Трусо и Джута партнират във величието на Казбег
Голям Кавказ може да погълне за секунди със своето великолепие
Грузинския боен път е прочут на човечеството от епохи. Това е входът на света към сърцето на Кавказ. През него монголи, хазари, руснаци и кой ли още не е навлизал в сърцето на величествените планини. По течението на река Терек пътя се вие към границата сред Русия и Грузия – Горни Ларс, минава през превала Джвари (2390 м.) и се спуска по друга река – Арагви, която се влива в Мтквари тъкмо преди Тбилиси. Разбира за предпочитане е това да не се случва зимно време.
Малко след границата се стига до долината на Степанцминда, откъдето се отваря огромна панорама към един от най-красивите върхове в света – Казбек (5033 м.) Някогашен вулкан, върхът се издига над близките масиви и смайва с червеникавия цвят на скалите и белотата на ледниците.
Изкачването на върха не е комплицирано, само че наложително изисква алпийска подготовка положително здраве. Но най-много твърдоглавие. За изкачването са нужни сред да и три дни, според от подготовката. Разбира се за алпинисти с хималайска подготовка Казбек наподобява като разходка, което не значи, че не може да погуби всеки високомерен човек. Както всичко в Грузия и върхът има две имена. За грузинците той е просто Мкинварцвери. А Мкинварцвери е миниран с митове и предания. Като тази за пещерния манастир „ Витлеем “, който се намира на голяма канара на височина 3800 метра в подножието на върха. За него се споделя, че е съхранявал артефакти от времето на св. Авраам – знаете го, бащата на юдеи и палестинци.
Навремето и градчето се е наричало Казбек, на името на един от първите съветски дворяни от този край – Казибег Чопакашвили. Преди два века, духовник от манастира „ Витлеем “ предизвестил хората от селото, че е надвиснала страшна лавина. Хората избягали и по този начин се избавили от физическо изтриване. Монахът се наричал Стефан (Степан, рус.) и по тази причина в негова чест селото е кръстено Степанцминда (Св. Стефан).
Класическият маршрут по Казбек потегля от селото, минава около манастира Св. Гергети и потегля към подножието, където нормално се прави базовия лагер. След това е ясно – две крачки – поемане издишване, две крачки – поемане издишване и по този начин до момента в който не си кажеш „ Най-накрая “.
За хората, които не имат голям възторг и физически данни на планинар, регионът предлага няколко маршрута със забележителна хубост, без да е нужно даже да се катериш по чукарите.
Първият е в региона на село Джута. От грузинския боен път се свива на юг по долината на Сно. Освен с фамозната си цитадела, Сно предлага и различен ракурс към Казбек. След към 15 километра по долината се стига до Джута. Лек стръмен хълм води до първата хижа по маршрута към масива Чаухи.
Селото се намира на 2200 м., а край него има доста уютна хижа с всички улеснения. По долината до масива са почти пет километра, които при лека разходка се изминават за към 2 часа. Задължително е времето да е хубаво, тъй като гледката е изумителна. Масивът Чаухи е съчетал в себе си една дузина върхове, които са с височина към 3800 м. Това е парадайс за алпинистите, а грузинците не пропущат да се хвалят, че великият Райнхолд Меснер и бил тук. Стените са с друга трудност, като отвесите стигат до километър и нещо.
За хората, които обичат дългите направления, могат да продължат през превала, който е на височина 3300 м. и да продължат към Рошка. Този маршрут може да отнеме дни, само че си коства всеки един метър. Много е значимо да се знае къде се върви, тъй като след Рошка идва и ждрелото Панкиси, което има мрачната популярност на татковина на едни от най-славните джихадисти и двете чеченски войни, както и в „ Ислямска страна “. Сега там е умерено, само че знае ли човек.
Другият прелестен маршрут е този в долината Трусо. Той се намира западно от Казбек. Типична ледникова котловина, творена хилядолетия от природата. От грузинския боен път се потегля по течението на река Терек към Квемо Окрокана. След това се минава през тясно ждрело, което не е за препоръчване зимно време, тъй като заплахата от лавини там е значима. Паметниците на починали локални герои са доказателство за това.
След 4 километра се разпростира панорама, която смайва с мащабите си. Цялата котловина Трусо е дълга 22 километра и първичната фамилиарност на пейзажа се заменя с отчайващо трамбоване, без вяра да се стигне до края. По пътя съвсем няма никаква денивелация и разходката е приятна.
Трусо е впечатляваща с няколко неща. Почти на всеки 100 метра има извори – всевъзможни. Река потегля от нищото, минерална река. Езеро ври от напиращите изворчета, балбука и пленява с палитрата от цветове. Гейзери разпиляват вода и миризми на сяра. Под тях реката е ръждива и алена. На други места водата вае от варовика причудливи форми по сходство на Памуккале.
Впечатляват манастирите, изоставените села, крепостите. Тях май никой не е превземал, тъй като какво да правиш тук, с изключение на да оцеляваш. Единствено модерните времена и стихията на природата са нанесли вреди на Трусо.
За страдание към този момент е съвсем невероятно да се стигне до западните ледници на Казбек, тъй като боен пост стопира туристите. След войната от 2008-а сред Русия и Грузия, половината от долината към този момент е на територията на самопровъзгласилата се за самостоятелна република Южна Осетия.
Ако един екскурзиант доста тъжи за това, умерено може да се отбие към кошарите на чобаните и да си поръча шашлик от агнешки котлети и рог с вино.
За препоръчване е първата част от пътя да се мине с автомобил или такси. Така остава повече време с цел да се извърви и съпреживее хубостта на Централен Кавказ.
Грузинския боен път е прочут на човечеството от епохи. Това е входът на света към сърцето на Кавказ. През него монголи, хазари, руснаци и кой ли още не е навлизал в сърцето на величествените планини. По течението на река Терек пътя се вие към границата сред Русия и Грузия – Горни Ларс, минава през превала Джвари (2390 м.) и се спуска по друга река – Арагви, която се влива в Мтквари тъкмо преди Тбилиси. Разбира за предпочитане е това да не се случва зимно време.
Малко след границата се стига до долината на Степанцминда, откъдето се отваря огромна панорама към един от най-красивите върхове в света – Казбек (5033 м.) Някогашен вулкан, върхът се издига над близките масиви и смайва с червеникавия цвят на скалите и белотата на ледниците.
Изкачването на върха не е комплицирано, само че наложително изисква алпийска подготовка положително здраве. Но най-много твърдоглавие. За изкачването са нужни сред да и три дни, според от подготовката. Разбира се за алпинисти с хималайска подготовка Казбек наподобява като разходка, което не значи, че не може да погуби всеки високомерен човек. Както всичко в Грузия и върхът има две имена. За грузинците той е просто Мкинварцвери. А Мкинварцвери е миниран с митове и предания. Като тази за пещерния манастир „ Витлеем “, който се намира на голяма канара на височина 3800 метра в подножието на върха. За него се споделя, че е съхранявал артефакти от времето на св. Авраам – знаете го, бащата на юдеи и палестинци.
Навремето и градчето се е наричало Казбек, на името на един от първите съветски дворяни от този край – Казибег Чопакашвили. Преди два века, духовник от манастира „ Витлеем “ предизвестил хората от селото, че е надвиснала страшна лавина. Хората избягали и по този начин се избавили от физическо изтриване. Монахът се наричал Стефан (Степан, рус.) и по тази причина в негова чест селото е кръстено Степанцминда (Св. Стефан).
Класическият маршрут по Казбек потегля от селото, минава около манастира Св. Гергети и потегля към подножието, където нормално се прави базовия лагер. След това е ясно – две крачки – поемане издишване, две крачки – поемане издишване и по този начин до момента в който не си кажеш „ Най-накрая “.
За хората, които не имат голям възторг и физически данни на планинар, регионът предлага няколко маршрута със забележителна хубост, без да е нужно даже да се катериш по чукарите.
Първият е в региона на село Джута. От грузинския боен път се свива на юг по долината на Сно. Освен с фамозната си цитадела, Сно предлага и различен ракурс към Казбек. След към 15 километра по долината се стига до Джута. Лек стръмен хълм води до първата хижа по маршрута към масива Чаухи.
Селото се намира на 2200 м., а край него има доста уютна хижа с всички улеснения. По долината до масива са почти пет километра, които при лека разходка се изминават за към 2 часа. Задължително е времето да е хубаво, тъй като гледката е изумителна. Масивът Чаухи е съчетал в себе си една дузина върхове, които са с височина към 3800 м. Това е парадайс за алпинистите, а грузинците не пропущат да се хвалят, че великият Райнхолд Меснер и бил тук. Стените са с друга трудност, като отвесите стигат до километър и нещо.
За хората, които обичат дългите направления, могат да продължат през превала, който е на височина 3300 м. и да продължат към Рошка. Този маршрут може да отнеме дни, само че си коства всеки един метър. Много е значимо да се знае къде се върви, тъй като след Рошка идва и ждрелото Панкиси, което има мрачната популярност на татковина на едни от най-славните джихадисти и двете чеченски войни, както и в „ Ислямска страна “. Сега там е умерено, само че знае ли човек.
Другият прелестен маршрут е този в долината Трусо. Той се намира западно от Казбек. Типична ледникова котловина, творена хилядолетия от природата. От грузинския боен път се потегля по течението на река Терек към Квемо Окрокана. След това се минава през тясно ждрело, което не е за препоръчване зимно време, тъй като заплахата от лавини там е значима. Паметниците на починали локални герои са доказателство за това.
След 4 километра се разпростира панорама, която смайва с мащабите си. Цялата котловина Трусо е дълга 22 километра и първичната фамилиарност на пейзажа се заменя с отчайващо трамбоване, без вяра да се стигне до края. По пътя съвсем няма никаква денивелация и разходката е приятна.
Трусо е впечатляваща с няколко неща. Почти на всеки 100 метра има извори – всевъзможни. Река потегля от нищото, минерална река. Езеро ври от напиращите изворчета, балбука и пленява с палитрата от цветове. Гейзери разпиляват вода и миризми на сяра. Под тях реката е ръждива и алена. На други места водата вае от варовика причудливи форми по сходство на Памуккале.
Впечатляват манастирите, изоставените села, крепостите. Тях май никой не е превземал, тъй като какво да правиш тук, с изключение на да оцеляваш. Единствено модерните времена и стихията на природата са нанесли вреди на Трусо.
За страдание към този момент е съвсем невероятно да се стигне до западните ледници на Казбек, тъй като боен пост стопира туристите. След войната от 2008-а сред Русия и Грузия, половината от долината към този момент е на територията на самопровъзгласилата се за самостоятелна република Южна Осетия.
Ако един екскурзиант доста тъжи за това, умерено може да се отбие към кошарите на чобаните и да си поръча шашлик от агнешки котлети и рог с вино.
За препоръчване е първата част от пътя да се мине с автомобил или такси. Така остава повече време с цел да се извърви и съпреживее хубостта на Централен Кавказ.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ