Хайде първо да изчистим понятията, доколкото е възможно: какво у

Хайде първо да почистим понятията, доколкото е допустимо: какво у нас е демократично и какво – консервативно?

Може би най-дълбоката еднаквост на българското демократично е неговия прозападен, европейски темперамент. Когато на вълната на еуфорията от Освобождението всичко съветско е одобрявано с голяма признателност и като модел за подражателство, демократичната визия отстоява нуждата България да се развива като част от Европа. Либерализмът стои зад българския план за рационализация. Много взаимни отстъпки са правени - и със свободата, и с правата на жителя, и с разпоредбите на демократично ръководство, само че модернизацията по европейски пример постоянно е била вътрешност на либерализма.

Като казахме взаимни отстъпки: в някои случаи българската партизанска политическа просвета свежда либерализма до табелата (смях). Отишъл Васил Радославов на предизборна среща и любопитните селяни го попитали, " Бае Радославов, а що ще рече " либерал "? " Ще рече " национален човек " – дал отговор, без да се замисли, Радославов. " Либи ралото, оттова идва... " След 1989 самото разбиране за демократично мъчно си пробиваше път в България. Царицата на думите бе " народна власт ", а в многообразните й измерения либерализмът беше нейде в периферията. Не му върви на либерализмът в България. Малцина са тези, които същински го познават и го споделят - шепа интелектуалци в " Стамболова София " и в няколко от по-големите градове.

Именно събитието, че демократичното у нас е или табела, или не доста явен подтекст, прави допустимо " отвличането " на либерализма в посока, комфортна или допустима за настоящо практикуващите го по друго време. През 90-те - а и по-късно, „ демократично “ значеше две неща: първо, безапелационна отбрана на " свободния пазар " и оповестяване на страната за " неприятен собственик ". Както във всяка посткомунистическа страна, пазарното стопанство имаше потребност от популяризация. У нас обаче идеологията на " свободния пазар " - инцидентно или не - изигра ролята на димна завеса, зад която се утвърди грабежа на националното благосъстояние от партийния и милиционерския хайлайф. Така тези, които строго следяха за спазването на " марксизма-ленинизма ", бързичко се трансфораха в стопански " либерали " - пазарът взема решение, страната да стои в профил. 



Достатъчно в профил, с цел да им разреши да трансфорат пазара в джунгла, а правото да участваш свободно в пазарната игра - в право, притежавано единствено от тях?

Да. Но виж втория модус на либерализма от прехода – това е правозащитната идеология и процедура, оповестила малцинствата за " жертва ", а демократично " неразвития " междинен българин - за националист и недоразвит за народна власт. Оттук имаше единствено една крачка до изплискването на либерализма - по сегашен европейски и западен пример, - в идеология на новата радикална културна левица. Политическата уместност, полезността на мултикултурността непременно, свръхценността на малцинствеността от всевъзможен тип - етническа, верска, полова или просто субкултурна, - това в резюме дефинира постмодерния ляв демократизъм като идеология на актуалната западна левица. Либерализмът като идеология на мултикултурността и като неприязън към заварената традиция и завареното болшинство дойде и в България. Е, не в цяла България, а на първо място в Стамболова София - сред булевардите Левски, Патриарх Евтимий, Христо Ботев и Сливница.

Консерватизмът... В страна като България, където елитите се сменят на практика с всяко потомство, където най-голяма полезност е " да махнеш с ръка " и да почнеш " изначало ", няма огромен площад за консерватизъм. Харесва ми една формулировка на консерватизма от Матю Бок Коте - " Дефинирам консерватизма по следния метод: политическа философия, присъща на модерността, която се стреми да я резервира против нейнотото демиургично прелъщение, против изкушението за tabula rasa, против нейната рекламация да унищожи историята, като че ли индивидът би трябвало да я изтръгне, с цел да се отдаде на фантазията си за обществено всемогъщество, в което счита освен да съхранява, усъвършенства, трансформира и предава обществото, само че и да го сътвори съгласно личната си воля “.

Помня го това. Коте продължава – „ консерватизмът напомня на индивида, че е правоприемник, и че благодарността, разбирана като доброжелателност по отношение на света, който ни е приел, е добродетел, почтена за почитание ”.

Именно. Има разнообразни прояви на консервативното в България. Да почнем от това, което Тончо Жечев въодушевено напомни - забравените възрожденци от Цариградския кръг. Българската история празнува бунтарите, революционерите, само че се разсейва по отношение на тези, които по-кротко и ден след ден са правили неща, значещи доста за България. През първите десетилетия след Освобождението този консерватизъм на Цариградския кръг еволюира в ерудиран европейски консерватизъм, чиито носители са хора като Константин Стоилов. И се примесва с народняшките локални нрави на Народната партия... Консервативно е и русофилското - като антитеза на навлизащата западноевропейска модерност. И до ден-днешен Русия е обичаният ориентир за " консерваторите " (за мен – в кавички), отхвърлящи Европа и Запада: разгулни, безсрамни, лукави и декадентски.

България е страна с две лица - източно и западно. Консерватизмът на източната неотстъпчивост с пътя на Запад е повече страст, в сравнение с осмислена идеология. Православието в някои свои проявления е играло и играе ролята на идеологическа конзола на този русофилски консерватизъм. Но не толкоз, колкото комунизмът и " марксизмът-ленинизмът ". По абсурд - болшевизмът бързичко се изроди в консервативна отбрана на източната традиция против западната модерност и постмодерност.

Най-голяма заслуга за възраждането на консерватизма в днешна България има, забележи, либерализмът и Съюз на демократичните сили (смее се). За разлика от другите посткомунистически страни, където отхвърлянето на комунизма бе национална гражданска война в демократични одежди, в България антикомунистическият възторг стъпи напълно върху плана на демократичния европеизъм. Заедно с комунизма бе отритнат и национализмът, който се бе грозно показал във Възродителния развой. Националистите, наследени от комунистическата система, бяха навъсени полуграмотни апаратчици и/или провинциални примитиви, което облекчаваше космополитния възторг на демократичната съпротива. Дори консервативно самоопределящият се министър председател Иван Костов съобщи в Народното събрание в прав текст - " през днешния ден сложихме завършек на национализма в България " (по мотив приемането на Рамковата спогодба за отбрана на малцинствата). Правозащитниците обожаваха да имат против себе си за съперници неуките и радикални " националисти " от няколко дребни партии и придвижвания - какво по-добро доказателство за личната демократична справедливост!

Но демокрацията, както е известно, обича да върви на два крайници и опцията демократичната алтернативност да се показва за " дясна ", а комунистическото твърдоглавство в посткомунистическата ера за " ляво ", не бе безкрайна. Интеграцията в обединена Европа донесе многочислени бонуси и нови на практика алтернативи. Готови ли сме да се превърнем в мултикултурно общество - освен като разнообразие на субкултури, само че и като целенасочена тактика за миграция на огромни маси от хора към нашата страна? Къде е границата сред правата на индивида и сполучливата тактика за преобразяване на многообразните малцинства в мейнстрийм на публичната ценностна система - в това число в областа на сексуалността, възпитанието на децата, в налагането на секуларизъм, смесен с ценностна индиферентност (т.е. - отвод от традициите)? Старото разделяне сред комунизъм и антикомунизъм към този момент не можеше да дава отговори на новите въпроси. Така поражда един нов консерватизъм, който не е безусловно евроскептичен, само че се гради върху почит към традицията и наследството на предишното - колкото и размити да са те в българския случай. Този нов консерватизъм търси референтните си политически придвижвания в другите европейски страни, има районни проявления на взаимност с Вишеград, част от него се демонстрира в ексцеси на русофилска подкупност, подбудени и от ненавист към Запада, той граничи и с националистическите прояви с друга степен на грамотност и адекватност.

А в България?

Както и в цяла източна и централна Европа, концепциите светят с отразена светлина. Затова нерядко фешън тук са хрумвания, които на други места към този момент са се запътили към музея. Но тематиките, полезностите, патосът на демократичното и консервативното в България са все по-европейски - което е положителната вест за едно общество, положено на границите на Европа. Граници териториални, духовни и интелектуални.

Добре, да обобщим - залязва ли общото чувство за “либерализъм ”, т.е. дали махалото се люшва към неоконсерватизма?

Тази динамичност е световна и би трябвало да се познава като подтекст. " Неоконсерватизъм " е разбиране от края на 70-те години. Консервативната гражданска война върна легитимността на " свободния пазар ", нарушена от десетилетията кейнсианска регулация. Въпреки че кейнсианската система сътвори обществата на благоденствието след 1945, тя беше набедена, че унищожава етиката на капитализма и основава хедонистична ориентировка на паразитиращи видове, чакащи страната да им даде обществена помощ. Човек стартира да схваща света тогава, когато зад следващите талази на идеологическа мода може да види действителния развой на смяна. " Неоконсерватизмът " от 70-те имаше по-важна цел от възраждането на " етиката на капитализма ". Той трябваше да отвори път на глобализацията - на световния свободен пазар, неограничаван от народен интерес и бариери в отбрана на националната общественост и страна. Затова всъщност " неоконсерватизмът " бе " неолиберализъм " - доколкото либерализмът в стопанската система се разпознава на първо място със " свободния пазар ". Но този нов световен демократизъм се разграничава като идеология и процедура от " невидимата ръка " на Адам Смит. За Смит свободата на пазара е допустима единствено в композиция с ефикасна общностна нравственос и с власт на закона - с страна " нощен надзирател ". Глобализацията няма потребност от общностна нравственос - нито по някакъв метод я поражда, нито от " нощен надзирател ". Глобализмът-неолиберализмът е фундаменталистка идеология - пазарът е не просто средство за замогване, той е смисъл, цел, върховен честен закон. Той не се нуждае от корекции - нито на демократичната политика, нито от каквато и да е регулация, преразпределяща пазарния артикул в интерес на световната общественост.

Ортодоксията на световния неолиберализъм на процедура отстрани свобдния избор на икономическа политика - както за нациите, по този начин и за интернационалните институции. Всички политически платформи бяха израз на неолибералната надмощие - консервативни, демократични, социалистически - чак до 2008-2010. Противниците на глобализацията бяха по улиците, чупеха витрини и палеха бараки на Макдоналдс. Но в институциите - на всички равнища - беше наложително да си глобалист-неолиберал.

Сурова идеология - сурова действителност.

Властта на световния корпоративен хайлайф имаше потребност от спомагателна легитимация. И тя пристигна... от лагера на враговете на капитализма. След " Архипелагът ГУЛАГ ", след маоистката " културна гражданска война ", след рухването на Съветския сьюз, радикалната левица остана безутешна и се запъти към музея (други по-директно я пращат на сметището). А реформистката левица - социалдемокрацията - беше свършила работата си, беше построила заможни общества посредством кейнсианско преразпределение и през 90-те добродушно се съобщи на неолибералния глобализъм. Помниш ли " третия път "?

О, да. Макар че не ми се желае да го помня (смях)

Една от главните структурни функции на левицата е да основава легенди, които подслаждат действителността и вършат живота по-приемлив в вероятност. Необходимо бе възобновление на левицата на световната сцена. Глобалният корпоративен хайлайф имаше потребност от това.

Лявото от времената на Карл Маркс е интернационално - " пролетариите нямат родно място ". Интернационализмът се оказа най-лесен за възобновление след краха на социализма и комунизма. Ударът бе нанесен против национализма и националната страна. Последната трябваше да почине - и да отстъпи място на световната прогресивна общественост, в която - както е известно - хората " ще живеят като братя ".

„ Аджи джье “, дет викат кейнсианските скептици в Търговищко (смях).

Забавно е, да, само че забележи - националистите бяха редуцирани до нацисти, а отмирането на нациите се трансформира от далечна прогноза в съответна стратегическа цел на възродената нова левица. Така израснаха двете политически крила на глобализма - дясното, корпоративното, и лявото, интернационалното. Това, което към момента липсваше на новия синтез, бе " социологическите плът и кръв " на световната общественост. Въплъщението на новата световна лява химера пристигна от културния марксизъм, който през 60-те години размени демиурга на историята - пролетариата, предназначен да твори комунизъм - с угнетените културни малцинства: етнически, расови, верски, полови, всевъзможни. Малцинствата се конституираха като нов демиург против системата на капитализма, традиционализма, потисничеството и употребата. " Диктатурата на пролетариата " от дълго време събираше прахуляк в музея. На нейно място пристигна идеологията на мултикултурализма.

Наследниците на непримиримите врагове - буржоазията и пролетариата - подписаха световен публичен контракт за съдействие и взаимопомощ. Неолибералният корпоративен глобализъм " отдясно " и постлибералният мулткултурализъм " отляво " ръка за ръка потеглиха да творят " прелестния нов свят " на световното село.

Не всички съумяха да се качат на бързия трен на глобализма. На гарата останаха милиони хора, изгубили работата си в резултат на световната миграция на капитала от Първия към Третия свят. Други десетки - или стотици – милиони, претърпяха рухването на своите национални страни, разтърсени от световна корупция, от етнически спорове и трибализъм, от политически революции и бързи финансови миграции. Големи маси от хора отхвърлиха да заменят своята обичайната просвета и социална конструкция с бързо навлизащата композиция от световна стопанска система и универсализираща всеобща просвета. Глобализацията отстрани икономическите и релативира териториалните граници. Тръгнаха огромни миграционни потоци от хора, търсещи по-добър живот за себе си или просто бягащи от разрухата на личните си общества, от войни, от бедност. Глобалните елити бяха спечелили големи благосъстояния от глобализацията. Сметката заплатиха други - и най-сетне се разпалиха.

Виж, антиглобалисткият консерватизъм сплотява недоволството на всички тези хора и групи. Той желае ново подсилване на националната взаимност и националната страна. Иска възобновление на обичайните полезности - доколкото това е допустимо, - с цел да се опре на фамилията, на вярата, да възвърне простичкото разделяне сред положително и зло, релативирано до неразбираемост от мултикултурализма. Галопиращата глобализация натрупа големи облаги за международния корпоративен хайлайф и големи сметки за заплащане от страна на съвсем всички нации на планетата. В един миг това се оказа задънена улица. Все още никой не вижда " светлото бъдеще " оттатък глобализма. Затова реакцията на ощетените от глобализацията е консервативна - по посока възобновление на традиционализма.

Историята не стои на място - в случай че не върви напред, тя се свлича обратно. Стазис няма.

Именно. Либералният глобализъм е в рецесия - консервативният традиционализъм се бори за своето коригиращо място в нелеките салда на бързо изменящия се свят.

Как може колективистична просвета като нашата да преодолее нещо, завещано от историята – отвесния източен властови модел? Демокрацията, за която мечтаеха де факто нашите възрожденци, въпреки и в различен подтекст – невъзможна ли е тук, културолотично и всячески?

Най-непосредственият и базисен ограничител на демокрацията е равнището на имотност. От несъмнено равнище на народен приход " на глава " - което е към два пъти по-високо от настоящото за България, демократичното посланичество придобива мощ, тъй като заможността отключва личностни механизми за отбрана на автономността, на свободата, които имат директни последици върху гражданското държание. Разбира се, тук имат значение и огромен брой други фактори - на първо място степента на социална поляризация на благосъстоянието. Колкото по-хармонично е разпределен националният приход, толкоз по-висока степен на публичен интегритет е допустима и функционална. Оттук - по-добри благоприятни условия за представително демократично ръководство. Колкото по-бедно е едно общество, толкоз по-добри шансове има националната олигархия да концентрира в ръцете си благосъстоянието и властта, манипулирайки всъщност нищите хора, за които се допуска да играят ролята на жители.

Ако под " отвесен източен властови модел " разбираме традициите на централизирана пирамидална власт на Изток - за разлика от известно хоризонтално разделяне вид „ черква, световна власт, децентрализиран феодализъм “ на Запад, - то да: ние сме по-скоро част от Изтока и това надали е елементарно променимо. Друг е въпросът, че някои от най-йерархичните властово общества на Изток - Япония, Корея - съумяха на несъмнено равнище на публично благосъстояние да развият консолидирани демократични системи, които действат при изцяло непокътната обичайната просвета, патриархална подчиненост и отвесна концентрация на социална власт - и в корпорацията, и в фамилията, и в страната.

Като цяло - вярна е констатацията ти, че индивидуалистичната просвета се съвместява по-пряко и по-лесно с демократичното ръководство, в сравнение с колективистичната просвета, пораждаща репресивни йерархии. Но когато става дума за България, тези общи констатации би трябвало да се операционализират най-малко в три съответни посоки. Масовата просвета в България е преди всичко колективистична - на първо място заради незадоволителна степен на рационализация. За обичайния човек етиката, публичният порядък и властта са външни по отношение на личността му - те са " Божи заповеди ", написани на стената. Подчиняваш им се, с цел да живееш в мир.

Тази просвета на взаимозависимост третира властта също като нещо външно, което ни се случва по непозната воля.

Да - даже опцията да гласуваш на избори е една игра, която не се отнася изцяло към тебе. " Миналия път гласувахме за бесепето, а в този момент ще гласоподавам за седесето, да забележим какво ще стане ", нещо такова. Гласуването е тип " черна кутия " - ти пускаш нещо, само че резултатът се създава " вътре ".

И по-точно " горе ", а не е произходящ на волята ти.

Да. И тогава и отговорност не можеш да носиш, нали? Гласувал си, само че " там горе ", където е първоизточникът на властта, там са решили нещо друго.

Аз ще препоръчам следното: дано имаме едно на разум, когато приказваме за " отвесен модел " и за " колективистична просвета " в България. Тук въпреки всичко господства един абсурден егалитарен индивидуализъм, индивидуализъм на " магарешкия дебелоглав ".

Хофстеде не би лайкнал това. (смях)

Разбира се, само че споделям „ егалитарен “, тъй като българинът не припознава хайлайф - не припознава висша класа. Качването на върха не е въпрос на генезис или заслуги, а просто на шанс. Затова тези от горната страна нямат особена легитимност в нашите очи, даже по-често са считани за недостойни да са там. Комшия ми е - знам му и зъбите. С нищо не е повече от мен, а стана народен представител и така нататък Ако прибавим и широкоизвестния факт, че на времето си имахме " ош-беш " със сестра му - властта на комшията е тотално делегитимирана и несъстоятелна. Несправедливостите на живота - всички сме равни, само че някои забогатяват или отиват " на власт " - пораждат капсулиране на българина в неговата персонална сфера, където само могат да бъдат променяни събитията на неговия живот. Светът отвън лично-родовата връзка е обезсърчителен и не заслужава доверие. Отношението към него е внимателно отрицателно.

Всичко това се отнася до феномена на " непознатата власт ". Някои споделят - българинът дълго време не е имал страна, по тази причина е неприятелски към всяка страна, в това число и личната, националната... Можем да потърсим и противоположна връзка - в случай че страната се държи като мащеха, за какво дребният човек да не се държи като Андрешко? Подобни настройки, апропо, са публикувани на всички места в южна Европа - в случай че се абстрахираме от властовите действителности на Изтока. Демокрацията, за която са мечтали и възрожденци, и доста други, е допустима при интернализиране на моралния закон и на отговорността за личния живот - което се случва при възникването на модерната персона. Един от най-значимите дефицити на тактиката за преход след комунизма (доколкото имаше такава) беше целта за демократизация, безотносително към равнището и процеса на рационализация на обществото. Близко до мозъка е, че по-добре в този преход се оправиха по-пълноценно осъвременените общества от централна Европа. Дерайлираха тези, които трябваше да " облекат " една конфекционна тактика за демократизация в едно към момента в доста измерения обичайно общество.

Хайде и по този начин - разкъсването на връзката сред демократизация и рационализация е феномен на едно постмодерно визионерство, идващо от Запад.

Модернизацията има смисъл в един светоглед, в който културите са йерархични, а модерната просвета е по-висша от останалите. Културният егалитаризъм, пристигнал с постлибералния светоглед на мултикултурализма, скри в килера теорията и тактиката на модернизацията като неприличен артефакт на колониалното минало.

Ръстът на крайнодесните и в същото време зелените в Европа сигнал ли е, че има потребност от ново схващане за дясно и ляво, и по какъв начин биха изглеждали те?

Крайнодесните са реакция – те не са опция. Изграждането на на практика неолиберален консенсус в икономическата политика и ляволиберален консенсус във връзка с обществените и културни политики в Западна Европа маргинализира по-консервативните и националистическите визии в периферията на националната политика – без достъп до общоевропейската сцена. Кризата на демократичния консенсус като интернационална система, мигрантската рецесия от 2015 и разделянето сред Изтока и Запада на Европа по въпросите на миграцията и действието на демократичните институции, отвори пространство за десния популизъм и национализма. Тези партии набират известност, само че отвън ясните дефиниции какво от досегашната демократична политика би трябвало да се приключи или промени, те не оферират съответна стратегическа опция. Лозунгът „ Европа на нациите ” може да значи доста нови неща и в същото време да значи прекомерно малко и незначителни промени. Марин льо Пен беше против еврото, само че в последно време не помни за това. Конфузът на Брексит сподели какъв брой нереалистично е „ раздружаването ” на Европа като икономическо пространство и пространство на общи закони и регулации. Ре-национализация несъмнено е допустима, само че я си показа какво би означавало въвеждане още веднъж на граници, митници и така нататък – тежка икономическа и социална рецесия. Външната миграция би трябвало да се понижи до най-малко, само че триумфът на това начинание зависи от твърди и непропускащи външни граници на Европа, а не на Унгария или на Германия. Задкулисните връзки на редица популистки водачи и партии в Европа с режима на Путин също демонстрира повърхностния и инструментален темперамент на тяхната опция на статуквото – както в Брюксел, по този начин и в националните столици.

Дясното в Европа е в рецесия, както е в рецесия и левицата. Десният център в лицето на ЕНП се обезличи в границите на демократичния консенсус, а опортюнистични ползи на водачи като Ангела Меркел закараха партии като ХДС в демократичния център. Синтезът на умерена консервативна опция в Европа ще отнеме време, а популистките и националистически партии ще вземат участие в този развой единствено дотолкоз, доколкото съумеят да трансформират протестните си капацитети в реалистични политически тактики за бъдещето. Към днешна дата няма място за необикновен оптимизъм по този въпрос. Изглежда, че те по-скоро ще разчистят терен за развиване на нови консервативни политики и обединения за общоевропейска политика, в сравнение с самите те да се трансфорат в такива. За всеки случай - дано следим Льо Пен и Салвини. В Източна Европа нещата са малко по-различни. Тук системата на „ мек ” авторитаризъм, която си пробива път, ще направи ФИДЕС в Унгария и ПиС в Полша дълготрайни и системообразуващи обединения на националната и европейската политика.

Левицата претърпява ли структурна рецесия?

Социалдемокрацията залязва заради цялостната си осъщественост, а опитите обществената промяна да бъде сменена с (мулти)културен радикализъм, доближиха прочут лимит със разтърсването на мигрантската рецесия. Радикалната обичайната левица е карикатурна – тя не съумява да развие даже лявопопулистки планове (забележи залеза на „ Подемос “ в Испания). Затова зелените съставляват удобна опция за превъртане на дневния ред на левицата към целите на екологията и обществената взаимност, комбинирани с прагматична икономическа политика, респектираща пазара - оттатък стимулираните от екология регулации и ограничавания. Западните общества имат една значима като условен дял постиндустриална междинна класа, за която екологията и качеството на живота съставляват съществени полезности. Тази междинна класа в същото време е добре образована и професионална, с положителни пазарни стопански позиции. Това прави естествено съчетанието на пазар с екологична политика при зелените. Но задоволството от растящия рейтинг на зелените в редиците на постиндустриалната междинна класа не може да прикрие обстоятелството, че множеството от обичайните обществени пластове, в които се прави лява политика – наемните служащи и изобщо по-бедните публични групи (заявили се в последно време във Франция като „ жълти жилетки ”) са изоставени от левите обединения и са все по-лесна плячка на десните популисти. В Америка тези обществени групи много всеобщо поддържаха Тръмп, до момента в който Демократическата партия убеждаваше сама себе си какъв брой прогресивна е поддръжката за новите културни малцинства на емигранти, ЛГБТ-активисти и радикални студенти.

Левицата може да се възроди единствено под натиска на нов прогресистки план, който оттатък зелените политики през днешния ден не съществува. А самите зелени политики са мощно спорни и в някои свои прояви - безсмислени. (Зелени евродепутати сътрудничиха за вкарване на незаконни мигранти в Италия - без да се смущават, че това е нелегално.)

Дали не живеем в нещо като “антиутопия ”, един тип по Дюркхайм? Все още кланово общество, въпреки и част от Европейския съюз?

Ние не живеем в ничия антиутопия. Българската клановост – или родова обществена връзка, - е избавителна в една ера, в която дружно със залеза на някогашния режим бе деградирана и българската страна. Нямам поради единствено обстоятелството, че страната бе разграбена. По-важно е събитието, че модерните официални публични връзки и връзки през институциите бяха трагично отслабени, дружно с изпадането на самите обществени институции в безтегловност и неефективност. За броени месеци и години през 90-те междинният българин изгуби обществените ориентири и опори на своя живот. Съкратиха го от работа, лекарят и зъболекарят започнаха да желаят пари, учебното заведение на децата западна и те потеглиха по улицата, репресивният комунистически режим се трансформира в корумпирана администрация, която не работи, даже и против рушвет. Мутрите окупираха обществените пространства и справедливостта бе редуцирана до естествения тим в изискванията на джунглата. На повърхността имаме демократична система и политическо съревнование, само че неговите сътрудници са вкоренени в едно българско общество, надълбоко затънало в квази-патриархалност.

Ако не бяха родовите и квази-родовите връзки и опори на „ дребния човек ”, даже и съхраненото до през днешния ден като обществена среда нямаше да го има. Между другото, България надалеч не е пример за полумодернизирано общество, в което значимо значение имат клановите структури – и в всекидневието, и в стопанската система и в политиката. Ако вземете Гърция от близкото минало, а и от днешния ден, ще видите, че клановият темперамент на гръцкото общество господства напълно публичните връзки. Почти четири десетилетия две политически фамилии – Папандреу и Караманлис – превръщаха родовите зависимости и обвързаности в елитарна (полу)демократична политика. ПАСОК и Нова народна власт играеха роля на трансмисии, превръщащи кланово-общинния публичен живот на гърците допълнително или по-малко съвременна европейска политика. Е, системата рухваше понякога – като при банкрута от 2010-та...

Родовата или клановата социална връзка компенсира недостига на рационализация и официална рационалност в уреждането на обществените връзки в едно общество. Родовата връзка е естествена – естествена – и в случай че не бъде сменена от конструирано съвременно общество, тя е незаменима. Може единствено да бъде деградирана – както се случи в арабския свят след конфуза на така наречен „ Арабска пролет ”. Унищожаването на родово-патриархалните режими на светските арабски диктатори докара не до „ народна власт ”, а до кървава баня в многоизмерен спор сред саморазпаднали се и вкопчени „ гуша за гуша ” кланове. Преодоляването на родовата връзка не се случва с гражданска война, а с рационализация. Тя – с изключение на всичко друго – лишава време, доста време.

Проблемът на България не е в родовата връзка сама по себе си, а във взимането на тази родова връзка и взаимозависимост като пленник от новата остаряла олигархия на „ управителните служащи ” и на генералите от милицията. Комунистическите велможи за повторно вършат този „ номер ”. Първия път построиха тоталитарния си режим като институционализирана версия на обичайна патриархална подчиненост на българското село – като просто докараха огромна част от селяните в града и ги сложиха в нови материални условия, само че в позната обществена връзка на отвесна патриархална взаимозависимост от „ партията-майка ”. След 1989 разтуриха страната и през репресията на мутрите и кражбата на държавните активи още веднъж сложиха хората в статут на крепостни. Една част от хората не устояха и емигрираха. Другите – по-търпеливите - са си тук. Посткомунистическите примитиви, преоблечени като " предприемачи ", не престават да упорстват тези хора да им работят за по 400-500 лв. на месец. Заплашват, че ще вкарват имигранти да им работят за по 300-400. Това, несъмнено, няма по какъв начин да продължава. Но по-скоро ще бъде променено под мощния напън на общоевропейската среда, в сравнение с от еволюция на локалните посткомунистически свинари.

Трябва да внимаваме какво и по какъв начин желаеме да променим в тази нова остаряла система на квази-патриархална взаимозависимост и всеобща корупция. С гражданска война няма да стане. Необходима е тактика за постепенна замяна на квази-родови обществени връзки с пазарни, цивилен, обществени структури. Ще отнеме десетилетия – в случай че въобще стане. Дайте да не се лъжем.

Да се съгласим ли с Фредерик Бастия, че на всички места, където грабежът изисква по-малко старания от труда, той доминира – и никаква политическа партия, вяра или морал не е в положение да го спре?

Скептицизмът във връзка с човешката природа не стартира с Бастия и не свършва с него. Във времена на публичен разпад – каквито обитаваме понастоящем, - този песимизъм естествено се ускорява. Какво отвлича хората от грабежа? Преди всичко креативният труд, който носи наслаждение. Възпитанието в полезности – колкото и смешно да звучи такова изказване през днешния ден. Иван Хаджийски написа за занаятчийската чаршия в родния си Троян от преди 100 и повече години: „ Някой в случай че се осмелеше да открадне една губерка – до живот беше отритнат и молепсан, не можеше да стъпи повече на чаршията. “ Боже, една игла... Сега крадат ТЕЦ-ове и пристанища, параходства и корпоративни банки – с лека усмивка, като на смешка, окото им не мига. Засякох някогашния кмет на Дупница в едно радио в края на 90-те. Разстроен беше доста. „ Гледаш ли ги, бе, нашите, по какъв начин крадат... Как става, бе, аз едно копче да открадна – ще умра от позор... ” Времена разнообразни, хора разнообразни. Грабежът най-сигурно се лимитира от недопечен закон – закон за всички. Залавяне, лишаване, затвор... Е, някой ден – дай Боже! Засега – за кокошка няма амнистия...

Как би описал Борисов на чужденец от Запада – и по какъв начин на руснак?

Борисов е естествен политически гений, което му разрешава сполучливо да играе водач, който се преценява с формалните правила и правила на демократичната игра. Това му отваря необятни пространства за заобикалянето им в неофициален порядък - който е същинската реалност в нашата част на Европа. Брюксел съди Орбан и Качински за това, че непозволено трансформират законите, в прорез с европейските правила. Борисов не трансформира законите - той обживява пространствата отвън, под законовата структура на дължимо държание, и го прави сполучливо и безнаказано.

Царят в Русия е пълновръстен заместител на Господ. " Царят " в България е един от нас - в случай че постоянно ни го демонстрира и ни убеждава в това, той приспива нашата недоверчивост към властта - и може да ръководи дълго и както си изиска.

Къде и в какво бъркат Демократична България – де факто, единствената откровено проевропейска политическа мощ?

Това са преди всичко млади и интелигентни хора, наследили политическата просвета на българската демократична общественост - такава, каквато тя се образува през последните 30 години. България нямаше придобилия горчив опит гражданско-дисидентски хайлайф на Чехия или Полша, демократичната съпротива бе построена най-вече от инцидентни хора, които занапред прохождаха в политиката. За тях беше самоочевидно, че са прави - и в антикомунизма си, и в убежденията си, че нещата би трябвало да се случват бързо и вярно, с цел да стане България " естествена европейска страна ". В тази среда нямаше кой и по какъв начин да построи някои базисни разбирания за еластичност, компромис и посланичество на огромни маси от хора, които не е наложително да бъдат на " един ум " с политическите водачи, пристигнали да ги пропагандират. Радикализмът на убежденията и неопитността на тези, които водиха политическото придвижване, докара до самокапсулиране, вътрешни непримирими дрязги и - в последна сметка - до провалите от 1992-1994. През 2003-2004 тази политическа просвета на непримиримостта още веднъж сработи в ущърб на демократичната общественост. Вместо да се активизира за премахване на явно несполучливия ръководител на Съюз на демократичните сили Надежда Михайлова, елитът на синята партия се разцепи на две елементи, които влязоха в изострен спор между тях. Подведен от няколко " високоморални " и непримирими съветници, Иван Костов напусна Съюз на демократичните сили и със свои съидейници сътвори ДСБ. С течение на годините останалият капацитет на остарелия Съюз на демократичните сили от деня на провалянето през 2001 - 18 на 100 от гласоподавателите - бе прахосан. Опитите за обединяване на сините фракции - Синя коалиция, Реформаторски блок - отчасти компенсираха разпада и спадащата известност, само че в последна сметка демократичната общественост спадна до кота 10 на 100 от гласоподавателите - в оптимистичния сюжет на Реформаторския блок от 2014.

Ерозията на демократичната общественост сътвори характерна полярност сред " морално съхранени " и политически капсулирани деятели, от една страна, и корумпирана прислуга за осъществяване на дребни политически поръчки на мощните на деня, въпреки това. „ Да, България “ пристигна като опит за превъзмогване на всичко това. Но не можа да се освободи от нарцисизма на интелектуалната и морална " уникалност ", която характеризира манталитета и на остарелия Съюз на демократичните сили, и на ДСБ, и на някои други фракции на остатъчната демократична общественост. На 26 май обединението Демократична България чества триумф - определен евродепутат. Но тези 118 000 гласа, въпреки и доста нужни за стартов триумф, ще се окажат клетка на политически затвор, в случай че не се трансфорат в основа за разширяваща се политическа база. Има справедливи ограничавания за известност на една реформистка демократична мощ в днешна България - в това число демографски. Но котата 300 000 гласа би трябвало да бъде ясно сложена цел и подготвеност за доста по-гъвкава тактика да бъдат интегрирани разликите в тази общественост на " градската десница " - каквото и да значи това.

Кой да влиза в политиката и кой да стои надалеч от нея?

В политиката е добре да влезе всеки, който има капацитет да