Старият шкаф
Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска лингвистика и Психология в СУ " Св. Климент Охридски ". Работила е като втори режисьор в СИФ " Бояна " (Киноцентъра), в държавна такса " София ", като публицист и преводач на свободна процедура. Има издадени сборници с разкази и новели: " Острикови разкази " (в съавторство с Иван Остриков), 1993 година, " Четириноги разкази " 1996 година, " Кучешки час " 2006, " Зима на Цикладите " 2013 година
Старият долап се издигаше достоен в ъгъла на дневната.
Беше солиден и тежък, ненатрапчиво моден. Преди близо век минаваше за последна дума на европейската мода, а в този момент – за изтънчено демодиран. Едрото му тяло от червен махагон бе разграничено на две елементи – долната беше шкаф с двукрила врата разполовен с дъска на горен и низък рафт, а над тях се мъдреха две чекмеджета с железни дръжки като изплезени езици. Горната част представляваше витрина с кристални стъкла на резбованите порти, внимателно стъпила на четири колонки върху долапа, само че с компактен дървен тил. В младостта му го назоваха бюфет – беше някак по-елегантно, по-френско, само че и при думите има мода – последователно се трансформира в монотонен долап.
Бюфетът-шкаф бе задоволително огромен и задоволително предпазлив, с цел да побере и опази в махагоновата си снага орисите на няколко генерации дами от семейството Карабелчеви.
Бе закупен през първата четвърт на предишния век от старите Карабелчеви – тогава младоженци – и дойде от Виена дружно с останалата покъщнина за трапезарията. Но това бе толкоз от дълго време, че Карабелчеви се бяха трансформирали в прахуляк, а разтегателната маса и шестте ѝ стола се разпиляха и разпарчетосаха от превратностите на ориста. Може би останките на някой разкикерчен стол се спотайваха още на тавана. С годините и преломите на времето съумя да се оправи единствено остарелият долап – разяден тук-там от дървояди, само че все по този начин строен и величествен.
От младостта му на бюфет бе останала жива единствено Филипа – дъщерята на Карабелчеви. Сега тя беше суха бабичка над 80-те, с оредяла и компактно прибрана бяла коса, сивеещи очи и пергаментово неясно набраздено лице. Костеливите ѝ артритни ръце с поддържан маникюр постоянно вадеха оръфана колода карти от лявото шекмедже, с цел да прогонват скуката с пасианси и гадания. Но шкафът познаваше и друга Филипа – кипяща от младост и пристрастеност, с буйна черна коса, млечно-бяла кожа и морско сини очи. Шкафът бе безгласен очевидец на любовния живот на Филипа. Тогава живееха в различен дом и той се мъдреше по средата на стената, а не заврян в ъгъла както в този момент. Подпряла тил в една от страните му, Филипа загуби девствеността си. Родителите ѝ бяха на вечеринка, Кирил пристигна да ѝ донесе някакви лекции, само че единствено след няколко думи и погледи, двамата жадно впиха устни един в различен, а останалото пристигна от единствено себе си. Старите Карабелчеви постоянно ходеха на вечеринки и на шкафа му се постановяваше да предлага опора ту от едната, ту от другата си страна. Не знаеше за какво бяха избрали него за място на любовните актове, само че се стараеше да удържи на натиска и да не се сгромоляса под напора на пристрастеността.
После времената се объркаха и трансформираха. В къщата всички ходеха тревожни и унили, слугинчето, което го подреждаше и бършеше от прахуляк, напусна, а господата станаха приятели. Старият Карабелчев се спомина, преди да е стар напълно. Филипа се омъжи за Кирил, а обедняващата ѝ майка, като нямаше с какво друго да помогне на новото семейство, им подари шкафа и четири столa от гарнитурата във вестибюла. Така шкафът се реалокира в настоящия си дом и младите се върнаха към любовните си привички към него. Филипа зачена първородния си наследник върху плота му. Кристалните витрини дрънчаха, чиниите по рафтовете подскачаха възмутено, винените чаши едвам се удържаха на столчетата си, а едно прикрито под приборите евангелие се блъскаше обезумяло в дървото, само че шкафът съумя да резервира всичко крепко и за следващ път прояви стабилността си.
След това годините потекоха в релсите си. Прахта се сменяше с нова прахуляк, на мястото на счупените чинии идваха здрави, хасените покривки и книжни салфетки замениха ленените.
Марина бе плод на по-улегнали пристрастености и не бе зачената като брат си върху шкафа, само че тя му повери най-съкровените секрети на живота си.
Дебело тесте пожълтели писма тънеха в давност в кьошето на долния рафт. Сега Марина съвсем бе не запомнила за съществуването им или не искаше да си спомня, само че в миналото... в миналото всяко от тези писма бе източник на безредици, сълзи, обезсърчение и боязън. Подателят бе еднакъв – Георги Златев. Той бе младежката огромна обич на Марина. Но Георги избяга в чужбина, като остави Марина бременна в третия месец. Към персоналното ѝ злощастие се притури и смазващият напън на държавната машина. Принудиха я да помята в края на четвъртия месец, с цел да не роди плода на национален зложелател и предател. Отгоре на всичко Георги има нелепостта на стартира да ѝ написа обезверени любовни писма. Писмата, естествено, се получаваха в милицията. Колко я обичал, какъв брой съжалявал, за какво не дойдела при него. Да бе, за какво не? Инспекторът ѝ диктуваше отговорите, а като премия ѝ позволяваше да задържи писмата. Марина се прибираше със смачкана душа и смачканите хартийки у дома – плачеше, целуваше ги, а след това ѝ се искаше да ги раздра на късчета и да се разсъни от този призрачен сън. Шкафът попиваше сълзите ѝ и скърцайки приютяваше следващото писмо. Баща ѝ Кирил не устоя да гледа терзанията на обичаната си щерка и внезапно си отиде от този свят разгневен и беззащитен. Играта с писмата продължи повече от година, до момента в който един ден Марина влезе в болница с нервно разстройство и прерязани вени. Тогава писмата стопираха да идват.
След години Марина се стабилизира, омъжи се и на бял свят се появи Мирослава. После се разведе и дружно с дъщеричката си се върна да живее при майка си. Там в шкафа я чакаха старите писма. Не ги прочете още веднъж, само че не ги и изхвърли.
Мирослава бе хубаво и вятърничаво момиче и не обръщаше доста внимание на махагоновия дъртак в ъгъла. Засега го използваше единствено, с цел да крие в най-тъмната му част увита в плат бутилка с обичаната ѝ метакса. Спеше по-сладко и сънуваше по-интересни сънища, в случай че преди лягане отпиеше скритом няколко глътки от ароматната кехлибарена течност. След развода татко ѝ се пропи и стигна до най-долното ходило на алкохолизма. Марина изпитваше под паника смут, че щерка ѝ може да наследи порока на татко си, по тази причина безмилостно унищожаваше всеки алкохол, появил се в къщата. Превърна се във вманиачен въздържател, като очакваше Мирослава да последва досадния ѝ образец.
Филипа, естествено, знаеше за бутилката – от нея шкафът не можеше да скрие нищо, - само че се правеше, че не я вижда. Така животът в дома на трите дами продължаваше със своите дребни секрети и неистини, на които се крепи мирът в всекидневието.
Всеки ден Филипа, Марина и Мирослава отиваха до шкафа, с цел да вземат или оставят нещо, да го избършат от прахуляк или просто неумишлено да се подпрат на него или да погалят лъскавия му плот. С всяко допиране дамите оставяха по него нещо от себе си – аромата на дланите си, настроението на мислите си, вибрациите на възприятията си, прибираха в него ориста си – ден по ден, година по година, живот по живот. А остарелият долап ставаше все по-стар и претъпкан със мемоари.
Б. ред. - Тук можете да прочетете описа на Христина Острикова " Странни връзки ".
Старият долап се издигаше достоен в ъгъла на дневната.
Беше солиден и тежък, ненатрапчиво моден. Преди близо век минаваше за последна дума на европейската мода, а в този момент – за изтънчено демодиран. Едрото му тяло от червен махагон бе разграничено на две елементи – долната беше шкаф с двукрила врата разполовен с дъска на горен и низък рафт, а над тях се мъдреха две чекмеджета с железни дръжки като изплезени езици. Горната част представляваше витрина с кристални стъкла на резбованите порти, внимателно стъпила на четири колонки върху долапа, само че с компактен дървен тил. В младостта му го назоваха бюфет – беше някак по-елегантно, по-френско, само че и при думите има мода – последователно се трансформира в монотонен долап.
Бюфетът-шкаф бе задоволително огромен и задоволително предпазлив, с цел да побере и опази в махагоновата си снага орисите на няколко генерации дами от семейството Карабелчеви.
Бе закупен през първата четвърт на предишния век от старите Карабелчеви – тогава младоженци – и дойде от Виена дружно с останалата покъщнина за трапезарията. Но това бе толкоз от дълго време, че Карабелчеви се бяха трансформирали в прахуляк, а разтегателната маса и шестте ѝ стола се разпиляха и разпарчетосаха от превратностите на ориста. Може би останките на някой разкикерчен стол се спотайваха още на тавана. С годините и преломите на времето съумя да се оправи единствено остарелият долап – разяден тук-там от дървояди, само че все по този начин строен и величествен.
От младостта му на бюфет бе останала жива единствено Филипа – дъщерята на Карабелчеви. Сега тя беше суха бабичка над 80-те, с оредяла и компактно прибрана бяла коса, сивеещи очи и пергаментово неясно набраздено лице. Костеливите ѝ артритни ръце с поддържан маникюр постоянно вадеха оръфана колода карти от лявото шекмедже, с цел да прогонват скуката с пасианси и гадания. Но шкафът познаваше и друга Филипа – кипяща от младост и пристрастеност, с буйна черна коса, млечно-бяла кожа и морско сини очи. Шкафът бе безгласен очевидец на любовния живот на Филипа. Тогава живееха в различен дом и той се мъдреше по средата на стената, а не заврян в ъгъла както в този момент. Подпряла тил в една от страните му, Филипа загуби девствеността си. Родителите ѝ бяха на вечеринка, Кирил пристигна да ѝ донесе някакви лекции, само че единствено след няколко думи и погледи, двамата жадно впиха устни един в различен, а останалото пристигна от единствено себе си. Старите Карабелчеви постоянно ходеха на вечеринки и на шкафа му се постановяваше да предлага опора ту от едната, ту от другата си страна. Не знаеше за какво бяха избрали него за място на любовните актове, само че се стараеше да удържи на натиска и да не се сгромоляса под напора на пристрастеността.
После времената се объркаха и трансформираха. В къщата всички ходеха тревожни и унили, слугинчето, което го подреждаше и бършеше от прахуляк, напусна, а господата станаха приятели. Старият Карабелчев се спомина, преди да е стар напълно. Филипа се омъжи за Кирил, а обедняващата ѝ майка, като нямаше с какво друго да помогне на новото семейство, им подари шкафа и четири столa от гарнитурата във вестибюла. Така шкафът се реалокира в настоящия си дом и младите се върнаха към любовните си привички към него. Филипа зачена първородния си наследник върху плота му. Кристалните витрини дрънчаха, чиниите по рафтовете подскачаха възмутено, винените чаши едвам се удържаха на столчетата си, а едно прикрито под приборите евангелие се блъскаше обезумяло в дървото, само че шкафът съумя да резервира всичко крепко и за следващ път прояви стабилността си.
След това годините потекоха в релсите си. Прахта се сменяше с нова прахуляк, на мястото на счупените чинии идваха здрави, хасените покривки и книжни салфетки замениха ленените.
Марина бе плод на по-улегнали пристрастености и не бе зачената като брат си върху шкафа, само че тя му повери най-съкровените секрети на живота си.
Дебело тесте пожълтели писма тънеха в давност в кьошето на долния рафт. Сега Марина съвсем бе не запомнила за съществуването им или не искаше да си спомня, само че в миналото... в миналото всяко от тези писма бе източник на безредици, сълзи, обезсърчение и боязън. Подателят бе еднакъв – Георги Златев. Той бе младежката огромна обич на Марина. Но Георги избяга в чужбина, като остави Марина бременна в третия месец. Към персоналното ѝ злощастие се притури и смазващият напън на държавната машина. Принудиха я да помята в края на четвъртия месец, с цел да не роди плода на национален зложелател и предател. Отгоре на всичко Георги има нелепостта на стартира да ѝ написа обезверени любовни писма. Писмата, естествено, се получаваха в милицията. Колко я обичал, какъв брой съжалявал, за какво не дойдела при него. Да бе, за какво не? Инспекторът ѝ диктуваше отговорите, а като премия ѝ позволяваше да задържи писмата. Марина се прибираше със смачкана душа и смачканите хартийки у дома – плачеше, целуваше ги, а след това ѝ се искаше да ги раздра на късчета и да се разсъни от този призрачен сън. Шкафът попиваше сълзите ѝ и скърцайки приютяваше следващото писмо. Баща ѝ Кирил не устоя да гледа терзанията на обичаната си щерка и внезапно си отиде от този свят разгневен и беззащитен. Играта с писмата продължи повече от година, до момента в който един ден Марина влезе в болница с нервно разстройство и прерязани вени. Тогава писмата стопираха да идват.
След години Марина се стабилизира, омъжи се и на бял свят се появи Мирослава. После се разведе и дружно с дъщеричката си се върна да живее при майка си. Там в шкафа я чакаха старите писма. Не ги прочете още веднъж, само че не ги и изхвърли.
Мирослава бе хубаво и вятърничаво момиче и не обръщаше доста внимание на махагоновия дъртак в ъгъла. Засега го използваше единствено, с цел да крие в най-тъмната му част увита в плат бутилка с обичаната ѝ метакса. Спеше по-сладко и сънуваше по-интересни сънища, в случай че преди лягане отпиеше скритом няколко глътки от ароматната кехлибарена течност. След развода татко ѝ се пропи и стигна до най-долното ходило на алкохолизма. Марина изпитваше под паника смут, че щерка ѝ може да наследи порока на татко си, по тази причина безмилостно унищожаваше всеки алкохол, появил се в къщата. Превърна се във вманиачен въздържател, като очакваше Мирослава да последва досадния ѝ образец.
Филипа, естествено, знаеше за бутилката – от нея шкафът не можеше да скрие нищо, - само че се правеше, че не я вижда. Така животът в дома на трите дами продължаваше със своите дребни секрети и неистини, на които се крепи мирът в всекидневието.
Всеки ден Филипа, Марина и Мирослава отиваха до шкафа, с цел да вземат или оставят нещо, да го избършат от прахуляк или просто неумишлено да се подпрат на него или да погалят лъскавия му плот. С всяко допиране дамите оставяха по него нещо от себе си – аромата на дланите си, настроението на мислите си, вибрациите на възприятията си, прибираха в него ориста си – ден по ден, година по година, живот по живот. А остарелият долап ставаше все по-стар и претъпкан със мемоари.
Б. ред. - Тук можете да прочетете описа на Христина Острикова " Странни връзки ".
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ