Криворазбраната демокрация. А сега накъде?
Гражданското общество е значим детайл на демократичния политически механизъм, който у нас е маргинализиран. Краткотрайните публични мобилизации към съответни дела са необходим, само че самичък по себе си непълен детайл, за основаването на мощно гражданско общество
© Надежда Чипева Авторът Спасимир Домарадски е учител по политически науки и интернационалните връзки в университета " Лазарски " във Варшава, Полша. Абсолвент на Ягелонския университет в Краков. Член на редакцията на " Рес аудитория нова " и член на Група Европа към Представителството на Европейската комисия в Полша. Още по тематиката
Мнения Daily - Вотът на съмнение за сигурността е реплика
И още: Да сменяем ли шоколада " Милка " с " Пенка " ; В Българска социалистическа партия няма нищо ляво
21 юни 2018
Демокрация с граници
Ценностите на българите 2018 година
8 юни 2018 Днес властта държи обществото в послушание и умишлено налагана незаинтересованост. Тази действителност не е единствено последица от предходната ера. След съвсем тридесет години на преход и демократична стабилизация беше построен модел на държание и подражателство, който е несъответстващ с съществени правила на демократичната народна власт. Нейните официални и структурни характерности като политически плурализъм, свободни избори и пазарна стопанска система станаха основа за политико-икономическа олигархизация, където пазарните механизми са заслон за неофициални зависимости. Изборите са фиктивна опция, а изборните длъжности – извори на благополучие.
Характерната линия на новата система е нейната разтегливост, която разрешава на системата да действа. Принципи, позиции, политически възгледи и закони са еластични концепции, които, вместо да дефинират рамките на допустимите публични правила, се нагаждат към действителността. Неформалните зависимости и еластичността са в основата на днешната политическа действителност, която е в цялостно несъгласие с правилата на демократичната народна власт.
Единствената действителна опция е ремонт на съществуващата политическа действителност. Но не ремонт на институционалната конструкция или изборния развой, към което политиците подхождат с огромен афинитет, а ремонт на качеството на политическата просвета. Ремонт на отношението ни към нас самите, към обществото и на първо място към политиците.
Политиците през днешния ден играят ролята на гръмоотвод. Възприемат се като грозни, само че неизбежни детайли на политическата действителност. Представата, че те са гласът на публичното мнение, е сменена от бремето на партийната взаимозависимост. Не е значимо какви задължения поемат към гласоподавателите, а мястото в партийната листа за идващите избори. Неслучайно отговорността е заместена от лоялността. В същото време политиците са огледалното отражение на публичните настройки. Безцеремонни и лимитирани както в обноските си, по този начин и в примитивната си перцепция за обкръжаващата ни действителност. Какво ни липсва и по какъв начин можем да излезем от омагьосания кръг на партийната взаимозависимост и икономическото заграбване на страната?
За да се отговори на въпроса, би трябвало да се проучват две измерения – вътрешно и външно. Тук ще се спра единствено на първото. Във вътрешен аспект от главно значение е констатирането на неработещите или изчезналите колела на демократичния политически механизъм у нас. Някой от тях са добре известни. Триадата, която саботира правовата страна, се състои от инструментализирана правосъдна система, пряк политически надзор и всеобхватна бюрократизация, профилирана в чиновнически тормоз под общия знаменател на корупцията. Това раково обучение е най-удобната формула за " отвличането на страната ". Съдебната система основава юридически чадър върху политическия хайлайф, който, вместо да ръководи в границите на закона, ръководи посредством закона. Бленуваното разделяне на властта, което е в основата на всяка правова страна, е нереалност, укрита зад номиналното битие на посткомунистическите институционални промени, които Атила Агх назовава " Потьомкинова народна власт ".
Други детайли на демократичния политически механизъм или в никакъв случай не бяха въведени, или са умишлено маргинализирани. Пример за това е гражданското общество, което играе съществена роля в демократичната народна власт, замествайки всеобхватното наличие на страната.
Първо, след комунизма обществото не разбра каква би трябвало да бъде неговата роля, може би тъй като концепцията за социална интензивност навяваше мемоари за Отечествен фронт събрания.
Второ, формалното битие на неправителствени организации е обезпечено придружено от директна финансова взаимозависимост от страната. Абсурд, който и до през днешния ден не пречи на никого. Вместо посредством своята самостоятелност, готовност и социална изгода неправителствените организации да изпълват пространството, освободено от " всесилната страна ", те се редят на опашка за държавни подаяния. По този метод, те освен не извършват ролята на агрегатор на публичен интерес, само че и се трансформират в подизпълнители на държавни поръчки.
Трето, множеството от тези организации избраха лесния път на задгранично финансиране и прегръщане на външни цели вместо умишлено различаване на потребностите на личното си общество.
Четвърто, бързо стана ясно, че зависимостта на НПО-та от страната основава отлична опция за дренаж на държавни запаси. Съвкупността на тези аргументи докара до компрометирането на НПО-тата като добавки на властта или проводници на непознати ползи, които през днешния ден политиците освен в България си разрешават да употребяват. По този метод гражданското общество не извършва ролята си в демократичната народна власт на преобладаващ фактор, коректив и навигатор на властта.
Съществена роля играе и съзнанието за гражданска отговорност. Този въпрос изисква обособен разбор, само че би трябвало да се подчертае, че атомизираната и публично апатична цялост от единици не е формулата, върху която може да се построи функционираща демократична народна власт.
Краткотрайните публични мобилизации към съответни дела са необходим, само че самичък по себе си непълен детайл за основаването на мощно гражданско общество. Това, което липсва, е възприятието за " ние ", за общото богатство, в което има място за съумели и неуспели, което се базира на взаимното почитание и самоконтрол без значение от опциите. Самоконтролът не може да произлиза от публичното неодобрение, а би трябвало да има своя извор в съзнанието за общото богатство, само че не определяно през призмата на етнонационализма, а като политическо общество, от което всички сме част. Също по този начин самоконтролът би трябвало да е непосредствено обвързван с един от аспектите на правовата страна, в който законът е идентичен за всички.
Поредният проблем на политическата отговорност е преобладаващата политическа незаинтересованост. Доминиращият модел на публично разделяне сред " ние - простосмъртните " и " те - избраниците " е на първо място демобилизиращ. Идентификацията с групата " ние " основава морално предимство и прочувствено укритие, само че оставя политическата агора в ръцете на хора, които не се усещат обременени от морални или публични правила. При неналичието на каквито и да било официални и неофициални механизми за надзор ролята на политиката се трансформира. Вместо да бъде краткотрайна работа в името на общото богатство, тя се трансформира в източник на привилегирована позиция, извор на благополучие и императив за преданост към властта. Когато безрезервно възприемаме обстоятелството, че " политиците са такива " или че е " просто по този начин ", освен прехвърляме виновността, само че и оправдаваме публичната съзнателна самоизолация. Тази самоизолация е пагубна за качеството на политическата система.
Предприемането на стъпки в показаните тук измерения не е дълго чаканата панацея, която ще избави демократичната народна власт с магическа пръчка, само че тяхната поява ще сътвори нови принадлежности за въздействие върху властта, която би трябвало да е в народа, а не в политиците му.
-----------
© Надежда Чипева Авторът Спасимир Домарадски е учител по политически науки и интернационалните връзки в университета " Лазарски " във Варшава, Полша. Абсолвент на Ягелонския университет в Краков. Член на редакцията на " Рес аудитория нова " и член на Група Европа към Представителството на Европейската комисия в Полша. Още по тематиката
Мнения Daily - Вотът на съмнение за сигурността е реплика
И още: Да сменяем ли шоколада " Милка " с " Пенка " ; В Българска социалистическа партия няма нищо ляво
21 юни 2018
Демокрация с граници
Ценностите на българите 2018 година
8 юни 2018 Днес властта държи обществото в послушание и умишлено налагана незаинтересованост. Тази действителност не е единствено последица от предходната ера. След съвсем тридесет години на преход и демократична стабилизация беше построен модел на държание и подражателство, който е несъответстващ с съществени правила на демократичната народна власт. Нейните официални и структурни характерности като политически плурализъм, свободни избори и пазарна стопанска система станаха основа за политико-икономическа олигархизация, където пазарните механизми са заслон за неофициални зависимости. Изборите са фиктивна опция, а изборните длъжности – извори на благополучие.
Характерната линия на новата система е нейната разтегливост, която разрешава на системата да действа. Принципи, позиции, политически възгледи и закони са еластични концепции, които, вместо да дефинират рамките на допустимите публични правила, се нагаждат към действителността. Неформалните зависимости и еластичността са в основата на днешната политическа действителност, която е в цялостно несъгласие с правилата на демократичната народна власт.
Единствената действителна опция е ремонт на съществуващата политическа действителност. Но не ремонт на институционалната конструкция или изборния развой, към което политиците подхождат с огромен афинитет, а ремонт на качеството на политическата просвета. Ремонт на отношението ни към нас самите, към обществото и на първо място към политиците.
Политиците през днешния ден играят ролята на гръмоотвод. Възприемат се като грозни, само че неизбежни детайли на политическата действителност. Представата, че те са гласът на публичното мнение, е сменена от бремето на партийната взаимозависимост. Не е значимо какви задължения поемат към гласоподавателите, а мястото в партийната листа за идващите избори. Неслучайно отговорността е заместена от лоялността. В същото време политиците са огледалното отражение на публичните настройки. Безцеремонни и лимитирани както в обноските си, по този начин и в примитивната си перцепция за обкръжаващата ни действителност. Какво ни липсва и по какъв начин можем да излезем от омагьосания кръг на партийната взаимозависимост и икономическото заграбване на страната?
За да се отговори на въпроса, би трябвало да се проучват две измерения – вътрешно и външно. Тук ще се спра единствено на първото. Във вътрешен аспект от главно значение е констатирането на неработещите или изчезналите колела на демократичния политически механизъм у нас. Някой от тях са добре известни. Триадата, която саботира правовата страна, се състои от инструментализирана правосъдна система, пряк политически надзор и всеобхватна бюрократизация, профилирана в чиновнически тормоз под общия знаменател на корупцията. Това раково обучение е най-удобната формула за " отвличането на страната ". Съдебната система основава юридически чадър върху политическия хайлайф, който, вместо да ръководи в границите на закона, ръководи посредством закона. Бленуваното разделяне на властта, което е в основата на всяка правова страна, е нереалност, укрита зад номиналното битие на посткомунистическите институционални промени, които Атила Агх назовава " Потьомкинова народна власт ".
Други детайли на демократичния политически механизъм или в никакъв случай не бяха въведени, или са умишлено маргинализирани. Пример за това е гражданското общество, което играе съществена роля в демократичната народна власт, замествайки всеобхватното наличие на страната.
Първо, след комунизма обществото не разбра каква би трябвало да бъде неговата роля, може би тъй като концепцията за социална интензивност навяваше мемоари за Отечествен фронт събрания.
Второ, формалното битие на неправителствени организации е обезпечено придружено от директна финансова взаимозависимост от страната. Абсурд, който и до през днешния ден не пречи на никого. Вместо посредством своята самостоятелност, готовност и социална изгода неправителствените организации да изпълват пространството, освободено от " всесилната страна ", те се редят на опашка за държавни подаяния. По този метод, те освен не извършват ролята на агрегатор на публичен интерес, само че и се трансформират в подизпълнители на държавни поръчки.
Трето, множеството от тези организации избраха лесния път на задгранично финансиране и прегръщане на външни цели вместо умишлено различаване на потребностите на личното си общество.
Четвърто, бързо стана ясно, че зависимостта на НПО-та от страната основава отлична опция за дренаж на държавни запаси. Съвкупността на тези аргументи докара до компрометирането на НПО-тата като добавки на властта или проводници на непознати ползи, които през днешния ден политиците освен в България си разрешават да употребяват. По този метод гражданското общество не извършва ролята си в демократичната народна власт на преобладаващ фактор, коректив и навигатор на властта.
Съществена роля играе и съзнанието за гражданска отговорност. Този въпрос изисква обособен разбор, само че би трябвало да се подчертае, че атомизираната и публично апатична цялост от единици не е формулата, върху която може да се построи функционираща демократична народна власт.
Краткотрайните публични мобилизации към съответни дела са необходим, само че самичък по себе си непълен детайл за основаването на мощно гражданско общество. Това, което липсва, е възприятието за " ние ", за общото богатство, в което има място за съумели и неуспели, което се базира на взаимното почитание и самоконтрол без значение от опциите. Самоконтролът не може да произлиза от публичното неодобрение, а би трябвало да има своя извор в съзнанието за общото богатство, само че не определяно през призмата на етнонационализма, а като политическо общество, от което всички сме част. Също по този начин самоконтролът би трябвало да е непосредствено обвързван с един от аспектите на правовата страна, в който законът е идентичен за всички.
Поредният проблем на политическата отговорност е преобладаващата политическа незаинтересованост. Доминиращият модел на публично разделяне сред " ние - простосмъртните " и " те - избраниците " е на първо място демобилизиращ. Идентификацията с групата " ние " основава морално предимство и прочувствено укритие, само че оставя политическата агора в ръцете на хора, които не се усещат обременени от морални или публични правила. При неналичието на каквито и да било официални и неофициални механизми за надзор ролята на политиката се трансформира. Вместо да бъде краткотрайна работа в името на общото богатство, тя се трансформира в източник на привилегирована позиция, извор на благополучие и императив за преданост към властта. Когато безрезервно възприемаме обстоятелството, че " политиците са такива " или че е " просто по този начин ", освен прехвърляме виновността, само че и оправдаваме публичната съзнателна самоизолация. Тази самоизолация е пагубна за качеството на политическата система.
Предприемането на стъпки в показаните тук измерения не е дълго чаканата панацея, която ще избави демократичната народна власт с магическа пръчка, само че тяхната поява ще сътвори нови принадлежности за въздействие върху властта, която би трябвало да е в народа, а не в политиците му.
-----------
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ