Хора като него си тръгваха тихо. И с нищо не

Хора като него си тръгваха безшумно. И с нищо не натрапваха себе си, макар че бяха претърпели това, което ние през днешния ден даже не можем да си представим. Надали биха вирели в днешния свят, тъй като те говореха безшумно, а такива персони линеят измежду викове. Днешният свят за тях би бил неясен, забързан и безпаметен.

Те бяха поколението на помнещите. Едно към този момент съвсем отишло си потомство. Отишло във вечността и в историята, която през днешния ден по някаква подигравка на времето все по-рядко четем. Защото в днешния свят даже и училият би трябвало да приказва като неучил, с цел да не остане неразбираем. И преживелият би трябвало да се държи като шумните, които нямат концепция какво е претърпял, само че могат да начертаят живота му с думи.

Защото днешният човек все по-често си мисли, че всичко стартира с него. Време на раздуто его и океан от ехо-камери със самонадъхващи се разграничени хора.

Венелин Попов беше деец от Втората международна война. Част от тези хиляди български бойци, изпратени да се бият надалеч от родината, в опит на тогавашните ръководещи да смекчат наказването, надвиснало над България, застанала на страната на губещите.

Съдбата на България е била решена, само че десетки хиляди български бойци са били изпратени в пердах след обръщането на хода на войната. Кърваво и трагично. Те завоюваха своите борби, само че България към този момент беше изгубила войната.

В оня пролетен ден, през 2010-та Венелин Попов не предполагаше, че 66 години по-късно, неговият танк ще влезе в двора на Военно-историческия музей. Когато заведох този възрастен човек, пред очите ми като че ли за момент се подмлади, затича се и стартира да целува метала. Разплака се с глас и сподели - тук умряха моите другари. Седяхме край танка повече от 2 часа, а той ми разказваше по какъв начин войната е най-ненужното и непоносимо нещо, на което човек е кадърен. По танка имаше следи от патрони. И доста мемоари, които оживяваха за момент и отново се скриваха измежду сълзите.

Тези дни се сетих за тази история и за господин Попов. Поздравявам неговите близки и наследници, в случай че ме гледат сега. Защото към момента не мога да си показва по какъв начин Русия - страната и народът, дал най-вече жертви в тази полуда, наречена Втора международна война, може въобще да мисли за война. И то против братята си, чиито дядовци умират един до друг, дружно в борбите при Курск, Харков, Киев... Защото руснаци и украинци са братя и постоянно са били, без значение какви избори са правели водачите им през годините. А те са правели същински безумства, поради които са умирали милиони, само че в тези тематики в този момент няма смисъл да влизаме.

Но какво ли биха споделили от поколението на помнещите, наблюдавайки тези събития? Надали ще разберем, тъй като помнещи съвсем не останаха.

Провокации, агитация, закани, хиляди маршируващи бойци и даже учения с балистични ракети... Каква полуда би трябвало да е това? На кого е нужно?

Войната, дами и господа, от дълго време стартира. И тя е за нашето схващане, метод на мислене и настройки. Всяка клавиатура от дълго време се е трансформирала в ракета и всяко устройство в бомба. Но в никакъв случай не би трябвало да забравяме, че в това няма нищо героично, тъй като хора, които прекарват повече време във виртуалното пространство, няма по какъв начин да знаят какво е войната. Само можем да си представяме. Но въпреки всичко, аз към момента избирам по-тихите гласове, на тези, които отнесоха спомените със себе си. А няма ли ги тези, претърпели борбите, разрухата и тъгата на Втората международна война, като че ли не остана кой да ни предизвести.

Да. Поколението на помнещите съвсем си отиде. Да живее поколението на безпаметните.