултати по-късно в формалните срещи.

-Имаш серия от 5 следващи гола против Левски. Беше ли по-различно да накажеш безконечния противник?
-Много желаех да въвеждам голове в това дерби. Защото зарядът беше извънреден. Исках да бъда част от историята на това дерби. Когато вкарах първия гол, възприятието беше незаменимо (на 24 април 2004 година при 2:1 за Левски). Тогава обаче си припомням, че аз вкарах и ме смениха към края на мача. Точно тогава Левски направи поврат с голове на Темиле и Чиликов и ни победиха. Нямах самоцел да въвеждам, само че просто се случваше, тъй като желанието ми в тези мачове беше извънредно огромно.

-През лятото на 2005 година получи травма в 35-ата минута против Ливърпул? Как го претърпя изключително, когато Ливърпул ти е измежду обичаните тимове?
-Това беше доста и прекрасен и доста печален миг. Нека стартира малко преди този момент. Научих, че ще играем с Ливърпул в... шесто районно. Ако си спомняте имах противен случай. След мача с Тирана и преди финала за Суперкупата с Левски пред у дома трима ме нападнаха и пребиха. Целият бях в кръвоизливи и обинтован, само че излязох и играх на финала против Левски на инат на лекарите, които споделиха, че не мога и не би трябвало да играя. Дори вкарах гол за 1:1 в постоянното време, само че след дузпи загубихме. След това пристигна първият дуел с Ливърпул. Струпаха ми се доста неща и цялото напрежение като че ли се придвижи върху травмата. Скъсах заден бедрен мускул със сухожилие 13 сантиметра. Точно тогава започнах да схващам нещата по друг метод. Не може да искаш нещата непременно, не можеш да пренебрегваш законите на живота и това, което ни заобикаля.

-Как се усещаше преди реванша с Ливърпул?
-Беше ми доста тежко, тъй като се намирах в страхотна форма. Имах шанс по-рано напролет да станем първенци и да въвеждам от какви ли не обстановки. Исках да играя против Ливърпул, а положението ми не позволяваше. Няма да не помни по какъв начин тимът тренираше на „ Анфийлд “ а аз въртях обиколки и плачех на терена. Тогава не ни доближи малко опит в първия мач, тъй като във втория мач бяхме съвършени.

-Кой беше до теб в този сложен интервал?
-Имах поддръжката на моите съотборници, на Йешич - също, който ни даваше кураж на мен и Велизар, който също беше контузен. Треньорът ни взимаше с тима, вдъхваше ни кураж и мотивация. Тогава ние не загубихме мотивация, тъй като е тежко да си два месеца по басйени и възстановителни процедури.

-След отпадането от Ливърпул, ЦСКА продължи за Купата на УЕФА и игра пред цялостен стадион против Леверкузен?
-Всичко към този мач беше особено. Няма да не помни, че не бяхме подготвени да играем, само че Йешич ни извика и ни сподели - един от двамата би трябвало да играе централен нападател, а другият да е зад тила му. Попита ни да си изберем кой на коя позиция желае да бъде. Велизар в типичния си жанр сподели – на него ще му е по-трудно да се бори с Рамелов и Роке Жуниор, дано той да е нападател, а аз ще играя зад тила му. Спечелихме фаул отляво по нашето нахлуване, центрирах и Хидиуед вкара с глава пред бранш „ Г “...

-Влязохте в групите на Лига Европа, тогава даже можехте да излезете, в случай че не бяха пропуските в Монако.
-И в този мач ме контузиха, смениха ме още в 10-ата минута и догледах мача от пейката.

-Има ли нещо неизказано за изгубената купа напролет на 2006 година?
-Подценихме обстановката, помислихме си, че преднината, която имахме, ще ни бъде задоволителна. Тогава през зимната пауза бяха продадени някои значими играчи. Загубихме инерцията, която имахме. Стигна се и до много промени в титулярния състав.

-Вече рядко се случва да се продават български футболистив чужбина. А след края на сезон 2005/06 ЦСКА те продаде в Гренобъл във Франция? Какво срещна там, какъв брой беше друго въпреки и във втора дивизия?
-Срещнах необикновено отношение към един чужденец, който идва от страна, към която, в случай че би трябвало да бъда почтен, мненията не са ласкави. Видях професионализъм, който ми сподели тогава, че де факто ние в България сме се заблуждавали в множеството неща, които вършим. Треньор ни беше Ивон Пуликен. Успяхме да съберем доста добър тим. От там стартира похода към влизането в елита на Франция.

-Съжаляваш ли, че по-късно се върна в България?
-Имах опция да остана. От една страна скърбя, от друга – не. Няма по какъв начин да знаем, в случай че бях останал по какъв начин щеше да се развият нещата. Животът ни сервира някои неща, за които не би трябвало да съжаляваме, а да ги одобряваме.

-След като се върна, игра в Литекс?
-Два пъти подред станахме първенци, спечелихме още титли. Изградихме страховит колектив. Забавлявахме се на терена, играехме хубав футбол. Видях и научих доста от професионализма на Станимир Стоилов и Любослав Пенев. Кога започнах да мисля, че мога да стана треньор? Още през 2007 година, до момента в който бях във Франция. Ивон Пуликен ме накара да мисля по друг метод, тъй като неговото отношение по отношение на тима правеше усещане. Както и самата роля на един треньор в целия клуб.

-Има ли нещо, от което да се срамуваш, че си направил?
-Има някои неща, които, в случай че мога да върна времето, бих направил по друг метод. Изключително неловко се усещам от това, че показах и дадох светлина на гневните ми страсти към вашия сътрудник Петър Бакърджиев. Нито съм имал нещо персонално към него, нито съм желал да го обидя. Това е едно от нещата, които бих трансформирал и за които ще скърбя цялостен живот.

-Каза, че един ден ще напишеш и книга за ЦСКА? Има ли я още тази концепция?
-Разбира се, това е концепция, която ми се е зародила в главата, тъй като като футболист прекарах 6 години в ЦСКА. Докоснах се до неща, за които единствено съм мечтал. А по-късно бяхме треньори с моя екип и изживяхме една толкоз сантиментална история. Дори в най-смелите си фантазии не съм си го представял.

-Това в действителност беше друга година, в която ЦСКА игра във „ В “ група. Спечелихте и купата на България.
-В професионален проект научих доста неща. Имах опцията в тези мачове да изградим колектив, нрав на спечелили и метод на мислене. И второ – да усетим любовта, същинската и безгранична обич на нашите последователи.

-Едва ли се не помни датата 24 май 2016 година, когато спечелихте Купата, а ти се радваше върху открития рейс в центъра на София?
-Това е един от най-щастливите моменти в живота ми. Няма да не помни в никакъв случай 2005 година купата, когато целият стадион нахлу и почитателите се радваха с нас. Но на финала против Монтана си припомням по какъв начин съдията свири края на мача, а по-късно видях хората по какъв начин плачат от наслада и горделивост. Това е нещо, поради което си заслужаваше всичко.

-Кой е най-трудният миг в живота ти?
-Всеки има моменти в живота, които по един или различен метод те карат да се замисляш и да правиш равносметка или да продължиш да вървиш по пътя, по който си поел. Всеки миг и като травми, и като несполуки в кариерата, и като неща, които ти се случват в живота, ти дават тенденция и опция да оцениш какво си видял, къде си бил и от кое място си тръгнал и какво си постигнал. И върху какво имаш да работиш от тук нататък.

-На какво учиш децата си?
-Искам да бъдат положителни хора, да бъдат съпричастни, да бъдат толерантни и желая да схванат, че в този живот човешките качества са най-важните.
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ