Кратка история на харизмата
Харизмата постоянно се акцентира като значително качество на водачите и известните персони – магнетична комбинация от персонален сексапил и натурален престиж. Изненадващо е обаче какъв брой скоро терминът става необятно употребен в всекидневието, макар че думата е измислена от св. Павел в писмата му до ранните християни в Рим и Коринт преди 2000 години.
Почти напълно с помощта на немския социолог и мъдрец Макс Вебер използваме думата „ харизма “ със смисъла, който има през днешния ден. Най-пълното му разискване на качеството е в главната му работа „ Икономика и общество “, оповестена посмъртно на немски през 1922 година За Вебер харизмата е примамлива, само че евентуално рискова като източник на политически престиж. Загадъчно, сантиментално и героично, чрез това качеството един магнетичен водач може да се освободи от желязната клетка на рационализма и бюрокрацията, които са отличителните белези на актуалната индустриализирана страна.
В историята на харизмата обаче има доста повече от относително скорошната концепцията на Вебер. Изследването на тази дума през последните две хилядолетия ни води надълбоко в историята на християнството, науката, медицината и културата на звездите, както и в света на висшата политика. И макар че всички можем да използваме една и съща дума – „ харизма “ – тя има доста разнообразни смисли.
Именно в писмата на великия лидер на ранното християнство откриваме най-първите сведения за харизмата. Терминът, получен от гръцката дума хариса, безусловно значи „ нещо на благодатта “ и постоянно се превежда като „ нравствен подарък “. В писмата си до коринтяните Павел написа, че всеки член на църквата има избрана „ харизма “, без значение дали това е говоренето на езици, пророкуването или осъществяването на чудеса.
Тази концепция, че разнообразни харизмати или способности се демонстрират в разнообразни членове на църквата, е от главно значение за теологията на Павел, с което резервира както многообразието, по този начин и единството. Неговото обръщение е, че има доста способности, само че един дух; доста членове, само че едно тяло.
Интересно е да се означи, че една от главните мотивации на Павел, когато написа на коринтяните по отношение на техните духовни способности, е да се опълчи на зараждаща просвета на елитарност измежду тези, които считат, че техните харизми ги слагат над останалите. Павел се старае да подчертае стойността освен на говоренето на езици и правенето на чудеса, само че и на по-малко зрелищните дарби като преподаване, мъдрост, благотворителност и предоставяне и състрадание. За Свети Павел всеки има дарба; всеки от нас има своя харизма.
Има обаче два основни момента в писанията на Павел по отношение на харизмата, които се резервират през вековете. Първият се отнася до същинския източник на религиозна власт. Някои споделят, че тя може да се диктува от традицията и църковната подчиненост, само че други предпочитат директния, персонален достъп до светия дух. Проблемът се свежда до въпроса дали в институцията или в индивида се намира специфичната харизма и дали свещеният дух в следапостолска ера може да бъде разпознат и в зрелищните форми на поклонение или единствено в старите форми и учения.
Вторият е сред елитарните и демократичните хрумвания за харизмата. Въпреки че Павел счита, че всички блага би трябвало да се употребяват за общото богатство, той не е тъкмо егалитарен. Смята, че съществува подчиненост на харизми, в която, да вземем за пример, пророкуването е по-високо от говоренето на езици.
Йерархия на харизмите съществува и в нашата лична просвета. Някои гении – актьорско майсторство, пеене, спортуване, добър външен тип – се награждават доста по-високо от други.
Обикновено мислим за харизмата през днешния ден като за психическо качество, само че през цялата история тя се е проявявала повече през тялото, в сравнение с през мозъка.
Физическите демонстрации на специфични гении са от значително значение за определяне съществуването на харизма. От тълпите, които се пробват да допрян подгъва на дрехата на Исус, до момента в който той върви измежду тях, през милионите поклонници, които пътуват хиляди километри, с цел да се допрян до мощите на от дълго време умрели светци, до тези, които обезверено желаят да се срещнат от първа ръка с обожавана звезда, през днешния ден има дълга традиция да имаме вяра във физическите способности на харизматичните човеци. Само взор или мимолетно допиране от „ определения “ може да донесе благополучие – а и излекуване.
Един от кралските свещеници на Елизабет, Уилям Тукър, пише книга през 1597 година на латински, чието заглавие се превежда като „ Харизма “ или „ Лечебен подарък “. В един удивително ослепителен откъс Тукър прави контрастност сред чистата, харизматична кралица и нейния трагичен, болен народ. Той написа, че вижда Елизабет с нейните „ доста красиви ръце, сияещи като сняг, самоуверено освободени от всякаква гнусота, докосващи циреите им не с върховете на пръстите, а мощно и неведнъж натискащи, което дава потребни резултати “. Тукър, Елизабет и други придават огромно значение на тези лечебни дейности освен като доказателство за специфичния им възвишен подарък, само че и за валидността на нейната последователност. Тази харизма е по едно и също време духовна и политическа.
Човек не би могъл да желае по-добър претендент за архетипа на Макс Вебер на харизматичния политически водач от нежния боен воин и италианския националист с алена риза и стоманени очи Джузепе Гарибалди. Приживе Гарибалди е еманация на надеждите на нововъзникващата италианска нация. Чрез невероятните си военни триумфи – изключително в Сицилия през 1860 година – държанието си, обилното си облекло и именития си рязък взор, Гарибалди става прочут като човек със специфичните способности.
Една от аргументите Гарибалди да е считан за първия актуален образец за лидер-знаменитост е, че той живее при започване на нова медийна епоха – когато възпроизвеждането и манипулирането на обществения облика посредством националната и интернационалната преса стават вероятни в нов мащаб.
В своето проучване „ Гарибалди: Изобретяване на воин “ Люси Риал демонстрира по какъв начин славата на великия човек приживе е последвана от основаването, след гибелта му през 1882 година, на сантиментален, съвсем набожен фетиш към неговата памет. За някои той наподобява политически избавител, а за други той е персонален воин. Той въодушевява генерации политически водачи и през 20 век, в това число Бенито Мусолини, чиито паравоенни групи, Черните ризи, са основани по модела на Червените ризи на Гарибалди.
Всъщност е мъчно да се огледа обратно към концепцията за харизмата в края на 19 и началото на 20 век, без да се усети сянката на фашизма.
