Гледам пристанището от едно малко хълмче. Стоя точно между една

Гледам пристанището от едно малко хълмче. Стоя тъкмо сред една шипка и една смoкиня.

Червеното на шипките и към момента зеленото на смокинята. Сякаш нещо ги свързва.

Сякаш, желаят да накарат есента да изчака малко в септемврийското антре.

Видях в мислите си нишката достоверност.

Те са. Не се вършат на други. Не играят на други растения.

Не обичам разделите. Трудна работа са. Но септември идва толкоз непринудено. Просто сменя трептенето на лятото.

Най-мъчното при разделите е фантазията за всички вероятни мигове, които сме изпуснали в това да бъдем достоверни.

Да си достоверен е да оставиш тактиките и тактиките за триумф в връзките в задния си джоб.

Да приказваш с околните си хора без безкрайното редактиране на мислите и възприятията.

Какво ще си помислят за мен? В напъните си да сме признати непременно, мощно се вкопчваме в имиджите.

Управление на имидж е друго от достоверност. Автентичното е да се следваш в положенията си.

Автентично е да бъдеш и демонски слаб от време на време.

Това да си слаб е част от огромната вътрешна мощ.

В ядрото на самочувствието са тези израснати недостатъци. Падането е част от достоверния живот.

Чувствителността подготвя да пропадаш от време на време. Но в тези мигове в действителност се пренареждаш като рубикуп още веднъж. Точно, когато се чувстваш заледен, под леда на реката в теб, се случват огромните промени.

Има една огромна преграда пред избора ни да бъдем достоверни - това е несъзнаваният боязън, че в случай че ни изоставят, ще паднем в мъчителната бездна на отхвърлянето. Защото тогава няма да си тръгнат от ролята ни, а от нас самите. От най-крехкото ни Аз.

Рискът обаче е част от живота. Имаме единствено една сигурност - в миналото ще подарим последния си мирис на земята.

Другото е корабоплаване в океана.

Разбира се, можем да изберем да бъдем котви.

Да изберем да стоим в периметъра на пристанището и единствено в сънищата ни да се заплитат вълните на морето.

Да си достоверен е риск. Но единствено в случай че плаваш в тези води, стигаш ненапълно.

Далечни пристанища, от крайбрежията им ни махат екзотични земи, в които нощите ухаят на жасмин, манго и доверие.

Да си достоверен е да избереш да следваш сезоните в себе си – да цъфтиш, да мечтаеш, да си малко печален от време на време.

Септември наподобява, че ще бъде обилно смокинен. И пристанището ще бъде празно.

Ще има още веднъж котви. Но ще има и отплаващи кораби.

Един от тях ще ни води до една далечна земя. Казва се Автентичност. Хората, които доплават до нея знаят какво е среща. Жадна. Чакана. Молитвена.

И повече в никакъв случай не могат да играят котви.

Пристанището е моят нощен лунапарк.

Сплитам с летни стръкове мащерка косите си и просто мечтателствам.

Пристанището. Шипките. Смокинята. Автентичността. Нещо несъмнено ги свързва.

---

Диляна Велева е приключила магистърска степен по компетентност “Журналистика ” и магистърска степен по компетентност “Психология ” на Софийския университет “Свети Климент Охридски ”. От 2005 година е асистент-психолог в Института по логика на психиката на Българска академия на науките и в следствие в Института за проучване на популацията и индивида, Департамент " Психология ".

Специалист е в областта на обществената и консултативната логика на психиката. Била е водеща на профилирани психически тренинги на водещи компании в областта на информационите технологии и е водила профилирани рубрики редица български медии.

Работи в Център за логика на психиката и психотерапия - София.