![Христо Христов [Личен архив] Съжалявам, ако говоря твърде много, но](https://www.capital.bg/shimg/zx620y323c_3930942.jpg)
Осъдени души
Христо Христов
[Личен архив] " Съжалявам, в случай че приказвам прекалено много, само че с това пребивавам ", вметва журналистът Христо Христов, до момента в който просторно разказва процеса на работа по най-новата си книга " Погубената България: За ориста на българския хайлайф след 9 септември 1944 година " (изд. " Сиела " ) в съавторство с проф. Вили Лилков.
Христов е един от най-последователните и отдадени в работата си проверяващи публицисти в България, с близо 30-годишен опит. Започва от към този момент несъществуващия в. " Демокрация ", а в професионалния му път влизат блогът " Досиета " на " Капитал " и цяло десетилетие, отдадено на " Дневник ". В документалните си книги той е засягал тематики като лагера " Белене ", убийството на писателя и отстъпник Георги Марков, скриваните от властта банкрути на страната. През 2014 година той и Катя Атанасова бяха в основата на документалния сериал " Отворени досиета " по Българска национална телевизия, в който пред необятна аудитория за пръв път историите си описаха репресирани от тогавашния режим " безусловно забравени " хора. Същата година той получава Гражданската премия на Европейския парламент.
Абонирайте се за Капитал Получавате цялостен достъп до всички публикации и целия списък През последните години напъните му са съсредоточени и върху развиването на ежедневно обновявания уебсайт за " чисто минало и транспарантно бъдеще " desebg.com, напълно отдаден на закононарушенията на комунизма в България и свидетелства на съвременниците му. Биографичните елементи към починалите в " лагерите на гибелта " той събира в друга платформа – pametbg.com
" Погубената България: За ориста на българския хайлайф след 9 септември 1944 година " е втората взаимна книга на Христов и Лилков след " Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност ", последвана от 16 представяния в разнообразни градове.
Срещите с читателите, другите им реакции (от разпалено шерване до боязън от припомняне на случвалото се: " По срещи с читатели виждаме страха в очите на хората, които са били репресирани " ) и новите истории на репресии, които те чуват, незабавно ги убеждават да напишат продължение. " Както описваме и в книгата, има хора, които в никакъв случай не са разказвали пред фамилиите си какво са претърпяли в трудовите лагери. Малка част са разказали всяка детайлност ", споделя Христов, който записва все по-голям интерес към тази тематика.
Един от персоналните разкази в книгата е на Лили Попова, жена, която е задържана при опит за бягство зад граница, поради издевателството върху цялото й семейство. Тя споделя по какъв начин 50 години по-късно към момента се буди от кошмари, откакто става очевидец на убийството на трима мъже със сопи и чукове. Най-бруталните моменти в книгата постоянно са разказани с географски специфики – откакто я прочетете, градът, в който живеете, и улиците, по които минавате, могат да ви се сторят малко по-различни.
На корицата на новата книга е фамозната, само че оставена да се доразруши " Къща с ягодите " на софийската ул. " Сан Стефано " 6 - тя е подобаващ знак за постигнатото от българското общество през първата половина на ХХ век и какъв брой бързо то е сринато. Христов споделя, че не е имал съмнения да употребява думата хайлайф в подзаглавието, макар че в днешно време то има отрицателна конотация. Т ой счита тогавашните индустриалци, търговци, банкери, фабриканти, инженери, военни, свещеници и интелектуалци на България за достоверен хайлайф , който демонстрира по какъв начин предприемчивостта и инициативността на тези генерации прави допустимо последователното икономическо и културно израстване на страната. За него е значимо, че те са и в основата на прекратени през социализма практики, като да вземем за пример дарителството . Книгата преглежда и последствията за наследниците на потърпевшите, постоянно въдворявани в лагери поради желанието да емигрират или просто поради роднинската връзка. Христов постоянно използва думата " някогашни хора ", термин, заимстван от Съюз на съветските социалистически републики, който навлиза в речника на Българска комунистическа партия след национализацията през 1947 година и елиминирането на " класовия зложелател ".
" Озадачен съм, че когато гостуваме из градовете, на никое място няма будни учители, които да водят учениците на тези срещи или като цяло да ги срещат с този интервал от историята – изключение по някаква причина е Благоевград. Иска ни се да имаме контакт с повече младежи. За благополучие във всеки град, без значение огромен или дребен, има едно ядро от хора, които не са не запомнили предишното и се интересуват да схванат повече за него ", споделя Христов и звучи като че ли това е задоволителна мотивация за него да продължава да търси истината.
Илюстрация
Увеличаване
Смаляване
Ще го прави и през остатъка от деня – хващаме го малко преди да отиде към Министерството на образованието и науката, с цел да оспори неналичието на каквито и да било данни за репресиите в бъдещите учебници по история за Х клас (мнението му за това какво е сбъркано в интерпретацията на събитията може да бъде прочетено в Дневник). За него болна тематика е и това, че сме страната от Източния блок, която по негови усещания минимум учи този интервал от историята си в границите на просветителната система.
Разбира се, Христо Христов няма да спре дотук. Докато продължава да събира историите на репресираните след 9 септември, той приготвя нова книга, която ще бъде напълно отдадена на съпротивителните придвижвания сред 1944 и 1989 : от горяните през втората половина на 40-те и началото на 50-те години до разнообразни анонимни акции през годините. Христов желае да разсее мита, че българското общество е търпяло безмълвно протичащото се.
Цитатът от в. " Работническо дело " " До 9 септември 1944 година България беше на ръба на пропастта. След това направи смела крачка напред! " е измежду постоянно припомняните пропагандни " бисери " на този исторически интервал. Христо Христов желае да ни покаже, че вицът е рисково покрай истината.
[Личен архив] " Съжалявам, в случай че приказвам прекалено много, само че с това пребивавам ", вметва журналистът Христо Христов, до момента в който просторно разказва процеса на работа по най-новата си книга " Погубената България: За ориста на българския хайлайф след 9 септември 1944 година " (изд. " Сиела " ) в съавторство с проф. Вили Лилков.
Христов е един от най-последователните и отдадени в работата си проверяващи публицисти в България, с близо 30-годишен опит. Започва от към този момент несъществуващия в. " Демокрация ", а в професионалния му път влизат блогът " Досиета " на " Капитал " и цяло десетилетие, отдадено на " Дневник ". В документалните си книги той е засягал тематики като лагера " Белене ", убийството на писателя и отстъпник Георги Марков, скриваните от властта банкрути на страната. През 2014 година той и Катя Атанасова бяха в основата на документалния сериал " Отворени досиета " по Българска национална телевизия, в който пред необятна аудитория за пръв път историите си описаха репресирани от тогавашния режим " безусловно забравени " хора. Същата година той получава Гражданската премия на Европейския парламент.
Абонирайте се за Капитал Получавате цялостен достъп до всички публикации и целия списък През последните години напъните му са съсредоточени и върху развиването на ежедневно обновявания уебсайт за " чисто минало и транспарантно бъдеще " desebg.com, напълно отдаден на закононарушенията на комунизма в България и свидетелства на съвременниците му. Биографичните елементи към починалите в " лагерите на гибелта " той събира в друга платформа – pametbg.com
" Погубената България: За ориста на българския хайлайф след 9 септември 1944 година " е втората взаимна книга на Христов и Лилков след " Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност ", последвана от 16 представяния в разнообразни градове.
Срещите с читателите, другите им реакции (от разпалено шерване до боязън от припомняне на случвалото се: " По срещи с читатели виждаме страха в очите на хората, които са били репресирани " ) и новите истории на репресии, които те чуват, незабавно ги убеждават да напишат продължение. " Както описваме и в книгата, има хора, които в никакъв случай не са разказвали пред фамилиите си какво са претърпяли в трудовите лагери. Малка част са разказали всяка детайлност ", споделя Христов, който записва все по-голям интерес към тази тематика.
Един от персоналните разкази в книгата е на Лили Попова, жена, която е задържана при опит за бягство зад граница, поради издевателството върху цялото й семейство. Тя споделя по какъв начин 50 години по-късно към момента се буди от кошмари, откакто става очевидец на убийството на трима мъже със сопи и чукове. Най-бруталните моменти в книгата постоянно са разказани с географски специфики – откакто я прочетете, градът, в който живеете, и улиците, по които минавате, могат да ви се сторят малко по-различни.
На корицата на новата книга е фамозната, само че оставена да се доразруши " Къща с ягодите " на софийската ул. " Сан Стефано " 6 - тя е подобаващ знак за постигнатото от българското общество през първата половина на ХХ век и какъв брой бързо то е сринато. Христов споделя, че не е имал съмнения да употребява думата хайлайф в подзаглавието, макар че в днешно време то има отрицателна конотация. Т ой счита тогавашните индустриалци, търговци, банкери, фабриканти, инженери, военни, свещеници и интелектуалци на България за достоверен хайлайф , който демонстрира по какъв начин предприемчивостта и инициативността на тези генерации прави допустимо последователното икономическо и културно израстване на страната. За него е значимо, че те са и в основата на прекратени през социализма практики, като да вземем за пример дарителството . Книгата преглежда и последствията за наследниците на потърпевшите, постоянно въдворявани в лагери поради желанието да емигрират или просто поради роднинската връзка. Христов постоянно използва думата " някогашни хора ", термин, заимстван от Съюз на съветските социалистически републики, който навлиза в речника на Българска комунистическа партия след национализацията през 1947 година и елиминирането на " класовия зложелател ".
" Озадачен съм, че когато гостуваме из градовете, на никое място няма будни учители, които да водят учениците на тези срещи или като цяло да ги срещат с този интервал от историята – изключение по някаква причина е Благоевград. Иска ни се да имаме контакт с повече младежи. За благополучие във всеки град, без значение огромен или дребен, има едно ядро от хора, които не са не запомнили предишното и се интересуват да схванат повече за него ", споделя Христов и звучи като че ли това е задоволителна мотивация за него да продължава да търси истината.
Илюстрация
Увеличаване
Смаляване
Ще го прави и през остатъка от деня – хващаме го малко преди да отиде към Министерството на образованието и науката, с цел да оспори неналичието на каквито и да било данни за репресиите в бъдещите учебници по история за Х клас (мнението му за това какво е сбъркано в интерпретацията на събитията може да бъде прочетено в Дневник). За него болна тематика е и това, че сме страната от Източния блок, която по негови усещания минимум учи този интервал от историята си в границите на просветителната система.
Разбира се, Христо Христов няма да спре дотук. Докато продължава да събира историите на репресираните след 9 септември, той приготвя нова книга, която ще бъде напълно отдадена на съпротивителните придвижвания сред 1944 и 1989 : от горяните през втората половина на 40-те и началото на 50-те години до разнообразни анонимни акции през годините. Христов желае да разсее мита, че българското общество е търпяло безмълвно протичащото се.
Цитатът от в. " Работническо дело " " До 9 септември 1944 година България беше на ръба на пропастта. След това направи смела крачка напред! " е измежду постоянно припомняните пропагандни " бисери " на този исторически интервал. Христо Христов желае да ни покаже, че вицът е рисково покрай истината.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ