2018-а: Началото на края на неолибералния глобализъм
Homo politicus би трябвало да загине, с цел да остане единствено Homo economicus
Според китайския календар 2018-а беше година на кучето. Но в историческите летописи най-вероятно ще остане като началото на края на неолибералния глобализъм. Господството на транснационалната капиталистическа класа е разтърсено. Тази „ суперкласа “, както я назовава американският политолог Дейвид Роткопф, е концентрирала незапомнени финансови и властови запаси. Нейното ядро са към 6000 души, които освен имат благосъстояние, само че и значими лостове за въздействие върху властта. Отгоре са 199 мениджъри на 17 великански корпорации за ръководство на финансови активи, от вида на Blackstone, които управляват повече от 41,1 трилиона $. Около тях има няколко клъстера – „ Фасилитатори “ – интернационалните финансови институции, елитарни клубове като Трилатералната комисия и „ Билдерберг “. „ Охранители “ – висши военни, ръководители на служби за сигурност, частни армии. „ Идеолози “ – основни фигури в корпоративни медии, университетски кръгове, лобисти. Решенията на тези 6000 души предопределят живота на шестте милиарда международно население. Източникът на тяхната власт не е демокрацията. Те са овластени от корпорациите. От 100-те най-големи стопански системи в света, 51 са частни корпорации, а единствено 49 държавни.
Неолибералният глобализъм е артикул на ползите на тази суперкласа и е симбиоза от три детайла. Първият са неолибералните стопански правила, които проповядват пазарен фундаментализъм. Неолиберализмът не е равнозначен с класическия демократизъм, а е негова радикална фракция. Нещо като комунизма по отношение на социалдемокрацията. Целта е световен пазар без политически и административни бариери. Държавите са спънка и би трябвало да бъдат сведени до географско разбиране. Суверенитетът им – конфискуван от наднационални органи, които са надалеч от капризите на демокрацията и са ръководени не от демократично определени, а от селектираните от суперкласата. Homo politicus би трябвало да загине, с цел да остане единствено Homo economicus.
Вторият детайл е неоконсерватизмът, роден в средите на троцкисти и деятели на Демократическата партия през 60-те и 70-те години на ХХ век, и минал в републиканския лагер при Рейгън. Неговата геополитическа визия е за еднополюсен свят с хегемон Съединени американски щати и Европейски Съюз като привилигерована външна страна, заредени с патологична русофобия, зад която се крие упоритост за завладяване на ресурсите на Евразия в интерес на суперкласата.
Третият детайл е заимстваната от прогресистите „ политика на идентичностите “, част от която е джендър-идеологията. Дискредитирането на статуквото след рецесията от 2008 година накара глобалистите да търсят тематики, които отклоняват публичната сила от злоупотребите на елита, от бедността и разрастващото се обществено неравноправие.
На напред във времето беше извадена „ политиката на идентичностите “. Обама и Хилъри Клинтън я трансфораха в централен въпрос. Оттам плъзна и към Европа. „ Политиката на идентичностите “ абсолютизира расата и пола. До степен, че фантазията на Мартин Лутър Кинг за нация, където хората няма да бъдат преценявани по цвета на кожата, се дефинира като „ расистка “ и „ форма на фашизъм “, тъй като е сляпа за цвета на кожата (color-blind). Белите по формулировка са „ потисници “, против които би трябвало да се води война. Радикалните феминистки водят война против мъжете, тъй като и те са потисници. Трансджендърите пък са на война с „ половата бинарност “. Колкото идентичности, толкоз войни набраздяват обществото. Максимата на глобалистите е: накарай ги да спорят за расата и джендъра, с цел да не се занимават с стопанската система, класите и неравенството. Изобретява се и оруеловски „ новговор “ – езикът на политическата уместност. Толерантността към разликата е норма на актуалната цивилизация, само че политическата уместност отива по-далеч и стартира да работи като заглушаване на особеното мнение. Подменя обективните обстоятелства и науката с хунвейбински волунтаризъм.
Неолибералният глобализъм като идеология и политика беше вграден в партиите на статуквото в Европа и Америка. Разликите сред лявото и дясното станаха като сред „ Кока-кола “ и „ Пепси “ – единствено в нюансите. Тезите на десния Юнкер и на левите Тимерманс и Корбин по въпросите на глобализацията, националната страна и джендър-идеологията са като под индиго.
Неолибералният глобализъм засегна ценностни фундаменти на модерното общество. Много хора виждат в него опасност за нацията, религията, фамилията и свободата на личността. Това се трансформира в главния идеологически разлом на ХХI век, който измести обичайното партийно разделяне на „ ляво “ и „ дясно “.
Събитията през 2018 година обрисуваха още по-релефно този разлом. Левите партии – „ хайверени “ и „ достоверни “ – останаха към този момент от страната на неолибералния глобализъм. По думите на харвардския икономист Дани Родрик те абдикираха от битката със статуквото, тъй като не могат да формулират безапелационна за болшинството икономическа рецепта. Трябва да се прибави и обсесията им по наднационалната власт, и изключително – инфектирането на лявото с политиката на идентичностите и джендър-идеологията, което по думите на известния ляв интелектуалец Марк Лила, професор от Колумбийския университет, обрича левицата на провали. Това са стратегически проблеми, от чието превъзмогване зависи дали левицата ще бъде припозната в бъдеще като притежател на мечтаната от хората смяна.
По-адекватни отговори на ползите и страховете на хората обаче пристигнаха от обичайния американски консерватизъм, олицетворен от Тръмп, както и от центристките патриотични и социално-консервативни сили, които към този момент ръководят в много европейски страни. Отхвърлянето на глобалисткия план за „ европейска конституция “, неуспехът на италианския референдум, посредством който Матео Ренци искаше повече власт за Брюксел, последвалият Брекзит, отхвърлянето на пакта за миграцията и на Истанбулската спогодба в редица страни, протестът на „ жълтите жилетки “ – през последните години това са все проявни форми на съпротивата против дневния ред, налаган от суперкласата.
Най-могъщият политически подтик за ремонт на неолибералния глобализъм даде успеха на Доналд Тръмп. Първоначално глашатаите на статуквото самоуверено ехидничеха, че Тръмп ще бъде „ питомен “. 2018 година стана за тях година на екзистенциален смут от настъпващата смяна. Новата външна политика, обрисувана от Стратегията за национална сигурност на Съединени американски щати от 2017 година, беше приведена в деяние. Месианският метод на глобалистите е трансформиран в „ кардинален натурализъм “. „ Лидерството “ е сменено с „ въздействие “ и „ образец “. Стремежът към владичество – с „ конкуренция “. Целта на Съединени американски щати към този момент не е „ учреден на правила интернационален ред посредством стабилно американско водачество “, както при Клинтън, Буш и Обама, а „ свят на мощни, суверенни и самостоятелни народи, всяка със своя просвета и фантазии, работещи един до друг в разцвет, независимост и мир “. Съединени американски щати се отдръпнаха от глобалистките планове за „ климатичните промени “, за миграцията и за свободната търговия. Изтеглиха се от Сирия и частично от Афганистан, дистанцираха се от майдановска Украйна. Икономическият шовинизъм дава резултати – в ход е последователно балансиране на американо-китайските стопански връзки. В новата геополитическа архитектура международните каузи се дефинират от ожесточената конкуренция, несъгласия и салда сред Съединени американски щати, Китай и Русия.
Въобще, бунтовната 2018 година в международен мащаб беше наситена с радикални промени. България обаче продължи на занимателен каданс. Спорадичните гейзери на обществено неодобрение бързо се утаяваха. В партийната политика властваше незначителност и безпринципност. Липсва управническа опция. Но не „ стани да седна “, а политически индивид, който дава изчерпателен отговор на неолибералния глобализъм. Бяхме измежду последните в Източна Европа, които отхвърлиха тоталитаризма. Явно и в този момент ще бъдем на опашката. Дори положителните стъпки на партийните върхушки за отменяне на Истанбулската спогодба и пакта за миграцията, са по-скоро паническо бягане след публичните настроения, в сравнение с осъзната политическа визия.
Дали Съединени американски щати и Тръмп ще създадат необратим демонтажа на статуквото към момента е въпрос с много незнайни. Но даже след Тръмп да има опити за реституция, ясно е едно – светът към този момент няма да е същия, тъй като неолибералният глобализъм към този момент има демократична опция, а народите не могат да живеят както досега.
Според китайския календар 2018-а беше година на кучето. Но в историческите летописи най-вероятно ще остане като началото на края на неолибералния глобализъм. Господството на транснационалната капиталистическа класа е разтърсено. Тази „ суперкласа “, както я назовава американският политолог Дейвид Роткопф, е концентрирала незапомнени финансови и властови запаси. Нейното ядро са към 6000 души, които освен имат благосъстояние, само че и значими лостове за въздействие върху властта. Отгоре са 199 мениджъри на 17 великански корпорации за ръководство на финансови активи, от вида на Blackstone, които управляват повече от 41,1 трилиона $. Около тях има няколко клъстера – „ Фасилитатори “ – интернационалните финансови институции, елитарни клубове като Трилатералната комисия и „ Билдерберг “. „ Охранители “ – висши военни, ръководители на служби за сигурност, частни армии. „ Идеолози “ – основни фигури в корпоративни медии, университетски кръгове, лобисти. Решенията на тези 6000 души предопределят живота на шестте милиарда международно население. Източникът на тяхната власт не е демокрацията. Те са овластени от корпорациите. От 100-те най-големи стопански системи в света, 51 са частни корпорации, а единствено 49 държавни.
Неолибералният глобализъм е артикул на ползите на тази суперкласа и е симбиоза от три детайла. Първият са неолибералните стопански правила, които проповядват пазарен фундаментализъм. Неолиберализмът не е равнозначен с класическия демократизъм, а е негова радикална фракция. Нещо като комунизма по отношение на социалдемокрацията. Целта е световен пазар без политически и административни бариери. Държавите са спънка и би трябвало да бъдат сведени до географско разбиране. Суверенитетът им – конфискуван от наднационални органи, които са надалеч от капризите на демокрацията и са ръководени не от демократично определени, а от селектираните от суперкласата. Homo politicus би трябвало да загине, с цел да остане единствено Homo economicus.
Вторият детайл е неоконсерватизмът, роден в средите на троцкисти и деятели на Демократическата партия през 60-те и 70-те години на ХХ век, и минал в републиканския лагер при Рейгън. Неговата геополитическа визия е за еднополюсен свят с хегемон Съединени американски щати и Европейски Съюз като привилигерована външна страна, заредени с патологична русофобия, зад която се крие упоритост за завладяване на ресурсите на Евразия в интерес на суперкласата.
Третият детайл е заимстваната от прогресистите „ политика на идентичностите “, част от която е джендър-идеологията. Дискредитирането на статуквото след рецесията от 2008 година накара глобалистите да търсят тематики, които отклоняват публичната сила от злоупотребите на елита, от бедността и разрастващото се обществено неравноправие.
На напред във времето беше извадена „ политиката на идентичностите “. Обама и Хилъри Клинтън я трансфораха в централен въпрос. Оттам плъзна и към Европа. „ Политиката на идентичностите “ абсолютизира расата и пола. До степен, че фантазията на Мартин Лутър Кинг за нация, където хората няма да бъдат преценявани по цвета на кожата, се дефинира като „ расистка “ и „ форма на фашизъм “, тъй като е сляпа за цвета на кожата (color-blind). Белите по формулировка са „ потисници “, против които би трябвало да се води война. Радикалните феминистки водят война против мъжете, тъй като и те са потисници. Трансджендърите пък са на война с „ половата бинарност “. Колкото идентичности, толкоз войни набраздяват обществото. Максимата на глобалистите е: накарай ги да спорят за расата и джендъра, с цел да не се занимават с стопанската система, класите и неравенството. Изобретява се и оруеловски „ новговор “ – езикът на политическата уместност. Толерантността към разликата е норма на актуалната цивилизация, само че политическата уместност отива по-далеч и стартира да работи като заглушаване на особеното мнение. Подменя обективните обстоятелства и науката с хунвейбински волунтаризъм.
Неолибералният глобализъм като идеология и политика беше вграден в партиите на статуквото в Европа и Америка. Разликите сред лявото и дясното станаха като сред „ Кока-кола “ и „ Пепси “ – единствено в нюансите. Тезите на десния Юнкер и на левите Тимерманс и Корбин по въпросите на глобализацията, националната страна и джендър-идеологията са като под индиго.
Неолибералният глобализъм засегна ценностни фундаменти на модерното общество. Много хора виждат в него опасност за нацията, религията, фамилията и свободата на личността. Това се трансформира в главния идеологически разлом на ХХI век, който измести обичайното партийно разделяне на „ ляво “ и „ дясно “.
Събитията през 2018 година обрисуваха още по-релефно този разлом. Левите партии – „ хайверени “ и „ достоверни “ – останаха към този момент от страната на неолибералния глобализъм. По думите на харвардския икономист Дани Родрик те абдикираха от битката със статуквото, тъй като не могат да формулират безапелационна за болшинството икономическа рецепта. Трябва да се прибави и обсесията им по наднационалната власт, и изключително – инфектирането на лявото с политиката на идентичностите и джендър-идеологията, което по думите на известния ляв интелектуалец Марк Лила, професор от Колумбийския университет, обрича левицата на провали. Това са стратегически проблеми, от чието превъзмогване зависи дали левицата ще бъде припозната в бъдеще като притежател на мечтаната от хората смяна.
По-адекватни отговори на ползите и страховете на хората обаче пристигнаха от обичайния американски консерватизъм, олицетворен от Тръмп, както и от центристките патриотични и социално-консервативни сили, които към този момент ръководят в много европейски страни. Отхвърлянето на глобалисткия план за „ европейска конституция “, неуспехът на италианския референдум, посредством който Матео Ренци искаше повече власт за Брюксел, последвалият Брекзит, отхвърлянето на пакта за миграцията и на Истанбулската спогодба в редица страни, протестът на „ жълтите жилетки “ – през последните години това са все проявни форми на съпротивата против дневния ред, налаган от суперкласата.
Най-могъщият политически подтик за ремонт на неолибералния глобализъм даде успеха на Доналд Тръмп. Първоначално глашатаите на статуквото самоуверено ехидничеха, че Тръмп ще бъде „ питомен “. 2018 година стана за тях година на екзистенциален смут от настъпващата смяна. Новата външна политика, обрисувана от Стратегията за национална сигурност на Съединени американски щати от 2017 година, беше приведена в деяние. Месианският метод на глобалистите е трансформиран в „ кардинален натурализъм “. „ Лидерството “ е сменено с „ въздействие “ и „ образец “. Стремежът към владичество – с „ конкуренция “. Целта на Съединени американски щати към този момент не е „ учреден на правила интернационален ред посредством стабилно американско водачество “, както при Клинтън, Буш и Обама, а „ свят на мощни, суверенни и самостоятелни народи, всяка със своя просвета и фантазии, работещи един до друг в разцвет, независимост и мир “. Съединени американски щати се отдръпнаха от глобалистките планове за „ климатичните промени “, за миграцията и за свободната търговия. Изтеглиха се от Сирия и частично от Афганистан, дистанцираха се от майдановска Украйна. Икономическият шовинизъм дава резултати – в ход е последователно балансиране на американо-китайските стопански връзки. В новата геополитическа архитектура международните каузи се дефинират от ожесточената конкуренция, несъгласия и салда сред Съединени американски щати, Китай и Русия.
Въобще, бунтовната 2018 година в международен мащаб беше наситена с радикални промени. България обаче продължи на занимателен каданс. Спорадичните гейзери на обществено неодобрение бързо се утаяваха. В партийната политика властваше незначителност и безпринципност. Липсва управническа опция. Но не „ стани да седна “, а политически индивид, който дава изчерпателен отговор на неолибералния глобализъм. Бяхме измежду последните в Източна Европа, които отхвърлиха тоталитаризма. Явно и в този момент ще бъдем на опашката. Дори положителните стъпки на партийните върхушки за отменяне на Истанбулската спогодба и пакта за миграцията, са по-скоро паническо бягане след публичните настроения, в сравнение с осъзната политическа визия.
Дали Съединени американски щати и Тръмп ще създадат необратим демонтажа на статуквото към момента е въпрос с много незнайни. Но даже след Тръмп да има опити за реституция, ясно е едно – светът към този момент няма да е същия, тъй като неолибералният глобализъм към този момент има демократична опция, а народите не могат да живеят както досега.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ