Ходихте ли последния концерт на любимата си бг банда? А

Ходихте ли последния концерт на обичаната си бг тайфа? А на изложбата на еди кой си, който е толкоз страховит? А когато се изявяваше тимът, на който симпатизирате или спортистът, чийто триумфи ви изпълват с бг горделивост?

Не? Защо не?  Защото изложбата е още месец, ще отидем – их, месецът взе, че мина. Състезанието – ами, хайде другия път. А на концерта – нали отново ще има, какво в този момент... 

Ако е Коледа и не отиваме да слушаме групата, защото как се наядох, пък и те от 23:00 ч. свирят, все пак Коледа е, фамилен празник.... Те, музикантите, нямат фамилии, те се чудят с какво да се занимават по празниците. Нищо, ще свирят отново... 

Ами в случай че не свирят? Ако някой от тях си тръгне – по свое предпочитание или заради злополучен случай? Тогава какво? Ще оставим цвете? А в случай че няма къде да изразим физически скръбта? Ако създателят стане прахуляк и полети над земя и вода? Ще ни остане евентуално горчиво възприятие, че не му дадохме опция и нас да вземе на крилата си приживе, последния път, тъй като наивно мислим, че те – вдъхновителите ни – са си там. Като ни потрябват, постоянно ще ги намерим –  на концерта, в залата, на надпреварата. Еми не, няма. Те си имат собствен път и би трябвало да сме доста признателни, в случай че са ни пуснали до себе си и са ни водили по своите пътеки. 

...

Но, хайде, време за хранене отново стана.
 Толкова доста пропиляно време!