Младите лекари на Пловдив: Д-р Христо Петров, за когото хирургия е изкуство
Хирургията не е единствено просвета, тя е и изкуство. Тези думи на генерал-майор доктор Венцислав Мутафчийски са се трансформирали във верую за доктор Христо Петров. Посветил част от професионалния си път на военната хирургия, младият доктор всекидневно води война за живота на цивилните в болничното заведение в Пазарджик, написа. Отчита, че хирургът би трябвало да има избрани качества, без значение дали оказва помощ на потърпевши под пагон, или на редови жители. Защото постулатите във военната хирургия, в това число доктрините на НАТО за организация на военно-медицинска помощ, значително са взаимствани от цивилната.
„ Средата е задоволително враждебна и в цивилна, и във военна конюнктура, с тази разлика, че при военните се случва да гръмне някоя пушка в профил. С това се привиква бързо. По-скоро мъчно се приема тишината в бойната конюнктура, което е симптом, че нещо следва да се случи. При всяко състояние в хирургията човек би трябвало най-много да е подготвен да носи отговорността за дейностите си. Да съумява бързо да взима решения и тези решения да се трансформират в действия”, споделя доктор Петров.
Той е приключил Медицинския университет в родния Пловдив. По време на следването си работи като медицински експерт в хирургично поделение и клиника по реанимация и е наясно, че ще се занимава с хирургия. След дипломирането си стартира работа в МБАЛ „ Св. Каридад” като ординатор в поделение по съдова хирургия. От 2014 година е назначен в Клиниката по ендоскопска, ендокринна хирургия и колопроктология във ВМА. Две години по-късно става офицер в Българската войска, а в интервала 2017 – 2019 година е помощник по хирургия в Медицински факултет на Софийски университет " Св. Климент Охридски ". Специализира хирургия във ВМА под управлението на проф. Венцислав Мутафчийски. Именно той е и един от учителите, на които доктор Петров е доста признателен. „ Изключително взискателна персона. Много претенциозен хирург. Въпреки че към този момент не работя в структурата на Българска войска, изпитвам огромно почитание към него. Строг, придирчив, приказва малко, само че съответно, тъкмо и ясно”, дефинира го младият доктор.
Известният пловдивски съдов хирург доктор Георги Сакакушев и доцент Георги Попиванов от ВМА са другите двама медици, които са подали ръка и са помогнали в първите професионални стъпки на доктор Петров.
Безспорен принос в оформянето му като персона има и неговият татко - бригаден военачалник Стефан Петров, дълготраен пълководец на авиобаза „ Крумово “ и зам.-министър на защитата в служебния кабинет на Огнян Герджиков, който ни напусна предходната година. Тъй като фантазията да стане авиатор остана неосъществена, доктор Петров взема решение да съчетае по малко от двата свята, служейки като боен доктор.
„ Баща ми беше доста виновен към работата си и към армията като цяло. Обичаше да споделя, че нашите специалности, въпреки като естество разнообразни, доста си наподобяват. С тази разлика, че лекарите, и по-специално хирурзите, държат непознатия живот в своите ръце, до момента в който летците - своя личен. Но при всички случаи остротата на мозъка, умеенето да се взимат бързи, обосновани решения, са заложени и в двете специалности. Човек и в авиацията, и в хирургията би трябвало да бъде задоволително добре квалифициран теоретично, на практика и да подхожда отговорно към дейностите и към работата си”, споделя хирургът.
Това се удостоверява в практиката му. Работата в единствената държавна окръжна болница в Пазарджик е много натоварена. Обвързана е със относително огромна неотложност и може да се види всичко. Интересите му са свързани и с региона на колоректалния и стомашния карцином, херниите на предна коремна стена, болест на Крон, хирургия на черния дроб, жлъчните пътища и жлъчния мехур, мъчно зарастващи мекотъканни недостатъци, лапароскопска хирургия.
„ Травма хирургията е извънредно забавна, изисква набор от бързи и стимулирани решения. Тя е за холерици, хора, които работят бързо. Които не могат да стоят на едно място и са постоянно нащрек. Калява, основава дисциплинираност в човек”, регистрира доктор Петров. Един от последните случаи, които го изправя на нокти, е тежка злополука в Пазарджик. Бус с служащи пътува на път с преимущество, засича ги различен водач, който не стопира на знак „ Стоп”. По предварителни данни от следствието ги удря със 140 км в час. Двама от пасажерите са съществено потърпевши. Д-р Петров и сътрудниците му оперират единия от тях - с солиден кръвоизлив в корема, счупени ребра и двустранни фрактури на тазобедрените стави. Другия го стабилизират и транспортират в УМБАЛ „ Св. Георги” със строшен таз и съществени разкъсвания по лявата половина от лицето.
Извън този случай пациентопотокът в болничното заведение е сериозен, а работата в екип е извънредно значима, което, за благополучие, са съумели да реализират. „ Много постоянно има огромен напор от пациенти. Особено в този момент, в пролетния сезон, стартират да се обострят язви, гастрити. Предимно са кървящи пациенти, които изискват незабавна хоспитализация, плазмопреливане, кръвопреливане, отнасяне с биопродукти, които са нищожни. Трябват ни повече кревати. Случва се от време на време да започваме лечението още от незабавното поделение, до момента в който се освободи легло за настаняване, защото изписването става след довеждане докрай на избран период на престой. Това съществува като вид, само че не е най-оптималният. Претоварено е”, споделя лекарят.
Коронавирус рецесията също оказва въздействие. Персоналът е претрупан, работят в допълнение. Това е и повода все по-малко завършващи момчета и девойки да се насочват към хирургията.
„ Проф. Мутафчийски споделяше, че коремната хирургия е царицата на хирургията. В нея са съчетани доста разнородни патологии, най-вече във връзка с коремните органи. Много технична е и това е много натоварващо. Усложненията са доста. Никога няма един сюжет, по който да се движиш. Има изненади и при подготовката на пациентите, и по време на оперативната активност, и след това в постоперативния интервал. Изисква ресурс от познания и умения. Може би по тази причина огромна част от в този момент завършващите сътрудници нямат чак подобен интерес към хирургията. Това е доста неприятно. Аз имам известна отрицателна конфигурация към поколенията, които идват. Като че ли се възпитава един блян към лесното, към бързо постижимото. Хирург не се става за пет години. Нужни са най-малко 15 години. Това е интервал, в който човек да построи качества, да съумее да работи стимулирано и вярно и да тренира мозъка си, настройката си и инструментите, с които ние боравим – това са ръцете. Тренировки трябват. Пътят не е елементарен и може би това ги отхвърля. Според мен следва да се оформи една сериозна дупка заради липса на последователност. Тя пък се изяснява с други неща. Сложни са проблемите в опазването на здравето. Знаем ги всички, само че сякаш никой не желае да ги признае намерено и да се стартира да се работи по този въпрос”, ядосва се доктор Петров.
Заради всички тези проблеми той все по-често мисли за реализация в чужбина. „ Пътищата са два. Особено за тези, които желаеме смяна. Единият е да останеш тук и за незнаен интервал от време да се бориш. Борбата е ежедневна. Трошиш си нервите, вдигаш кръвно, ядосваш се. Може и да постигнеш нещо, само че това постоянно е с цената на персоналното ти време и разрушена душeвност. Ако влагаш 100% от себе си на работа, няма да ти остане нищо за на открито. А животът е и на открито. Всеки има семейство, деца, обичани хора. Човек би трябвало да храни и душата си, да върви на спектакъл, кино, да чете книги. Другият вид е просто да избереш лесния път – научаваш език и се адаптираш към непознатата здравна система, към непознатия обичай на работа”, споделя хирургът.
Той дава образец, че на Запад сътрудниците му работят по протокол и съблюдават подчиненост. Там има ред. Работни групи съставт гайдлайни, които направляват активността на медиците. Докато у нас липсват стандарти по хирургия и всяко лечебно заведение следва лични тертипи.
„ На Запад нещата стоят по друг метод. Големи профилирани центрове има и те са в огромните градове и в столиците, само че периферията също би трябвало да бъде покрита от качествена и профилирана здравна помощ. Може би не в този размер, може би част от дейностите би трябвало да се правят във високоспециализирани звена, само че това не значи, че по-малките лечебни заведения би трябвало да остават с непрофесионална грижа. Проблем са и заплатите, изключително на сестрите, които стартират страховито да се приближават до минималните. Комплексни са нещата и може би по тази причина аз персонално не знам дали си коства битката. При все че ние като медицински фрагменти тази смяна я чакаме от 30 години и тя все не се случва. Въведоха клинични пътеки, вкараха лечебните заведения в границите на комерсиалния закон. Аспектът незабавно се промени и стартира да се гледа финансовата част на нещата – каква заработка ще реализира съответно поделение, какви ще бъдат разноските. Това са неща, които не трябва да са обвързани с медицинския аспект от здравната помощ. Не бива медицината да се трансформира в търговия със здравето на хората, което неизбежно води до утежняване на качеството на опазването на здравето, здравната грижа и диагностично-лечебния развой за сметка на количеството и по този метод да си оправдаем заплатите”, показва младият експерт.
И дава образец с пациенти с голям брой болести, които се постанова постоянно да бъдат приети в болница. Ако обаче индивидът е лежал по една клинична пътека, която касае съответно заболяване, след 10 дни да вземем за пример не може да бъде признат по същата, когато положението му се обостри. А това са най-вече кървящи пациенти или такива с рецидивиращи възпаления на панкреаса, чието положение във всеки идващ стадий става все по-животозастрашаващо.
„ Има доста способи и разнообразни разновидности на здравни системи, от които можем да почерпим опит. Със сигурност може да се структурира нещо надалеч по-подходящо в сегашните стопански и медицински условия. Има многочислени страни с съответна здравна помощ. Те също имат своите дефекти, само че можем да черпим плюсове от тях. Създаването на конкуренция в разплащането с лечебните заведения във връзка с здравните услуги, въвеждането на здравни пакети на диагностично свързани групи, излизане отвън обсега на комерсиалния закон са все хубави идеи”, показва хирургът.
Той е безапелационен, че и хирурзите, въпреки консервативни по принцип, би трябвало да се стремят да бъдат по-широкоскроени и отворени към новостите. Контролът на образованието и на здравната помощ би трябвало да се подобрят. И да се възобновят тогавашните колегиуми, по време на които експертите от разнообразни звена разискват пропуските и разясняват по какъв начин могат да подобрят работата си. Дискутират кое е довело до гибелта на даден пациент или до съответното затруднение.
„ Може би е нужна смяна в народопсихологията, само че това е невероятно, то е генетично. Едни споделят, че би трябвало да има по-високо възнаграждение. Нима не сме очевидци на ламтежа и устрема за още и още. Човекът е лакомо творение. Не е това единственият метод, може би не е това началото на тази смяна. Хубаво е да бъде обезщетен съответно трудът на всеки един от нас. Това е един аспект от нещата. Условията на труд също. Лошото е, че са навързани едно с друго. Образованието, възпитанието, с което излизат от университетите също. Може би би трябвало сложно да се случват нещата и да се стремим да учим момчетата и девойките, които идват от студентската пейка, на морални устои, с цел да могат да се изградят като съответни хора, съответни лекари и някой ден също да бъдат участници в тази промяна”, добавя доктор Христо Петров.
Извън медицината той обича да чете книги, да кара сноуборд. Любителски се занимава и с снимка. Признава обаче, че най-хубавата отмора е в компанията на брачната половинка му, с която пътуват във всеки комфортен миг.
„ Средата е задоволително враждебна и в цивилна, и във военна конюнктура, с тази разлика, че при военните се случва да гръмне някоя пушка в профил. С това се привиква бързо. По-скоро мъчно се приема тишината в бойната конюнктура, което е симптом, че нещо следва да се случи. При всяко състояние в хирургията човек би трябвало най-много да е подготвен да носи отговорността за дейностите си. Да съумява бързо да взима решения и тези решения да се трансформират в действия”, споделя доктор Петров.
Той е приключил Медицинския университет в родния Пловдив. По време на следването си работи като медицински експерт в хирургично поделение и клиника по реанимация и е наясно, че ще се занимава с хирургия. След дипломирането си стартира работа в МБАЛ „ Св. Каридад” като ординатор в поделение по съдова хирургия. От 2014 година е назначен в Клиниката по ендоскопска, ендокринна хирургия и колопроктология във ВМА. Две години по-късно става офицер в Българската войска, а в интервала 2017 – 2019 година е помощник по хирургия в Медицински факултет на Софийски университет " Св. Климент Охридски ". Специализира хирургия във ВМА под управлението на проф. Венцислав Мутафчийски. Именно той е и един от учителите, на които доктор Петров е доста признателен. „ Изключително взискателна персона. Много претенциозен хирург. Въпреки че към този момент не работя в структурата на Българска войска, изпитвам огромно почитание към него. Строг, придирчив, приказва малко, само че съответно, тъкмо и ясно”, дефинира го младият доктор.
Известният пловдивски съдов хирург доктор Георги Сакакушев и доцент Георги Попиванов от ВМА са другите двама медици, които са подали ръка и са помогнали в първите професионални стъпки на доктор Петров.
Безспорен принос в оформянето му като персона има и неговият татко - бригаден военачалник Стефан Петров, дълготраен пълководец на авиобаза „ Крумово “ и зам.-министър на защитата в служебния кабинет на Огнян Герджиков, който ни напусна предходната година. Тъй като фантазията да стане авиатор остана неосъществена, доктор Петров взема решение да съчетае по малко от двата свята, служейки като боен доктор.
„ Баща ми беше доста виновен към работата си и към армията като цяло. Обичаше да споделя, че нашите специалности, въпреки като естество разнообразни, доста си наподобяват. С тази разлика, че лекарите, и по-специално хирурзите, държат непознатия живот в своите ръце, до момента в който летците - своя личен. Но при всички случаи остротата на мозъка, умеенето да се взимат бързи, обосновани решения, са заложени и в двете специалности. Човек и в авиацията, и в хирургията би трябвало да бъде задоволително добре квалифициран теоретично, на практика и да подхожда отговорно към дейностите и към работата си”, споделя хирургът.
Това се удостоверява в практиката му. Работата в единствената държавна окръжна болница в Пазарджик е много натоварена. Обвързана е със относително огромна неотложност и може да се види всичко. Интересите му са свързани и с региона на колоректалния и стомашния карцином, херниите на предна коремна стена, болест на Крон, хирургия на черния дроб, жлъчните пътища и жлъчния мехур, мъчно зарастващи мекотъканни недостатъци, лапароскопска хирургия.
„ Травма хирургията е извънредно забавна, изисква набор от бързи и стимулирани решения. Тя е за холерици, хора, които работят бързо. Които не могат да стоят на едно място и са постоянно нащрек. Калява, основава дисциплинираност в човек”, регистрира доктор Петров. Един от последните случаи, които го изправя на нокти, е тежка злополука в Пазарджик. Бус с служащи пътува на път с преимущество, засича ги различен водач, който не стопира на знак „ Стоп”. По предварителни данни от следствието ги удря със 140 км в час. Двама от пасажерите са съществено потърпевши. Д-р Петров и сътрудниците му оперират единия от тях - с солиден кръвоизлив в корема, счупени ребра и двустранни фрактури на тазобедрените стави. Другия го стабилизират и транспортират в УМБАЛ „ Св. Георги” със строшен таз и съществени разкъсвания по лявата половина от лицето.
Извън този случай пациентопотокът в болничното заведение е сериозен, а работата в екип е извънредно значима, което, за благополучие, са съумели да реализират. „ Много постоянно има огромен напор от пациенти. Особено в този момент, в пролетния сезон, стартират да се обострят язви, гастрити. Предимно са кървящи пациенти, които изискват незабавна хоспитализация, плазмопреливане, кръвопреливане, отнасяне с биопродукти, които са нищожни. Трябват ни повече кревати. Случва се от време на време да започваме лечението още от незабавното поделение, до момента в който се освободи легло за настаняване, защото изписването става след довеждане докрай на избран период на престой. Това съществува като вид, само че не е най-оптималният. Претоварено е”, споделя лекарят.
Коронавирус рецесията също оказва въздействие. Персоналът е претрупан, работят в допълнение. Това е и повода все по-малко завършващи момчета и девойки да се насочват към хирургията.
„ Проф. Мутафчийски споделяше, че коремната хирургия е царицата на хирургията. В нея са съчетани доста разнородни патологии, най-вече във връзка с коремните органи. Много технична е и това е много натоварващо. Усложненията са доста. Никога няма един сюжет, по който да се движиш. Има изненади и при подготовката на пациентите, и по време на оперативната активност, и след това в постоперативния интервал. Изисква ресурс от познания и умения. Може би по тази причина огромна част от в този момент завършващите сътрудници нямат чак подобен интерес към хирургията. Това е доста неприятно. Аз имам известна отрицателна конфигурация към поколенията, които идват. Като че ли се възпитава един блян към лесното, към бързо постижимото. Хирург не се става за пет години. Нужни са най-малко 15 години. Това е интервал, в който човек да построи качества, да съумее да работи стимулирано и вярно и да тренира мозъка си, настройката си и инструментите, с които ние боравим – това са ръцете. Тренировки трябват. Пътят не е елементарен и може би това ги отхвърля. Според мен следва да се оформи една сериозна дупка заради липса на последователност. Тя пък се изяснява с други неща. Сложни са проблемите в опазването на здравето. Знаем ги всички, само че сякаш никой не желае да ги признае намерено и да се стартира да се работи по този въпрос”, ядосва се доктор Петров.
Заради всички тези проблеми той все по-често мисли за реализация в чужбина. „ Пътищата са два. Особено за тези, които желаеме смяна. Единият е да останеш тук и за незнаен интервал от време да се бориш. Борбата е ежедневна. Трошиш си нервите, вдигаш кръвно, ядосваш се. Може и да постигнеш нещо, само че това постоянно е с цената на персоналното ти време и разрушена душeвност. Ако влагаш 100% от себе си на работа, няма да ти остане нищо за на открито. А животът е и на открито. Всеки има семейство, деца, обичани хора. Човек би трябвало да храни и душата си, да върви на спектакъл, кино, да чете книги. Другият вид е просто да избереш лесния път – научаваш език и се адаптираш към непознатата здравна система, към непознатия обичай на работа”, споделя хирургът.
Той дава образец, че на Запад сътрудниците му работят по протокол и съблюдават подчиненост. Там има ред. Работни групи съставт гайдлайни, които направляват активността на медиците. Докато у нас липсват стандарти по хирургия и всяко лечебно заведение следва лични тертипи.
„ На Запад нещата стоят по друг метод. Големи профилирани центрове има и те са в огромните градове и в столиците, само че периферията също би трябвало да бъде покрита от качествена и профилирана здравна помощ. Може би не в този размер, може би част от дейностите би трябвало да се правят във високоспециализирани звена, само че това не значи, че по-малките лечебни заведения би трябвало да остават с непрофесионална грижа. Проблем са и заплатите, изключително на сестрите, които стартират страховито да се приближават до минималните. Комплексни са нещата и може би по тази причина аз персонално не знам дали си коства битката. При все че ние като медицински фрагменти тази смяна я чакаме от 30 години и тя все не се случва. Въведоха клинични пътеки, вкараха лечебните заведения в границите на комерсиалния закон. Аспектът незабавно се промени и стартира да се гледа финансовата част на нещата – каква заработка ще реализира съответно поделение, какви ще бъдат разноските. Това са неща, които не трябва да са обвързани с медицинския аспект от здравната помощ. Не бива медицината да се трансформира в търговия със здравето на хората, което неизбежно води до утежняване на качеството на опазването на здравето, здравната грижа и диагностично-лечебния развой за сметка на количеството и по този метод да си оправдаем заплатите”, показва младият експерт.
И дава образец с пациенти с голям брой болести, които се постанова постоянно да бъдат приети в болница. Ако обаче индивидът е лежал по една клинична пътека, която касае съответно заболяване, след 10 дни да вземем за пример не може да бъде признат по същата, когато положението му се обостри. А това са най-вече кървящи пациенти или такива с рецидивиращи възпаления на панкреаса, чието положение във всеки идващ стадий става все по-животозастрашаващо.
„ Има доста способи и разнообразни разновидности на здравни системи, от които можем да почерпим опит. Със сигурност може да се структурира нещо надалеч по-подходящо в сегашните стопански и медицински условия. Има многочислени страни с съответна здравна помощ. Те също имат своите дефекти, само че можем да черпим плюсове от тях. Създаването на конкуренция в разплащането с лечебните заведения във връзка с здравните услуги, въвеждането на здравни пакети на диагностично свързани групи, излизане отвън обсега на комерсиалния закон са все хубави идеи”, показва хирургът.
Той е безапелационен, че и хирурзите, въпреки консервативни по принцип, би трябвало да се стремят да бъдат по-широкоскроени и отворени към новостите. Контролът на образованието и на здравната помощ би трябвало да се подобрят. И да се възобновят тогавашните колегиуми, по време на които експертите от разнообразни звена разискват пропуските и разясняват по какъв начин могат да подобрят работата си. Дискутират кое е довело до гибелта на даден пациент или до съответното затруднение.
„ Може би е нужна смяна в народопсихологията, само че това е невероятно, то е генетично. Едни споделят, че би трябвало да има по-високо възнаграждение. Нима не сме очевидци на ламтежа и устрема за още и още. Човекът е лакомо творение. Не е това единственият метод, може би не е това началото на тази смяна. Хубаво е да бъде обезщетен съответно трудът на всеки един от нас. Това е един аспект от нещата. Условията на труд също. Лошото е, че са навързани едно с друго. Образованието, възпитанието, с което излизат от университетите също. Може би би трябвало сложно да се случват нещата и да се стремим да учим момчетата и девойките, които идват от студентската пейка, на морални устои, с цел да могат да се изградят като съответни хора, съответни лекари и някой ден също да бъдат участници в тази промяна”, добавя доктор Христо Петров.
Извън медицината той обича да чете книги, да кара сноуборд. Любителски се занимава и с снимка. Признава обаче, че най-хубавата отмора е в компанията на брачната половинка му, с която пътуват във всеки комфортен миг.
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ