Грохотно. Името на селото го смая. Къде толкова грохот в

Грохотно. Името на селото го смая. Къде толкоз тътнеж в седем къщи и река, тънка като пеперуда, покланяща се на всеки камък? Над покривите скатът на планината се втурва към небето, жаден за облаци и луна. От борове и чист въздух получи световъртеж. Нито едно лице, нито едно! Септември явно беше решил, че не понася есента – мяташе се с всички сили, с цел да се отскубне от нея. Просто не можеше да повярва, че лятото си е отишло и е отказало да го настани в пъстрота си вагон. Аз съм лятото, викаше в ушите му септември с пламтящия асфалт и топлия вятър. Аз съм лятото, сподели си Веселин. Аз. Веселин не можеше да понася септември.

Жегата в града беше отблъскваща, сметките за доходи и разноски - още повече. Но името на селцето му хареса, името на страхливата река също – на ръждясала табела беше изписано „ река БУЙНА “ - септември я беше заключил в жарките пещи на нощите си и беше оставил от водопада й жалка струйка и суха канара, опечени крайбрежия и от дълго време пресъхнал жабуняк.

Беше му погрешно. Поправяше компютри, преносими компютри, телефони, всичко - избяга от тях. Не знаеше за какъв брой дни. Не можеше да изясни за какво се отзова в Грохотно. Беше самичък, заседнал в прогнози, стратегии, операционни системи. Беше престанал да вижда тревата и нощта, приятелите му един след различен заминаваха накъдето им видят очите за повече пари. Той имаше задоволително. Разположи се на една от двете дървени маси на кафенето - толкоз мизерно, че нямаше име – че по какъв начин другояче – паянтовата колиба стърчеше до изсъхналите крайбрежия на барата, която единствено на огънатата табелка се усещаше река.

- Нещо за ястие - сподели на сервитьорката. Тя се беше промъкнала до него - тиха като единствения вир в реката.

Естествено, че го попита - „ Какво желаете? “, той й сподели, без да я огледа – „ Каквото и да е. “

След пет минути му донесе пържени картофи и пържени яйца, две филии изгорял самун.

- Друго има ли?

- Няма.

- Кафе има ли?

- Няма.

Хлябът беше страховит на усет, яйцата още повече. Може би просто беше прекомерно гладен. Дъвчеше и се чудеше накъде да хване - към Триградското ждрело, към Доспат или първо да мине през Ягодинската пещера. Бяха му споменавали, че в Родопите било хубаво и на ниска цена. Не го интересуваше хубостта, нито какви са цените на хляба. Надяваше се да стартира да спи като естествен човек. От месеци го измъчваше бодърствуване. Не можеше да понася нощите, изключително през септември.

- Сам ли сте? – попита го сервитьорката и той отвърна:

- Да забелязваш някой различен към мене?

Огледа я. Тъмнокоса, нищо изключително, кафяви очи като пътя, който гората поглъщаше с жадните си листа. За минута изяде всичко и тя му донесе още пържени яйца, някакво печено месо, мед. Оказа че, че имало и друга храна.

- Къде са хората от селото? – попита я той.

Тя не отговори и той си намерения, че изобщо не е споделил нищо на глас. Случваше му се да не изрича гласно мислите си, или пък изтърсваше нещо, което в никакъв случай не си бе помислял.

- Сама ли изсъхваш тука?

- Да – сподели тя. Гласът й му замязя на риба, която е захапала куката на някаква въдица и на вятъра се мята да се откачи.

- Не правиш ли пари, като виждам какъв избор предлагаш на клиентите.

- Нямам клиенти – сподели тя.

- Защо си се забила тука?

- Избягах – сподели тя.

Не му се слушаха женски истории.

- Не ме интересува – сподели Веселин, извади двайсет лв. и ги хвърли на масата.

- Тук съвсем не идват хора – сподели тя. – Говоря каквото ми хрумне на един бор, само че не същото. Ще ти направя пататник с картофи, в случай че останеш да си поговорим. Няма да го плащаш.

- Не обичам нищо с картофи.

- Ще ти набера домати от…

– Донеси 10 домата – прекъсна я той. - Ще ми приказваш, до момента в който ги хапвам. После ставам и си потеглям.

- Той ми сподели – стартира дамата. Веселин я слушаше с половин ухо. Доматите бяха страхотни. Не беше хапвал такова нещо в София, а купуваше храната си единствено от най-скъпите магазини. – Той ми сподели: – „ Не съм благополучен с тебе.

Трябва да създадем пауза, да видя дали желая да се върна, или не. “

- Писнало му е да те гледа – сподели Веселин.

- Аз желая да пребивавам като естествен човек, да отивам на работа, да си виждам детето. Не можах да остана в жилището му. Накъдето и да погледна, виждам него. Не че това има някакво значение, защото…

- Зарязал те е поради друга – обади се Веселин и захапа още един домат. По-прекрасно нещо не беше слагал в устата си от 10 години насам. Преди да почине, баба му имаше градинка в мизерното дворче в едно село до София.

- Той сподели: - „ Може да живееш тука “, само че аз не можех. Мислех, че като се махна, ще се оправя. Но и тука го виждам. Сигурно тъй като няма хора.

- Ако бях на твое място, щях да измъкна полека-лека всичко от жилището – ножовете, вилиците. Щях да разглобя леглата и да ги продам. И последното му копче щях да изнеса. За 10 минути щях да съм го изтъргувал. Донеси ми още самун – подреди Веселин. Хвърли още 10 лв. на масата. Тя донесе.

- Отначало не можех да вдишвам. Агония.

- Ти си луда - подмятна той.

- Мама ми приказва – в случай че през нощта към тебе забележиш ярко място, дори да е огромно, колкото остарялата ти обувка, тръгни към него. Ако в мислите ти има троха слънце, мисли единствено за нея. Разбери, че ти си значимата. А си сложила в центъра на вселената един непрокопсаник, изсъхнало дърво и си се пречупила поради него. Кой харесва пречупени хора?

- Не обичам да ми дърдорят на главата. През ателието ми минават трийсет индивида дневно. Плещят, само че заплащат. И аз съм Окей.

- Аз желая него и го обичам - сподели дамата безшумно, толкоз безшумно, че Веселин не я чу.

- Писна ми от твоите нелепости – сряза я той.

- Ще ти направя кафе – сподели тя. – Не желая да си отиваш.

Донесе кафето, беше ужасно.

- Това е синът ми – обади се по едно време тя.

Веселин не погледна хлапето.

- Кафето ти го бива – заяви й той.

- Ще ти направя чорба от леща – сподели дамата.

- Готвиш като звяр - призна Веселин.

Не помнеше по какъв начин се озова в стаичката на горния етаж. Тясна дупка с прозорец към ската, който беше отскочил за нощта до небето. Вътре миришеше на бор, имаше детско креватче и детски сандали, захвърлени на пода. Що за септември – бор и нощ, омесени в едно.

- Много прекрасен мотор имаш - сподели синът й. Фланелката му беше избеляла, платненките също. Веселин не понасяше деца да пелтечат край ушите му. – Остани при мама – продължи хлапето. - Ще ти дам пет лв.. Събирам ги още откогато цъфтяха сливите през март. Остани. Ти си по-висок от татко ми. Мама споделя, че той е в Германия, само че не е. Баба споделя, че би трябвало да си намеря различен баща. Затова мама избра това кафене – на път е. Дано пристигна мъж, с цел да не е й е погрешно от самото начало.

- Млъкни бе, хлапе.

Момчето чинно млъкна. Извади пет лв. и ги постави на масата пред Веселин. Парите също миришеха на бор.
- Твоите пет лв. ми харесват – сподели Веселин.

Любовта се случи тривиално. Всъщност за каква обич става дума? Беше сготвила фасул – страховит, страховит, голямо прелестен фасул и той остана вечерта. Остана на другия ден.

- Може да купиш джип и да караш туристи до Орловото око – сподели хлапето. - Това е връх Свети Илия, единствено толкоз знам, не съм се качвал там. Разходка с джип до Окото коства 60 лв.. Ще забогатееш. Остани тука, нека мама не помни тате. Говореше, че ще почине, само че няма, тъй като няма кой да ме гледа. Ти ще ме вземеш ли, в случай че ме остави на тебе?

Веселин си сподели, че ще се задържи единствено седмица в Грохотно, където не се чуваше никакъв тътнеж, никакъв звук, с изключение на цвъртенето на олиото за палачинките – най-хубавите, които бе слагал в устата си, откогато умря баба му. Майка му беше в Германия. Тя не можеше да се прибере поради ковид, само че беше добре. Изпрати му по Еконт преносимия компютър си, остаряла, грозна машина за главен ремонт.

- Можем да продадем мотора ти и да иззидаме кухничка към кафенето. Сега няма – сподели момчето.

Веселин продаде мотора и подвигнаха още едно стайче. Хлапето непрестанно се влачеше след него.

- Не си тръгвай – сподели то на Веселин. Мама стартира да яде, откогато ти пристигна.

- Престани да дрънкаш – отсече Веселин. После двамата заприщиха река Буйна и направиха бент. Водата бавно се събра вкупом, стана огромна, студена и хлапето стартира да пуска вътре хартиени кораби.

- Страхотен вир – извика един ден хлапето. – Ще спестяваме пари. Може след месец да отидем до Девин. Веднъж ходихме там с мама на ортодонт. На площада има батут с пързалка. Три лв. за петнайсет минути. Може ли? А?
Веселин нищо не даде обещание.

Един ден тя му сподели:

- Моля те, гледай Христо. Той е доста чинно дете.

- Не я пускай, Веско – избъбри момчето. –Ще отиде да търси татко ми. Може да не се върне и ще ни остави сами.

- Отивам да видя какво става с него – сподели дамата. – Сънувах го няколко пъти. Не мога да сложа никой различен в центъра на вселената. Опитвах да сложа тебе, Веселине, само че не можах.

Веселин остана зад бара – от време на време идваха хора. Сами си правеха кафе, той ремонтираше преносими компютри, триони, пра-стари компютри и всичко, каквото може да ремонтира човек. Сложиха табела с името на кафенето – „ Стефана “. Така се споделяше дамата.

- Свикнах с майка ти – измърмори Веселин.

- Аз привикнах с тебе – сподели момчето.

След няколко дни заваля. Реката забуча – крепък, див писък, който разклати гората и облаците.

- Затова селото се споделя Грохотно - сподели Веселин на хлапето.

- Не по тази причина - възрази дребният. – А тъй като мама обича грохота.