Горчив спомен“ – под това заглавие Слава Георгиева, учителка от

„ Горчив спомен “ – под това заглавие Слава Георгиева, учителка от Ловеч, споделя във Facebook спомените си от вкъщи за деца в Борован, откакто в селото избухна скандал с принуждение над деца в Центъра за настаняване от фамилен вид. По думите й, Георгиева е работила там през 70-те години. Публикуваме текста без редакторска интервенция:

„ ГОРЧИВ СПОМЕН
от Дома за деца в Борован,който постоянно ме кара да рева....
Това беше през 70-те...

Бях на 18... трябваха ми три месеца трудов стаж... а там търсеха възпитателки. Децата бяха от три до пет годишни...обичам деца и одобрих с наслада...

Първото ми влизане беше покъртително... от всякъде ме заобиколиха деца, хванаха ми ръцете и едно през друго викаха: " Моля те вземи мене...аз доста ще те слушкам...нали за мен си пристигнала, леличко...аз съм доста положително дете... " Ревях... а те ми целуваха ръцете...После разбрах, че те всеки чужд посрещат по този начин...мислят ги за осиновители...

Толкова прелестни дечица бяха...мънички...красиви, жадни за любов и топлота...Когато погалиш едно и завчас десетки главички се пъхат под ръката ти, да ги помилваш всичките...

Но не за това през днешния ден желая да опиша,а за насилието и жестокостта,които постоянно е имало в тези домове...

Леличките бяха от селото и всяка вечер си тръгваха към къщите с чанти цялостни с храна... а децата събираха трошици, в случай че паднат на пода. На един празник им донесоха по един шоколад...дадоха на децата по едно мъничко късче останалите изпълниха в чантите си...предложиха ми и на мене...

Една заран видях едно момиченце от по-големите с насинено лице...питах го кой го е блъснал...мълчеше от боязън...обещах, че няма да каже на никого и тогава ми призна:
-Леличката ме би с точилката...Питах го за какво, а то отговори:
-Откъснах една роза.-защо бе,миличко-нали знаеш,че цветята не би трябвало да се късат,а то сподели:
-За мама...нали на следващия ден е неделя,и майките идват, мама ще пристигна, да има какво да и дам....а то нямаше родители...беше изоставено, само че все чакаше...Всички чакаха....

Протестирах...карах се...плачех от изтощение...те колежките ми се подиграваха...Писах до инстанции във Враца...Нищо...

Едно от децата,страшно се беше привързало към мене...момченце,казваше се Данчо...Беше на три...почти не можеше да приказва /в домовете късно проговарят/ ходеше след мен като сянка...навсякъде ме търсеше...и питаше който срещне: " мама? "...така ме наричаше не знам за какво ме бе избрало за мама...Когато наближи да си потегли не можех да си показва да се разделя с него...плачех непрекъснато и желаех да си го взема...но трябваше да последвам,а нямаше кой да го гледа...имах единствено татко си...майка ми бе умряла когато бях на три...и в него виждах себе си като дребна...Толкова страдах,че баща най най-после съвсем се съгласи...но не можах да му го причиня...

Това беше една от най-трудните раздели в живота ми...
Често си мисля,че бих могла да имам и наследник...ако тогава...
А тия дни,след репортажите от Борован всичко още веднъж се върна пред очите ми...

Намерих и двете пожълтели снимчици с Данчо.... "