Вежди Рашидов: Пътят на омразата, по който сме поели, е пагубен за българското общество
Години наред какви ли не вътрешни и външни огромни, дребни и огромни разединиха хората - сътвори се общество от демагози, които печелеха избори не с стратегии, а единствено с ненавист. Тази път е гибелен освен за българските политици, той е гибелен и разрушителен за всички български жители.
Това споделя в прочувствено изявление пред Епицентър. бг на старта на предизборната акция Вежди Рашидов - ръководител на 48-ото Народно заседание.
Ето акцентите:
- В последните години страната ни затъна в неплодородие - в тези условия съставянето на държавно управление и обезпечаването на стабилитет се трансформира в мираж.
- Политиката би трябвало да бъде облечена в градивността, в рационалните решения и мъдрите оферти и главно – в вдишване на отговорности.
- Докато живеем безконтролно, ще живеем неприятно и в антиутопия.
- Нашият народ постави големи старания да извоюва своята автономия и когато това стана факт, се оказва, че разчита не на личните си сили и сила, а търси стопанин, който да оправи страната.
- Човек, който получава средства от някъде за своето оцеляване, той не може да бъде самостоятелен.
- Лидерството мъчно избуява в общество, което е цялостно със зависимости.
- В историята си българинът постоянно е страдал от родоотстъпници и от предатели.
- Служебните държавни управления – една част от тях нароиха куп безумия, изживявайки се като властолюбци на мига.
- Миналото минава през сегашното, а само градивният стадий от развиването ни - това е стадият на съзиданието.
- Хора, които не можаха да посадят най-малко едно дърво, а бълваха единствено празни приказки и ненавист, посегнаха към страната.
- Може би робското ни начало е пречело сами да ръководим и да използваме свободата си.
- Трябва да се отърсим от непоисканите помощи и да запретнем ръкави, да вдигнем гордо глави и сами да предначертаем пътя на нашия живот
- Не Ви ли се коства, господин Рашидов, че това е една обречена предизборна акция? Почти никой не дава шансове за сформиране на кабинет. Защо стигнахме дотук?
- Конфигурацията, която плануват, не вещае нищо по-различно от това, което беше в 48-ия парламент. Дълбоко нямам доверие, че част от тези хора, към които персонално аз съм апелирал да се вразумят, да проявят съвест и да поемат каквато и да е отговорност, ще го сторят – надали това е ферментирало в границите на това малко време. Но и надълбоко вярата, че в името на българската страна и българската общественост, ще можем да спрем цялостното деморализиране на обществото ни. Защото пътят, по който сме се подхлъзнали и вървим, е гибелен освен за българските политици, той е гибелен и разрушителен за всички български жители. Хората желаят от нас да стопираме инфлацията и да преодолеем рецесията - желаят да решаваме проблемите им. В същото време в последните години страната ни затъна в неплодородие - в тези условия съставянето на държавно управление и обезпечаването на стабилитет се трансформира в мираж. Казвам го от персонален опит – политическото озлобление от последните години ще остави толкоз доста рани, че за лекуването им ще ни трябват 10-15 години, с цел да се възстановим.
А за въпроса за какво това се случи – има доста предпоставки. Години наред какви ли не вътрешни и външни огромни, дребни и огромни разединиха хората - сътвори се общество от демагози, които печелеха избори не с стратегии, а единствено с ненавист. Винаги съм казвал, че омразата ражда само ненавист. Това не е път на съграждане, това е път за разрушението на общността ни.
- Трябва ли да се създадат всички вероятни компромиси в името на българската страна, както казвате, за сформиране на държавно управление
- Компромисите трябваше да стартират доста от дълго време - до 48-то Народно заседание. Много хора не схванаха, че политиката е низ от взаимни отстъпки в името на обществото.
- В своята прочувствена тирада при закриването на 48-ото Народно заседание Вие казахте: “Потопихме се в една антиутопия - процедури, речи, гласувания, прегласувания. ” Но освен Народното събрание, целият народ като че ли живее в антиутопия. Как да излезем от тази обстановка?
- Антиутопията не е политическа игра. Не може празните речи и процедурните номера, прегласувания и какви ли не трикове да са държание на политик. Политиката би трябвало да бъде облечена в градивността, в рационалните решения и мъдрите оферти и главно – в вдишване на отговорности. Останалото е безнаказаност. Но дано и народът да поеме своята отговорност – негово е свещеното право да избира и да си дава сметка за резултата от този избор. Хората би трябвало да поемат отговорността за разсъдъка на своя глас. За каквото гласуваме - това ще получим. Смятам, че най-голямата отговорност за бъдещето на страната в този момент лежи на плещите на гласоподавателите. Иначе е доста комфортно непрестанно някой различен да ни е отговорен за това, което ние сме сътворили. Сами се вкарваме в приказката за „ положителния народ “ и „ неприятните политици “. Докато живеем безконтролно, ще живеем неприятно и в антиутопия.
- Има нещо доста надълбоко, което се случи в последните 30 години с българския народ - тотална атомизация до степен, че не сме в положение по нито една тематика да гледаме напред дружно. Къде се коренят аргументите за това
- България в цялата си 1300-годишна история се е борила за своята независимост, само че когато я получи не знае какво да прави с нея. Нашият народ постави големи старания да извоюва своята автономия и когато това стана факт, се оказва, че разчита не на личните си сили и сила, а търси стопанин, който да оправи страната. Именно това е основало у нас раболепието към мощния. Така сме се превръщали в лесна плячка в ръцете на огромните сили - да бъдем моделирани по тяхно сходство. От 90-та година у нас заработиха лобистки външни ползи, които ни управляваха, разединявайки обществото ни, интелигенцията ни. Те купуваха съвести, медии, създавайки политическа класа, чиято единствена опорна точка е неуморно да се ненавиждаме.
- Много е тъжно това, което казвате. И го казвате за първи път. Защо политиците ги е боязън да си приказват между тях? Страх ги от тесногръдото мислене на партийните ядра, боязън ги е да не ги обвинят в съглашателство. Но не намирате ли, че това е липса на водачество в трагичен за страната миг?
- За последните 30 години се случиха няколко доста значими неща. Първото е, че през 90- та година ние не знаехме какво да създадем в новата си независимост - изпаднахме като че ли в безтегловност от нея, стартира развой на обедняване, липса на вложения, намаление на виталния стандарт, разпад на държавността. Всичко това ни сложи в положение да бъдем на ниска цена струваща стока за някои фондации и групи за лобистки ползи и по този начин още веднъж попаднахме в лапите на външната „ помощ “. Човек, който получава средства от някъде за своето оцеляване, той не може да бъде самостоятелен.
Безпардонният обир и корупция в страната от РМД-тата, неналичието на нематериалност и цялостната безнравственост на нравите са предпоставки за основаване на болно общество. На всички е ясно, че са нужни съществени промени, изключително в правосъдната система, която е гръбнакът на всяко общество.
- Но промяната в правосъдната система опира единствено до главата на основния прокурор. Това ли е панацеята за справедливостта, за възмездието, за правдата?
- Не може главата на един или различен прокурор, с който се занимават няколко Народното събрание, да е единственото нещо, което да касае една сериозна промяна. Българите от ден на ден живеят с възприятието за несправедливост - няма правораздаване, което да сътвори у тях чувството за защитеност и държавност. Реформи трябват в Министерство на вътрешните работи – през днешния ден българинът живее в боязън от ширещата се безотговорност на нарушителите. Реформи във всяка сфера – това е единственият път, който би трябвало да извървим, с цел да стъпим на крепко. Необходимостта да създадем това ще ни задължи да имаме разговор посред ни. Този разговор, уверен съм, към момента не е липсващ от нашия живот и може да се възвърне единствено посредством разсъдъка. Дълбоко нямам доверие, че партийните ядра не си приказват между тях, по-важно е какво си приказват - за пътя, който ни е нужен или за продължение на безпътицата. Лидерството е доста, доста по-сериозна тематика. Аз считам, че водачеството мъчно избуява в общество, което е цялостно със зависимости.
- Като дребна страна ние постоянно сме били под опеката на някой Голям брат. Но в последните две години тази “грижовност ” ни се навира брутално в очите. Премината ли е към този момент границата, от която няма връщане обратно - ще ни командват сили извън, а пък ние ще слушаме, с цел да станем индивиди като тях?
- Аз съм се изказвал по тази тематика неведнъж, постоянно съм негодувал към хора, които желаят да влязат в дома ми и да ми кажат по какъв начин да пребивавам. Напоследък това става все по-активно, по-агресивно и непосредствено. Някои почтени хора умерено могат да кажат, че това е интервенция във вътрешните работи на една страна, само че подвластните хора и продажните души са в тишина. Така е, когато хората са „ вързани “ на непозната ясла. В историята си българинът постоянно е страдал от родоотстъпници и от предатели. Животът ни е кондензиран с тези категории.
- Радев ни натресе с самоувереност “Промяната ”, вкара във властта “шарлатанията ”, след това се отхвърли от тях, само че към този момент е късно и няма отърване. В този смисъл по какъв начин се понася историческата отговорност на лидера, на държавника в едно общество за грешките, които прави?
- Разбира се, всеки може да допусне неточност, от време на време и низ от неточности. Бил съм очевидец и на още по-големи безсмислени решения като това да издигаш за министри бездарни хора, само известни от площадите с викове. И до през днешния ден такива хора да ги влачат на държавната ясла – хора, които единственото, което могат да създават, са кавги и гафове; хора, които ще продължат да сеят семената на бездарието и безпардонността. Но какво да се прави – всичко това е за сметка на българската страна. Историята помни и положителното, и неприятното. За това животът ни е дал и опцията умните да поправят своите неточности – както се споделя: Има неточност, само че има и амнистия. Да се надяваме, че помъдряването, в случай че не изтрие от паметта си, най-малко може да облекчи част от човешките грехове.
- Вие се отнасяхте бащински снизходително към депутатите от “Промяната ” в предходния парламент. Но те от самото начало чертаеха и не престават да чертаят дълбоки разграничителни линии в обществото. Смятате ли, че идващото младо потомство политици е надъхано с отричане към своите прародители?
- Аз направих своя умишлен компромис да поема избавителния пояс като отговорност в страната не за друго, а за ясно осъзнаване, че две години партията на Слави остави в разкрачено състояние цялото ни общество без съществено държавно управление. Служебните държавни управления – една част от тях нароиха куп безумия, изживявайки се като властолюбци на мига. Седем месеца пък имаше ялово ръководство на едни хора, които неизвестно какво желаят да трансформират в човешкия живот, противопоставяйки възгледи против възгледи, млади против остарели, повтаряйки една нелепост като мантра – че единствено те са бъдещето, а всички останали са предишното, пропускайки една основна детайлност – пътят сред бъдещето и предишното минава през сегашното, а само градивният стадий от развиването ни - това е стадият на съзиданието.Може би би трябвало по-често да четат трилогията на Данте Алигиери, че пътят от пъкъла към парадайса минава през чистилището. Хора, които не можаха да посадят най-малко едно дърво, а бълваха единствено празни приказки и ненавист, посегнаха към страната. Дълбоко осъзнавах, че по-късно неплодородие в българското общество ще ни трябват години да се оттласнем от тинята. Поех поста с ясното схващане, че би трябвало да бъда ръководител на всички депутати, какъвто считам, че бях. Дадох си дума, че ще вардя престижа на всеки български народен представител и на българския парламент и до дъно се пробвах да удържа на това. И не на последно място – разчитах доста да има българско държавно управление, което да може да даде глътка успокоение на българското общество, малко време, с цел да се огледаме умерено и разсъдък, с който да поемем в вярна посока. За първи път видях извънпартийно държавно управление с ясна отговорност в лицето на проф. Габровски и неговия екип, само че когато то беше провалено, разочарованието ми пристигна от обстоятелството, че нищото е в положение да е надменно и да ръководи нещото.
- Когато наблюдавахте ”отвисоко ” парламентарната зала, какви мисли ви спохождаха, отвън законодателния развой? Открихте ли нещо ново за политиката?
- Някога, в самото начало, когато влязох в политиката, наивно имах вяра, че мога даже и самичък да направя нещо, което хората да видят и да одобрят. За страдание срещах политически отпор от едни умни, красиви, стройни и никому незнайни безсмислени хора, заредени със мощна експанзия и ненавист под команда. Тогава със страдание разбрах, че доста мъчно човек може да получи самопризнание за труда си и, все пак, живеех с мисълта да бъда потребен и да отдам част от живота си за публичната идея. Но е истина, че отвисоко доста по-ясно се виждат манталитетът на обособени хора, интелектът и познанията им, позитивите и негативите. И все пак ще си разреша да кажа, че въпреки всичко от всичко, което не роди нищо, това беше един спокоен парламент, за което благодаря на тези, които имаха почит както към годините ми, по този начин и към личността ми като създател.
- Как се гради доверие в една страна, където никой на никого не има вяра, а политик стана мръсна дума?
- Доверие се гради извънредно мъчно – както се гради къща тухла по тухла до покрив и комин. А може да бъде разрушено за секунди. Пример могат да ни бъдат даже земетресенията в Турция.
- Винаги сте бил доста мощно зает с процесите в страната още от началото на прехода. Къде сбъркахме, с цел да стигнем през днешния ден до това окаяно положение на страната и обществото?
- Може би робското ни начало е пречело сами да ръководим и да използваме свободата си. Именно по тази причина ние имаме преход от иго в иго, а това е комплекс за непълноценност. Трябва да се отърсим от непоисканите помощи и да запретнем ръкави, да вдигнем гордо глави и сами да предначертаем пътя на нашия живот – подобен, какъвто ние го желаем.
- Съзнавам, че изявлението ни стана тъжно, само че Вие виждате ли светлина в тунела? Къде е шансът ни, в какво се състои разковничето на бъднините ни
- Разковничето е надълбоко кодирано в самите нас. Просто би трябвало да посегнем в душите си, с цел да извадим светлината на нашето персонално бъдеще, което е само в нашите ръце.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Това споделя в прочувствено изявление пред Епицентър. бг на старта на предизборната акция Вежди Рашидов - ръководител на 48-ото Народно заседание.
Ето акцентите:
- В последните години страната ни затъна в неплодородие - в тези условия съставянето на държавно управление и обезпечаването на стабилитет се трансформира в мираж.
- Политиката би трябвало да бъде облечена в градивността, в рационалните решения и мъдрите оферти и главно – в вдишване на отговорности.
- Докато живеем безконтролно, ще живеем неприятно и в антиутопия.
- Нашият народ постави големи старания да извоюва своята автономия и когато това стана факт, се оказва, че разчита не на личните си сили и сила, а търси стопанин, който да оправи страната.
- Човек, който получава средства от някъде за своето оцеляване, той не може да бъде самостоятелен.
- Лидерството мъчно избуява в общество, което е цялостно със зависимости.
- В историята си българинът постоянно е страдал от родоотстъпници и от предатели.
- Служебните държавни управления – една част от тях нароиха куп безумия, изживявайки се като властолюбци на мига.
- Миналото минава през сегашното, а само градивният стадий от развиването ни - това е стадият на съзиданието.
- Хора, които не можаха да посадят най-малко едно дърво, а бълваха единствено празни приказки и ненавист, посегнаха към страната.
- Може би робското ни начало е пречело сами да ръководим и да използваме свободата си.
- Трябва да се отърсим от непоисканите помощи и да запретнем ръкави, да вдигнем гордо глави и сами да предначертаем пътя на нашия живот
- Не Ви ли се коства, господин Рашидов, че това е една обречена предизборна акция? Почти никой не дава шансове за сформиране на кабинет. Защо стигнахме дотук?
- Конфигурацията, която плануват, не вещае нищо по-различно от това, което беше в 48-ия парламент. Дълбоко нямам доверие, че част от тези хора, към които персонално аз съм апелирал да се вразумят, да проявят съвест и да поемат каквато и да е отговорност, ще го сторят – надали това е ферментирало в границите на това малко време. Но и надълбоко вярата, че в името на българската страна и българската общественост, ще можем да спрем цялостното деморализиране на обществото ни. Защото пътят, по който сме се подхлъзнали и вървим, е гибелен освен за българските политици, той е гибелен и разрушителен за всички български жители. Хората желаят от нас да стопираме инфлацията и да преодолеем рецесията - желаят да решаваме проблемите им. В същото време в последните години страната ни затъна в неплодородие - в тези условия съставянето на държавно управление и обезпечаването на стабилитет се трансформира в мираж. Казвам го от персонален опит – политическото озлобление от последните години ще остави толкоз доста рани, че за лекуването им ще ни трябват 10-15 години, с цел да се възстановим.
А за въпроса за какво това се случи – има доста предпоставки. Години наред какви ли не вътрешни и външни огромни, дребни и огромни разединиха хората - сътвори се общество от демагози, които печелеха избори не с стратегии, а единствено с ненавист. Винаги съм казвал, че омразата ражда само ненавист. Това не е път на съграждане, това е път за разрушението на общността ни.
- Трябва ли да се създадат всички вероятни компромиси в името на българската страна, както казвате, за сформиране на държавно управление
- Компромисите трябваше да стартират доста от дълго време - до 48-то Народно заседание. Много хора не схванаха, че политиката е низ от взаимни отстъпки в името на обществото.
- В своята прочувствена тирада при закриването на 48-ото Народно заседание Вие казахте: “Потопихме се в една антиутопия - процедури, речи, гласувания, прегласувания. ” Но освен Народното събрание, целият народ като че ли живее в антиутопия. Как да излезем от тази обстановка?
- Антиутопията не е политическа игра. Не може празните речи и процедурните номера, прегласувания и какви ли не трикове да са държание на политик. Политиката би трябвало да бъде облечена в градивността, в рационалните решения и мъдрите оферти и главно – в вдишване на отговорности. Останалото е безнаказаност. Но дано и народът да поеме своята отговорност – негово е свещеното право да избира и да си дава сметка за резултата от този избор. Хората би трябвало да поемат отговорността за разсъдъка на своя глас. За каквото гласуваме - това ще получим. Смятам, че най-голямата отговорност за бъдещето на страната в този момент лежи на плещите на гласоподавателите. Иначе е доста комфортно непрестанно някой различен да ни е отговорен за това, което ние сме сътворили. Сами се вкарваме в приказката за „ положителния народ “ и „ неприятните политици “. Докато живеем безконтролно, ще живеем неприятно и в антиутопия.
- Има нещо доста надълбоко, което се случи в последните 30 години с българския народ - тотална атомизация до степен, че не сме в положение по нито една тематика да гледаме напред дружно. Къде се коренят аргументите за това
- България в цялата си 1300-годишна история се е борила за своята независимост, само че когато я получи не знае какво да прави с нея. Нашият народ постави големи старания да извоюва своята автономия и когато това стана факт, се оказва, че разчита не на личните си сили и сила, а търси стопанин, който да оправи страната. Именно това е основало у нас раболепието към мощния. Така сме се превръщали в лесна плячка в ръцете на огромните сили - да бъдем моделирани по тяхно сходство. От 90-та година у нас заработиха лобистки външни ползи, които ни управляваха, разединявайки обществото ни, интелигенцията ни. Те купуваха съвести, медии, създавайки политическа класа, чиято единствена опорна точка е неуморно да се ненавиждаме.
- Много е тъжно това, което казвате. И го казвате за първи път. Защо политиците ги е боязън да си приказват между тях? Страх ги от тесногръдото мислене на партийните ядра, боязън ги е да не ги обвинят в съглашателство. Но не намирате ли, че това е липса на водачество в трагичен за страната миг?
- За последните 30 години се случиха няколко доста значими неща. Първото е, че през 90- та година ние не знаехме какво да създадем в новата си независимост - изпаднахме като че ли в безтегловност от нея, стартира развой на обедняване, липса на вложения, намаление на виталния стандарт, разпад на държавността. Всичко това ни сложи в положение да бъдем на ниска цена струваща стока за някои фондации и групи за лобистки ползи и по този начин още веднъж попаднахме в лапите на външната „ помощ “. Човек, който получава средства от някъде за своето оцеляване, той не може да бъде самостоятелен.
Безпардонният обир и корупция в страната от РМД-тата, неналичието на нематериалност и цялостната безнравственост на нравите са предпоставки за основаване на болно общество. На всички е ясно, че са нужни съществени промени, изключително в правосъдната система, която е гръбнакът на всяко общество.
- Но промяната в правосъдната система опира единствено до главата на основния прокурор. Това ли е панацеята за справедливостта, за възмездието, за правдата?
- Не може главата на един или различен прокурор, с който се занимават няколко Народното събрание, да е единственото нещо, което да касае една сериозна промяна. Българите от ден на ден живеят с възприятието за несправедливост - няма правораздаване, което да сътвори у тях чувството за защитеност и държавност. Реформи трябват в Министерство на вътрешните работи – през днешния ден българинът живее в боязън от ширещата се безотговорност на нарушителите. Реформи във всяка сфера – това е единственият път, който би трябвало да извървим, с цел да стъпим на крепко. Необходимостта да създадем това ще ни задължи да имаме разговор посред ни. Този разговор, уверен съм, към момента не е липсващ от нашия живот и може да се възвърне единствено посредством разсъдъка. Дълбоко нямам доверие, че партийните ядра не си приказват между тях, по-важно е какво си приказват - за пътя, който ни е нужен или за продължение на безпътицата. Лидерството е доста, доста по-сериозна тематика. Аз считам, че водачеството мъчно избуява в общество, което е цялостно със зависимости.
- Като дребна страна ние постоянно сме били под опеката на някой Голям брат. Но в последните две години тази “грижовност ” ни се навира брутално в очите. Премината ли е към този момент границата, от която няма връщане обратно - ще ни командват сили извън, а пък ние ще слушаме, с цел да станем индивиди като тях?
- Аз съм се изказвал по тази тематика неведнъж, постоянно съм негодувал към хора, които желаят да влязат в дома ми и да ми кажат по какъв начин да пребивавам. Напоследък това става все по-активно, по-агресивно и непосредствено. Някои почтени хора умерено могат да кажат, че това е интервенция във вътрешните работи на една страна, само че подвластните хора и продажните души са в тишина. Така е, когато хората са „ вързани “ на непозната ясла. В историята си българинът постоянно е страдал от родоотстъпници и от предатели. Животът ни е кондензиран с тези категории.
- Радев ни натресе с самоувереност “Промяната ”, вкара във властта “шарлатанията ”, след това се отхвърли от тях, само че към този момент е късно и няма отърване. В този смисъл по какъв начин се понася историческата отговорност на лидера, на държавника в едно общество за грешките, които прави?
- Разбира се, всеки може да допусне неточност, от време на време и низ от неточности. Бил съм очевидец и на още по-големи безсмислени решения като това да издигаш за министри бездарни хора, само известни от площадите с викове. И до през днешния ден такива хора да ги влачат на държавната ясла – хора, които единственото, което могат да създават, са кавги и гафове; хора, които ще продължат да сеят семената на бездарието и безпардонността. Но какво да се прави – всичко това е за сметка на българската страна. Историята помни и положителното, и неприятното. За това животът ни е дал и опцията умните да поправят своите неточности – както се споделя: Има неточност, само че има и амнистия. Да се надяваме, че помъдряването, в случай че не изтрие от паметта си, най-малко може да облекчи част от човешките грехове.
- Вие се отнасяхте бащински снизходително към депутатите от “Промяната ” в предходния парламент. Но те от самото начало чертаеха и не престават да чертаят дълбоки разграничителни линии в обществото. Смятате ли, че идващото младо потомство политици е надъхано с отричане към своите прародители?
- Аз направих своя умишлен компромис да поема избавителния пояс като отговорност в страната не за друго, а за ясно осъзнаване, че две години партията на Слави остави в разкрачено състояние цялото ни общество без съществено държавно управление. Служебните държавни управления – една част от тях нароиха куп безумия, изживявайки се като властолюбци на мига. Седем месеца пък имаше ялово ръководство на едни хора, които неизвестно какво желаят да трансформират в човешкия живот, противопоставяйки възгледи против възгледи, млади против остарели, повтаряйки една нелепост като мантра – че единствено те са бъдещето, а всички останали са предишното, пропускайки една основна детайлност – пътят сред бъдещето и предишното минава през сегашното, а само градивният стадий от развиването ни - това е стадият на съзиданието.Може би би трябвало по-често да четат трилогията на Данте Алигиери, че пътят от пъкъла към парадайса минава през чистилището. Хора, които не можаха да посадят най-малко едно дърво, а бълваха единствено празни приказки и ненавист, посегнаха към страната. Дълбоко осъзнавах, че по-късно неплодородие в българското общество ще ни трябват години да се оттласнем от тинята. Поех поста с ясното схващане, че би трябвало да бъда ръководител на всички депутати, какъвто считам, че бях. Дадох си дума, че ще вардя престижа на всеки български народен представител и на българския парламент и до дъно се пробвах да удържа на това. И не на последно място – разчитах доста да има българско държавно управление, което да може да даде глътка успокоение на българското общество, малко време, с цел да се огледаме умерено и разсъдък, с който да поемем в вярна посока. За първи път видях извънпартийно държавно управление с ясна отговорност в лицето на проф. Габровски и неговия екип, само че когато то беше провалено, разочарованието ми пристигна от обстоятелството, че нищото е в положение да е надменно и да ръководи нещото.
- Когато наблюдавахте ”отвисоко ” парламентарната зала, какви мисли ви спохождаха, отвън законодателния развой? Открихте ли нещо ново за политиката?
- Някога, в самото начало, когато влязох в политиката, наивно имах вяра, че мога даже и самичък да направя нещо, което хората да видят и да одобрят. За страдание срещах политически отпор от едни умни, красиви, стройни и никому незнайни безсмислени хора, заредени със мощна експанзия и ненавист под команда. Тогава със страдание разбрах, че доста мъчно човек може да получи самопризнание за труда си и, все пак, живеех с мисълта да бъда потребен и да отдам част от живота си за публичната идея. Но е истина, че отвисоко доста по-ясно се виждат манталитетът на обособени хора, интелектът и познанията им, позитивите и негативите. И все пак ще си разреша да кажа, че въпреки всичко от всичко, което не роди нищо, това беше един спокоен парламент, за което благодаря на тези, които имаха почит както към годините ми, по този начин и към личността ми като създател.
- Как се гради доверие в една страна, където никой на никого не има вяра, а политик стана мръсна дума?
- Доверие се гради извънредно мъчно – както се гради къща тухла по тухла до покрив и комин. А може да бъде разрушено за секунди. Пример могат да ни бъдат даже земетресенията в Турция.
- Винаги сте бил доста мощно зает с процесите в страната още от началото на прехода. Къде сбъркахме, с цел да стигнем през днешния ден до това окаяно положение на страната и обществото?
- Може би робското ни начало е пречело сами да ръководим и да използваме свободата си. Именно по тази причина ние имаме преход от иго в иго, а това е комплекс за непълноценност. Трябва да се отърсим от непоисканите помощи и да запретнем ръкави, да вдигнем гордо глави и сами да предначертаем пътя на нашия живот – подобен, какъвто ние го желаем.
- Съзнавам, че изявлението ни стана тъжно, само че Вие виждате ли светлина в тунела? Къде е шансът ни, в какво се състои разковничето на бъднините ни
- Разковничето е надълбоко кодирано в самите нас. Просто би трябвало да посегнем в душите си, с цел да извадим светлината на нашето персонално бъдеще, което е само в нашите ръце.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ