БКП срещу народа! Малко сняг и много кръв, кръв… Нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 год.
Христо Марков
Отново наближава нощта на 1 против 2 февруари, когато преди 73 години в България бе осъществено най-голямото безчовечие от българска партия против личния народ. Българска комунистическа партия против Народа! Това е
„ рекапитулацията ” от „ Народния съд ”
Преди години, през 1995 год., когато откривахме паметника на Жоро Липовански на починалите в тази страшна нощ, забелязах един много възрастен мъж, който трепереше целия, постави цветя и плачеше като дете. Поразпитах за него, запознахме се и той разказваше с приглушен глас. Помнеше детайлности, макар много напредналата му възраст. Оказа се, че Цеко Алексиев е следил касапницата, тъй като е бил по това време шеф на „ Градини и паркове ” в Централни гробища в София.
Записах описа му и го включих в неиздадената ми още книга „ Родът Сталийски – жестокото изпитание на оцеляваш. ” Претендирам, че съм единствения българин, който записа описа на живия очевидец Алексиев от страшната нощ. Скоро предложих книгата на издателство „ Хермес “ в Пловдив /нали сме сякаш локални патриоти/, само че от издателството ми желаеха пари, с цел да излезе тази книга.
Предлагам ви част, която разказва часовете на изтезанието, с цел да се помни.
Архивите ни разкриват и деликатната подготовка, която комунистите подхващат за най-масовата екзекуция в новата ни история. Още от края на 1944 година репресивните органи са предизвестени „ да бъдат нащрек, с цел да осуетят всеки опит за смяна на линията на Народния съд, както и вероятни митинги на обособени публични групи ”. Никола Петров, помощник-командир на 3–а дивизия, четирийсет години по-късно заявява: „ Още преди процеса присъдите ги знаехме и не се тревожехме за изхода му ”.
За подготовката и същинския разстрел при започване на 1945 година в София е привикан целият помощник-командирски състав на българската войска. Това са и директните уредници и участници в идната кървава кавга. Водители на наказателния отряд са: Фердинанд Козовски – предстоящ ръководител на Народното събрание, Изидор Леви, по-известен като Бачи Зеев – палач-следовател, специфичен сътрудник на Лаврентий Берия от болшевишкото Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР), по-късно – шеф работа в 1-ви отдел на Държавна сигурност, и шефът на спецотдела полковник Лев Главинчев – съдист, участник в доста комунистически зверства още преди 1944 година Това се хората, които дават отговор
„ работата ” да се свърши с нужната свирепост, експедитивност и мистериозност
Те са извикани от Централен комитет на партията от фронта, с цел да им се дадат подробни указания за организирането и провеждането на изтезанията. Организирана е и специфична команда за убийствата отпред със софийския комендант на милицията подполковник Веселин Георгиев. В състава й са единствено комунисти и ремсисти от системата на милицията и военното разузнаване на ген. Петър Вранчев, като имат дори… партиен секретар на краткотрайната група за разстрели.
Това е комунистът Кольо Петков-Моряка, съизвършител на Мирчо Спасов в изтезанието на техния човек, упрекнат в изменничество пред 1944 година, Никола Милев. Компания от професионални убийци, удушвачи, касапи от вартоломеевите нощи, с една дума – комунисти! Тези човешки същества имат за задача да избият по най-бързия метод трима регенти, министрите от три кабинета, дворцовите съветници, цялостен един парламент и повече генерали, в сравнение с България е изгубила през трите войни, които води през 20-и век.
Депутатите от 25-то национално заседание са избити макар съществуващия депутатски имунитет – норма от римското право, съществувала по целия свят.
Преди това в Централен комитет на Българска комунистическа партия има извънредно значим спор и той е по какъв начин да бъдат екзекутирани наказаните. За класическия метод „ посредством обесване ” упорства зетят на Георги Димитров Вълко Червенков, който желае по този метод да отмъсти за своите приятели, взривили църквата „ Св. Неделя ” през 1925 година, само че е победило мнението на Трайчо Костов и компания да се разстрелват с пистолетен изстрел в тила – изпитан и обичан способ на болшевиките.
По този метод съгласно главорезите „ работата ще се извърши бързо и чисто ”, а това е главната цел на палачите в оня исторически миг.
Нощта на 1 против 2 февруари 1945 година е студена, тиха, с лек вятър. Осъдените са извеждани от подземията на Съдебната палата със завързани ръце и товарени в шест камиона, които чакат в двора към входа откъм ул. „ Алабин ”.
Забранено им е да викат, стачкуват, да подвигат звук изобщо. За неспазване на тази заповед на първо време с приклад е разпилян черепа на младия народен представител Иван Батембергски, тъй като си разрешил да извика за помощ, може би се е обръщал към Всевишния, може би към родителите си, но…
Следващата жертва е някогашният министър Тодор Кожухаров, неработоспособен от войните, публицист, който извикал „ Не би трябвало да плачем за нас, а за България ”, след това запява националния химн „ Шуми Марица ”. Разбиват му главата с револвер.
Ето какво си спомня кралица Йоанна за тази злокобна нощ: „ На наказаните, преди да ги убият, бе отнета последната вяра да видят още веднъж околните си, защото фамилиите бяха депортирани и това бе повода, заради която желаех да ги видя един по един преди екзекуцията…
…Ескортът беше спретнат в двора на Съдебната палата от входа към ул. „ Алабинска “. По този път се простираше ескорт от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад народен представител, Иван Батембергски, извика: „ Помощ “, само че незабавно му бе строшен черепът с приклад.
Друг, министърът Тодор Кожухаров, неработоспособен от войната и ослепителен публицист, вървеше, опирайки се на бастун; внезапно извика: „ Не би трябвало да плачем за нас, а за България “. И запя националния химн „ Шуми Марица “. Бе погубен с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни дружно с двама тежкоболни наказани.
Качиха ги на един полупразен камион. Духаше мразовит вятър… В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки доста необятни изкопи. Осъдените бяха накарани да слязат на дребни групи наоколо до тези „ към този момент подготвени “ ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще би трябвало да чакат на това място и с този ужасяващ северен вятър.
Бе отговорено небрежно, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха подготвени с автомати в ръце… Изглежда, че на всеки погубен [проф. Ал.] Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има висшото мъжество да повтори това обвързване толкоз пъти, до момента в който остане самичък и финален, с цел да бъде погубен.
… Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се по този начин да отклонят вниманието и националните поклонения. Узна се обаче по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и остарели се спираха храбро да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах
да падам на колене край този общ гроб
Носех цялостен печал. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Никой, в никакъв случай не ми сподели нещо. Носехме свещи и цветя върху тези пластове от въглища.
Свещите можехме да ги държим запалени при неприятно време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената допустима респект към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там, не се разбра повече нищо.
… Бях деликатно следена и моят свят, можеше да се каже, че към този момент беше стеснен сред двата гроба, този на моя брачен партньор в Рилския манастир и този на мъчениците от „ Кървавия четвъртък “. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години. “
Преди това в софийските гробища се организира един театър на парадокса, невъобразим и разтърсващ. По някаква налудна прищявка партийният секретар на екзекуторската група Кольо Петров-Моряка взема решение да проведе… „ партийно заседание ”!
Да, да, там, в гробището, пред зеещите ями и в наличието на наказаните. Началникът Веселин Георгиев акцентира голямото доверие на партията, оказано на избраните екзекутори за осъществяването на политическата задача, добавя го Моряка, който натъртва, че всичко би трябвало да завърши по-бързо, с цел да бъдат изправени пред приключен факт представителите на Англия и Съединени американски щати в Съюзническата комисия.
Трети приказва другият партиен деятел и изверг Лев Главинчев, който се обръща към наказаните - би трябвало да схванат, че идеята им е бита карта, че на вятъра са се мъчили да възпрат светлото комунистическо бъдеще, извадили освен това огромен шанс, тъй като имало предложение да бъдат бесени. Прекъсва го подполковник Георгиев: „ Губиш ни времето, Левчо. Без формалности ”.
Освен взводът за убийства на това безумно зрелище, на всеобщата екзекуция, на човешката касапница участват още Цола Драгойчева, която дава отговор за Народния съд в Централен комитет на Българска комунистическа партия, Фердинанд Козовски, Изидор Леви /Бачи Зеев/, а в разстрела директно се включват Лев Главинчев, Веселин Георгиев и Кольо Моряка,
даже се скарват кого да убият
След години Георгиев се хвали в разгулен компании: „ Лично пролях синята кръв на Кирил! ”, само че същото ще твърди и Главинчев – „ Аз унищожих княза, Филов, Станишев и военачалник Михов ”. Кольо Моряка пък е още по-категоричен в спомените си: „ Аз му заявих твърдо, че като партиен секретар на групата на мене се пада тази чест.
Князът е мой и не го правя отстъпка на различен. Весо /Веселин Георгиев/ се опита да ми се опълчи, само че в последна сметка си го „ взех ” Кики… ”
Как ви се коства, драги читатели? Май в международната история единствено българските убийци комунисти със остаряла дата ще се карат кой кого е прострелял!? Цеко Алексиев още трепереше през 1995 год. колчем разказваше за оная нощ, когато
аленият Сатана е слязъл в София
Версиите за тази злокобна нощ са многочислени, само че би трябвало да се доверим на тогавашния шеф на работа „ Паркове и градини ” в софийските гробища Цеко Алексиев, който е бил очевидец на касапницата, видял е и жертвите, и палачите. Според него мястото, несъмнено за изтезанието, е било осветено с автомобилни фарове, множеството от убийците били цивилни, не униформени, въоръжени с шмайзери, а изтезанието почнала с разстрела на княз Кирил, след това Филов, военачалник Михов, а след тях минали към министрите.
„ Първи убиха Александър Сталийски, след това Багрянов, Божилов, Даскалов. Стреляха в тила им с револвер и труповете падаха в ямите. После доктор Станишев ходеше до всеки от убитите, навеждаше се, слагаше ухо на сърцето, търсеше пулса, установяваше гибелта. Взе да се развиделява и тогава взеха решение, че върви постепенно. Започнаха да ги убиват на групи с шмайзерите. Последен разстреляха доктора. Уби го Главинчев. ” – споделя очевидецът Цеко Алексиев след години.
Не минало и без мародерство от страна на палачите. Вземали са от жертвите всичко скъпо – пръстени, часовници, златни халки. Един от по-нисшите чинове събува ботушите на убития княз Кирил.
Така една тайфа от комунистически главорези става създател на най-страховитото всеобщо изтребване на държавници в цяла Европа – в довечера са разстреляни и хвърлени в общ гроб 3-ма регенти, 22-ма министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и един княз.
За сведение Нюрнбергският арбитражен съд се „ регистрира ” със единствено 14 постановени смъртни присъди за видни нацисти, до момента в който българският „ национален съд ” с всичките си регионални поделения непосредствено избива 2730 държавници.
Телата на държавния хайлайф на България са струпани в бомбените ями. Камиони със сгурия са изсипани върху тях. Подравнено е с тиня, сняг и кръв, доста кръв. Малко сняг и доста кръв има в това утро на Централните софийски гробища.
Какво ли си е мислел преди разстрела Александър Сталийски, да вземем за пример?! За фамилията, децата, за празната адвокатска фирма, за добрините, които е сторил, за родителите, тръгнали с него и сестра му от Видин до София с файтон, с цел да вземат участие в градежа на Нова България, да стъкмят къща и дом, за войнишките победи и погроми, за политическите разправии в Народното събрание и отвън него, за книгите, които е написал с наивната религия, че ще спомогне да се укрепи страната, за баджанака болшевик, който избавя от сигурна гибел, а той го изпраща пред ямата в компанията на Лев Главинчев и Бачи Зеев, за приятелите художници, писатели, публицисти или просто зевзеци, за загатна, който ще остави у околните, за остарялата си майка, за сестрите, за вилата във Варна и тежките другари, за… Това в никакъв случай няма да узнаем, само че сигурно е желал да остави златния часовник от татко си за спомен и белег за него на синовете.
Е, не съумява, за тази работа има мародери, които чакат с револвери.
В началото на 90-те години синът Александър ще показа за злокобния ден във кино лентата „ Оцелелите ”: „ Започнаха да се чуват изстрели. После разбрах, че изтезанието е станала на гробищата. То не е надалеч, знаете къде е, това е „ Майчин дом ”. И няма да не помни в никакъв случай, споделих, че може би това е изтезанието, а Шиклето /Михаил Михайлов Панайотов – непосредствен другар, по-късно бежанец в Съединени американски щати, легионер/ споделя: „ Няма такова нещо, не се безпокой ”.
Легнахме да спим. На сутринта, някъде 7.30-8 часа се прибрах у дома. Бяха баба ми, майка ми и вуйна ми. Нямах персонална карта. Отидохме на гробищата. Имаше сняг, към 100-200 метра напряко
килим от кръв
Ямите заринати, а от горната страна посипана сгур. Бяхме, доколкото си припомням, с госпожа Станишева, госпожа Филова, други, които бяха, не мога да си спомня, мисля че беше госпожа Багрянова. Не съм сигурен, несъмнено, оттогава мина половин век. Сложихме цветя, запалихме свещи и за мое огромно удивление двама души се приближиха до майка ми, тя изясни и не ни закачаха повече. Това беше. Прибрах се у дома и на другия ден бяхме изселени с майка ми в село Долни Дъбник до Плевен.
Какво ли може да се добави към тази антична покруса? Може би няколко следващи реакции. Британският политически наблюдаващ на процеса е безапелационен:
„ Присъдите са несъмнено отмъстителни ”
и показва мнение, че тази кавга е планувана освен на локална почва, а под диктовката на руските апаратчици и репресивни органи. А кореспондентът Волфганг Бретхолц на 5 февруари се среща с Цола Драгойчева и я пита какво мисли за присъдите и „ незабавното ” им осъществяване, а тя с присъщата на комунистите вулгарност е пределно откровена: „ Никога в живота си не съм спала толкоз добре, както в утрото на изтезанието ”.
Репресиите не стопират и след варварството, осъществено на 1 против 2 февруари 1945 година На 19 април 1945 година Георги Димитров с радиограма до правилния му паж в България Трайчо Костов дава следващото разпореждане: „ Обсъдете с Югов нужните срочни мероприятия за изселването на тези хора в подобаващи за задачата региони. Част от тях би трябвало да бъдат изпратени на насилствени работи. Никакви съображения за човечност и състрадание не би трябвало да играят в дадения случай каквато и да е роля ”.
През 1995 година на мястото на изтезанието и всеобщия гроб в Централните софийски гробища е подложен огромен каменен кръст, а на 26 август 1996 година Върховният съд на Република България анулира присъдите и оправдава регентите, министрите, народните представители, царските съветници, висшите военни, публицистите, избити в името на една безумна идея, която донесе на страната половинвековно строителство на „ най-хуманния и обективен строй ”.
През 1998 година във фоайето на Министерството на правораздаването е сложена паметна плоча на тримата министри, разстреляни в нощта на комунистическата свирепост: Васил Николов Митаков, Константин Йоцов Партов и Александър Цанов Сталийски. И се питаме дали справедливостта в тази страна ще идва все с половинвековна отминалост? Съдба българска./faktor.bg
Отново наближава нощта на 1 против 2 февруари, когато преди 73 години в България бе осъществено най-голямото безчовечие от българска партия против личния народ. Българска комунистическа партия против Народа! Това е
„ рекапитулацията ” от „ Народния съд ”
Преди години, през 1995 год., когато откривахме паметника на Жоро Липовански на починалите в тази страшна нощ, забелязах един много възрастен мъж, който трепереше целия, постави цветя и плачеше като дете. Поразпитах за него, запознахме се и той разказваше с приглушен глас. Помнеше детайлности, макар много напредналата му възраст. Оказа се, че Цеко Алексиев е следил касапницата, тъй като е бил по това време шеф на „ Градини и паркове ” в Централни гробища в София.
Записах описа му и го включих в неиздадената ми още книга „ Родът Сталийски – жестокото изпитание на оцеляваш. ” Претендирам, че съм единствения българин, който записа описа на живия очевидец Алексиев от страшната нощ. Скоро предложих книгата на издателство „ Хермес “ в Пловдив /нали сме сякаш локални патриоти/, само че от издателството ми желаеха пари, с цел да излезе тази книга.
Предлагам ви част, която разказва часовете на изтезанието, с цел да се помни.
Архивите ни разкриват и деликатната подготовка, която комунистите подхващат за най-масовата екзекуция в новата ни история. Още от края на 1944 година репресивните органи са предизвестени „ да бъдат нащрек, с цел да осуетят всеки опит за смяна на линията на Народния съд, както и вероятни митинги на обособени публични групи ”. Никола Петров, помощник-командир на 3–а дивизия, четирийсет години по-късно заявява: „ Още преди процеса присъдите ги знаехме и не се тревожехме за изхода му ”.
За подготовката и същинския разстрел при започване на 1945 година в София е привикан целият помощник-командирски състав на българската войска. Това са и директните уредници и участници в идната кървава кавга. Водители на наказателния отряд са: Фердинанд Козовски – предстоящ ръководител на Народното събрание, Изидор Леви, по-известен като Бачи Зеев – палач-следовател, специфичен сътрудник на Лаврентий Берия от болшевишкото Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР), по-късно – шеф работа в 1-ви отдел на Държавна сигурност, и шефът на спецотдела полковник Лев Главинчев – съдист, участник в доста комунистически зверства още преди 1944 година Това се хората, които дават отговор
„ работата ” да се свърши с нужната свирепост, експедитивност и мистериозност
Те са извикани от Централен комитет на партията от фронта, с цел да им се дадат подробни указания за организирането и провеждането на изтезанията. Организирана е и специфична команда за убийствата отпред със софийския комендант на милицията подполковник Веселин Георгиев. В състава й са единствено комунисти и ремсисти от системата на милицията и военното разузнаване на ген. Петър Вранчев, като имат дори… партиен секретар на краткотрайната група за разстрели.
Това е комунистът Кольо Петков-Моряка, съизвършител на Мирчо Спасов в изтезанието на техния човек, упрекнат в изменничество пред 1944 година, Никола Милев. Компания от професионални убийци, удушвачи, касапи от вартоломеевите нощи, с една дума – комунисти! Тези човешки същества имат за задача да избият по най-бързия метод трима регенти, министрите от три кабинета, дворцовите съветници, цялостен един парламент и повече генерали, в сравнение с България е изгубила през трите войни, които води през 20-и век.
Депутатите от 25-то национално заседание са избити макар съществуващия депутатски имунитет – норма от римското право, съществувала по целия свят.
Преди това в Централен комитет на Българска комунистическа партия има извънредно значим спор и той е по какъв начин да бъдат екзекутирани наказаните. За класическия метод „ посредством обесване ” упорства зетят на Георги Димитров Вълко Червенков, който желае по този метод да отмъсти за своите приятели, взривили църквата „ Св. Неделя ” през 1925 година, само че е победило мнението на Трайчо Костов и компания да се разстрелват с пистолетен изстрел в тила – изпитан и обичан способ на болшевиките.
По този метод съгласно главорезите „ работата ще се извърши бързо и чисто ”, а това е главната цел на палачите в оня исторически миг.
Нощта на 1 против 2 февруари 1945 година е студена, тиха, с лек вятър. Осъдените са извеждани от подземията на Съдебната палата със завързани ръце и товарени в шест камиона, които чакат в двора към входа откъм ул. „ Алабин ”.
Забранено им е да викат, стачкуват, да подвигат звук изобщо. За неспазване на тази заповед на първо време с приклад е разпилян черепа на младия народен представител Иван Батембергски, тъй като си разрешил да извика за помощ, може би се е обръщал към Всевишния, може би към родителите си, но…
Следващата жертва е някогашният министър Тодор Кожухаров, неработоспособен от войните, публицист, който извикал „ Не би трябвало да плачем за нас, а за България ”, след това запява националния химн „ Шуми Марица ”. Разбиват му главата с револвер.
Ето какво си спомня кралица Йоанна за тази злокобна нощ: „ На наказаните, преди да ги убият, бе отнета последната вяра да видят още веднъж околните си, защото фамилиите бяха депортирани и това бе повода, заради която желаех да ги видя един по един преди екзекуцията…
…Ескортът беше спретнат в двора на Съдебната палата от входа към ул. „ Алабинска “. По този път се простираше ескорт от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад народен представител, Иван Батембергски, извика: „ Помощ “, само че незабавно му бе строшен черепът с приклад.
Друг, министърът Тодор Кожухаров, неработоспособен от войната и ослепителен публицист, вървеше, опирайки се на бастун; внезапно извика: „ Не би трябвало да плачем за нас, а за България “. И запя националния химн „ Шуми Марица “. Бе погубен с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни дружно с двама тежкоболни наказани.
Качиха ги на един полупразен камион. Духаше мразовит вятър… В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки доста необятни изкопи. Осъдените бяха накарани да слязат на дребни групи наоколо до тези „ към този момент подготвени “ ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще би трябвало да чакат на това място и с този ужасяващ северен вятър.
Бе отговорено небрежно, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха подготвени с автомати в ръце… Изглежда, че на всеки погубен [проф. Ал.] Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има висшото мъжество да повтори това обвързване толкоз пъти, до момента в който остане самичък и финален, с цел да бъде погубен.
… Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се по този начин да отклонят вниманието и националните поклонения. Узна се обаче по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и остарели се спираха храбро да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах
да падам на колене край този общ гроб
Носех цялостен печал. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Никой, в никакъв случай не ми сподели нещо. Носехме свещи и цветя върху тези пластове от въглища.
Свещите можехме да ги държим запалени при неприятно време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената допустима респект към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там, не се разбра повече нищо.
… Бях деликатно следена и моят свят, можеше да се каже, че към този момент беше стеснен сред двата гроба, този на моя брачен партньор в Рилския манастир и този на мъчениците от „ Кървавия четвъртък “. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години. “
Преди това в софийските гробища се организира един театър на парадокса, невъобразим и разтърсващ. По някаква налудна прищявка партийният секретар на екзекуторската група Кольо Петров-Моряка взема решение да проведе… „ партийно заседание ”!
Да, да, там, в гробището, пред зеещите ями и в наличието на наказаните. Началникът Веселин Георгиев акцентира голямото доверие на партията, оказано на избраните екзекутори за осъществяването на политическата задача, добавя го Моряка, който натъртва, че всичко би трябвало да завърши по-бързо, с цел да бъдат изправени пред приключен факт представителите на Англия и Съединени американски щати в Съюзническата комисия.
Трети приказва другият партиен деятел и изверг Лев Главинчев, който се обръща към наказаните - би трябвало да схванат, че идеята им е бита карта, че на вятъра са се мъчили да възпрат светлото комунистическо бъдеще, извадили освен това огромен шанс, тъй като имало предложение да бъдат бесени. Прекъсва го подполковник Георгиев: „ Губиш ни времето, Левчо. Без формалности ”.
Освен взводът за убийства на това безумно зрелище, на всеобщата екзекуция, на човешката касапница участват още Цола Драгойчева, която дава отговор за Народния съд в Централен комитет на Българска комунистическа партия, Фердинанд Козовски, Изидор Леви /Бачи Зеев/, а в разстрела директно се включват Лев Главинчев, Веселин Георгиев и Кольо Моряка,
даже се скарват кого да убият
След години Георгиев се хвали в разгулен компании: „ Лично пролях синята кръв на Кирил! ”, само че същото ще твърди и Главинчев – „ Аз унищожих княза, Филов, Станишев и военачалник Михов ”. Кольо Моряка пък е още по-категоричен в спомените си: „ Аз му заявих твърдо, че като партиен секретар на групата на мене се пада тази чест.
Князът е мой и не го правя отстъпка на различен. Весо /Веселин Георгиев/ се опита да ми се опълчи, само че в последна сметка си го „ взех ” Кики… ”
Как ви се коства, драги читатели? Май в международната история единствено българските убийци комунисти със остаряла дата ще се карат кой кого е прострелял!? Цеко Алексиев още трепереше през 1995 год. колчем разказваше за оная нощ, когато
аленият Сатана е слязъл в София
Версиите за тази злокобна нощ са многочислени, само че би трябвало да се доверим на тогавашния шеф на работа „ Паркове и градини ” в софийските гробища Цеко Алексиев, който е бил очевидец на касапницата, видял е и жертвите, и палачите. Според него мястото, несъмнено за изтезанието, е било осветено с автомобилни фарове, множеството от убийците били цивилни, не униформени, въоръжени с шмайзери, а изтезанието почнала с разстрела на княз Кирил, след това Филов, военачалник Михов, а след тях минали към министрите.
„ Първи убиха Александър Сталийски, след това Багрянов, Божилов, Даскалов. Стреляха в тила им с револвер и труповете падаха в ямите. После доктор Станишев ходеше до всеки от убитите, навеждаше се, слагаше ухо на сърцето, търсеше пулса, установяваше гибелта. Взе да се развиделява и тогава взеха решение, че върви постепенно. Започнаха да ги убиват на групи с шмайзерите. Последен разстреляха доктора. Уби го Главинчев. ” – споделя очевидецът Цеко Алексиев след години.
Не минало и без мародерство от страна на палачите. Вземали са от жертвите всичко скъпо – пръстени, часовници, златни халки. Един от по-нисшите чинове събува ботушите на убития княз Кирил.
Така една тайфа от комунистически главорези става създател на най-страховитото всеобщо изтребване на държавници в цяла Европа – в довечера са разстреляни и хвърлени в общ гроб 3-ма регенти, 22-ма министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и един княз.
За сведение Нюрнбергският арбитражен съд се „ регистрира ” със единствено 14 постановени смъртни присъди за видни нацисти, до момента в който българският „ национален съд ” с всичките си регионални поделения непосредствено избива 2730 държавници.
Телата на държавния хайлайф на България са струпани в бомбените ями. Камиони със сгурия са изсипани върху тях. Подравнено е с тиня, сняг и кръв, доста кръв. Малко сняг и доста кръв има в това утро на Централните софийски гробища.
Какво ли си е мислел преди разстрела Александър Сталийски, да вземем за пример?! За фамилията, децата, за празната адвокатска фирма, за добрините, които е сторил, за родителите, тръгнали с него и сестра му от Видин до София с файтон, с цел да вземат участие в градежа на Нова България, да стъкмят къща и дом, за войнишките победи и погроми, за политическите разправии в Народното събрание и отвън него, за книгите, които е написал с наивната религия, че ще спомогне да се укрепи страната, за баджанака болшевик, който избавя от сигурна гибел, а той го изпраща пред ямата в компанията на Лев Главинчев и Бачи Зеев, за приятелите художници, писатели, публицисти или просто зевзеци, за загатна, който ще остави у околните, за остарялата си майка, за сестрите, за вилата във Варна и тежките другари, за… Това в никакъв случай няма да узнаем, само че сигурно е желал да остави златния часовник от татко си за спомен и белег за него на синовете.
Е, не съумява, за тази работа има мародери, които чакат с револвери.
В началото на 90-те години синът Александър ще показа за злокобния ден във кино лентата „ Оцелелите ”: „ Започнаха да се чуват изстрели. После разбрах, че изтезанието е станала на гробищата. То не е надалеч, знаете къде е, това е „ Майчин дом ”. И няма да не помни в никакъв случай, споделих, че може би това е изтезанието, а Шиклето /Михаил Михайлов Панайотов – непосредствен другар, по-късно бежанец в Съединени американски щати, легионер/ споделя: „ Няма такова нещо, не се безпокой ”.
Легнахме да спим. На сутринта, някъде 7.30-8 часа се прибрах у дома. Бяха баба ми, майка ми и вуйна ми. Нямах персонална карта. Отидохме на гробищата. Имаше сняг, към 100-200 метра напряко
килим от кръв
Ямите заринати, а от горната страна посипана сгур. Бяхме, доколкото си припомням, с госпожа Станишева, госпожа Филова, други, които бяха, не мога да си спомня, мисля че беше госпожа Багрянова. Не съм сигурен, несъмнено, оттогава мина половин век. Сложихме цветя, запалихме свещи и за мое огромно удивление двама души се приближиха до майка ми, тя изясни и не ни закачаха повече. Това беше. Прибрах се у дома и на другия ден бяхме изселени с майка ми в село Долни Дъбник до Плевен.
Какво ли може да се добави към тази антична покруса? Може би няколко следващи реакции. Британският политически наблюдаващ на процеса е безапелационен:
„ Присъдите са несъмнено отмъстителни ”
и показва мнение, че тази кавга е планувана освен на локална почва, а под диктовката на руските апаратчици и репресивни органи. А кореспондентът Волфганг Бретхолц на 5 февруари се среща с Цола Драгойчева и я пита какво мисли за присъдите и „ незабавното ” им осъществяване, а тя с присъщата на комунистите вулгарност е пределно откровена: „ Никога в живота си не съм спала толкоз добре, както в утрото на изтезанието ”.
Репресиите не стопират и след варварството, осъществено на 1 против 2 февруари 1945 година На 19 април 1945 година Георги Димитров с радиограма до правилния му паж в България Трайчо Костов дава следващото разпореждане: „ Обсъдете с Югов нужните срочни мероприятия за изселването на тези хора в подобаващи за задачата региони. Част от тях би трябвало да бъдат изпратени на насилствени работи. Никакви съображения за човечност и състрадание не би трябвало да играят в дадения случай каквато и да е роля ”.
През 1995 година на мястото на изтезанието и всеобщия гроб в Централните софийски гробища е подложен огромен каменен кръст, а на 26 август 1996 година Върховният съд на Република България анулира присъдите и оправдава регентите, министрите, народните представители, царските съветници, висшите военни, публицистите, избити в името на една безумна идея, която донесе на страната половинвековно строителство на „ най-хуманния и обективен строй ”.
През 1998 година във фоайето на Министерството на правораздаването е сложена паметна плоча на тримата министри, разстреляни в нощта на комунистическата свирепост: Васил Николов Митаков, Константин Йоцов Партов и Александър Цанов Сталийски. И се питаме дали справедливостта в тази страна ще идва все с половинвековна отминалост? Съдба българска./faktor.bg
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ