Хомосескуалността не е модерно явление и е позната на историята

Хомосескуалността не е съвременно събитие и е позната на историята от дълго време. Съвсем различен е въпросът, доколкото тази част от история е изучавана и позната по света, а и у нас.

Изложбата " Хомосоц ", която през вчерашния ден бе открита в изложба " А Порт ", прави един подобен дебютен скок в дълбините на предишното и изравя от архивите на комунизма какво е отношението на режима към хомосексуалните в България. В нея прочитаме и откриваме повече за жаргона, за най-популярните места, преследванията от властта, процесите, наказванията и даже за прилагани в реалност медицински практики за " лечение " на хомосексуални мъже у нас.

Това е първото по-цялостно проучване на този интервал, фокусирано главно върху 50-те и 60-те години на ХХ век. То се основава на разнородни източници – правни и медицински издания, съдебномедицински експертизи, разработки на Министерство на вътрешните работи и Държавна сигурност по отношение на половата разхайтеност в страната, архиви на затвори, разбори на престъпността.

Реконструкцията се оказва извънредно сложна, тъй като постоянно в документите тематиката се пропуща или се приказва завоалирано. Архивите обаче ясно демонстрират отношението на комунистическия режим към хомосексуалните мъже и става видно, че наказателните практики към хомосексуалните дами са изключителна необичайност.

" Дневник " беседва по тематиката на изложбата " Хомосоц " с ръководителя на екипа, направил проучването в интервала 2018 - 2019 година - Вероника Димитрова, помощник в катедрата по социология на Софийския университет " Св. Климент Охридски ".

Колко време ви лиши това изследва, какъв брой души общо участваха в него и можете ли да го оцените като едно от най-трудните, които сте правили до момента?

- С тематиката се занимавам от към 3 години, когато инцидентно открих документи по тематиката. Едно такова изследване лишава време, тъй като е обвързвано с работа с разнородни източници: архиви, мемоари, изявления по тематиката и прочие

Работата в списък е предизвикателство за всеки – освен заради сложния достъп, само че и заради невъзможността да се планува на какво тъкмо ще попаднеш и по кое време.

Определено това е едно от най-изискващите време проучвания, по които съм работила, защото в доста от архивите се приказва завоалирано и тематиката несъмнено се крие. Тъкмо това е повода всяко изобретение да си заслужава. В изследването взе участие също Доротея Стефанова, без която нямаше да е допустимо да се обобщят медицинските изявления.

Какво Вас персонално Ви впечатли и възмути най-силно от откритите данни?

- Едно от нещата, които най-силно ме впечатли и възмути е развой, който е обвързван с " декриминализацията " на хомосексуалните актове сред възрастни от 1968 година От оповестения нов углавен кодекс през 1968 година елементарно може да се заключи, че преследванията стопират.

Всъщност това напълно не е по този начин. Изискванията на кодекса са за " поверителност " на връзката, а тя се интерпретира като познание на трето лице. Също по този начин още по-възмутително е преследването на хомосексуални деца от Комисиите за противообществени прояви на малолетните и малолетните (които към момента функционират). Хомосексуалните младежи се конструират като опасност за обкръжението си и по тази причина са интернирани в поправителни домове и трудово-възпитателни учебни заведения.

Изброените обстоятелства напълно се изчерпват употребяваните ограничения против хомосексуални. След 1968 година да вземем за пример в незаконния състав безчинство влизат разнообразни прояви на хомосексуалност (които в действителност не са хомосексуални актове) и прочие

Освен архивни документи, изявления и други писмени доказателства, проведохте ли и устно изследване, срещи с лица, свързани с тези времена и практики?

- Личните истории са изключително значими за едно такова проучване, защото посредством тях бих могла да проследя освен отношението на комунистическия режим към хомосексуалните, само че и прекарването, смяната на виталната траектория, в резултат на смяната на отношението на режима и така нататък За страдание обаче, имаме единствено няколко персонални истории. Продължаваме да събираме такива. Разбира се, заличаваме всички персонални данни и благоприятни условия за идентифициране. Затова се обръщаме и към публиката на изложбата да споделя своят личен опит.

Имате ли данни почти какъв брой публично значими хора са били жертва на тези репресивни ограничения, упоменати в изследването?

- Не мисля, че има хора, които са по-обществено значими от други. Има известни персони, които са наранени от груповите процеси против хомосексуални, защото главната им цел е заплашване. В проучването се интересувам не толкоз от известните персони, колкото от практиките, прилагани против елементарните хора. Не мисля, че е допустимо статистическо резюме за всички преследвани. То ще е пресилено предвид на обобщаването на статистическата информация от другите структури на страната по това време. В изложбата се показват частични данни по обособени години за наказаните и лежалите в затвори по незаконния състав за хомосексуалност. Това събиране на информация към момента продължава.

Каква е в действителност ролята и смисъла на сексолога доктор Тодор Бостанджиев за смяната в разбиранията по отношение на хомосексуалните по това време? Има ли други покровители или учени, изявили се в това направление или той е единствен?

- Сексологът Тодор Бостанджиев е един от покровителите на декриминализацията на хомосексуалните актове в България. Разбира се, декриминализацията се случва и заради интернационалните рекомендации във връзка с наказателното право. От 50-те години на ХХ век стартират и първите опити за " лекуване " на хомосексуални в България.

Тук е значимо да се означи, че сексологията в България се институционализира под шапката на психиатрията. Това значи, че хомосексуалността попада в нозологията на психологичните заболявания и предстои на лекуване и промяна. Следователно, ясно е, че това придвижване за медикализация на хомосексуалността не сменя коренно метода, по който се гледа на хомосексуалните. Напротив, заради необятното разпространяване на павловската школа, върху която се построяват и главните практики за " корекции " на хомосексуалните, те се конструират като опасност или като " болест " за социалистичесткото общество, т.е. лекуването служи и за изолираност от околния свят.

Тодор Бостанджиев съвсе не е единственият академик, който работи по тематиката. Тук може да бъде упоменат и сексологът Динчо Трайков, както и създателите на учебниците по правосъдна медицина (Марко Марков, Ив. Попвасилев и Ст. Раданов), които имат много по-консервативни позиции по тематиката.

Имате ли пояснение за какво системата е преследвала доста повече мъжете и за какво случаите, свързани с дами, са по-малко?

- Всички задгранични проучвания по тематиката, които познавам, имат това ограничаване. Много повече се знае за историята, биографиите и практиките на хомосексуалните мъже. По отношение на преследванията, евентуално това се дължи на обстоятелството, че случаите на дами са по-трудни за доказване. НО това не е единствената причина.

По принцип преследванията и наказванията са по-тежки за пасивните хомосексуални, тъй като за тях се смята, че са приели противоположния пол. Тоест имат трайни промени освен в сексуалността, а и в прекарването на пола. Активните са доста по-малко преследвани и наказвани, заради елементарния факт, че в половия акт играят ролята на мъж.

При дамите е малко по-различно – за социалистическия режим самата репродуктивна дарба е от голяма важност и защото тя не е наранена, евентуално това е повода преследванията да са доста по-малко. Разбира се, това е единствено догадка.

Изложбата " Хомосоц " се провежда от фондация GLAS и ще бъде открита за гости в изложба " Порт а " в София до 13 октомври.