Главният проблем на ЕС не са бежанците, а обезлюдяването на Източна Европа
Главният проблем са не бежанците, а солидното обезлюдяване на Източна Европа, твърди Иво Мийнсен в разбор, оповестен в швейцарския „ Нойе Цюрхер Цайтунг ”.
Авторът написа с голям почит за страните от някогашния Източен блок, които съумяха да извършат кротичък преход и да се върнат в Европа. Тези страни през днешния ден имат сериозен проблем със своето обезлюдяване, до момента в който Западът страда от противоположното – притока на мигранти. Това е една от многочислените забавни тези на Мийнсен. Тук публикуваме елементи от неговия доста просторен разбор.
В началото на публикацията създателят маркира един абсурд: в Европа през днешния ден доста се приказва за миграцията, само че хората имат поради най-много вълната бежанци след 2015 година; а тази вълна е нищо спрямо голямото мигриране на източноевропейци в западна посока. Това са сред 12 и 15 милиона единствено за интервала след 1989 година, съгласно оценката на виенски откриватели. По-нататък в публикацията четем:
„ Докато жителите им всеобщо се отправяха в емиграция, страните от дотогавашния Източен блок трябваше да се освобождават от социалистическата система и да градят нова еднаквост. Огромен техен триумф е, че съумяха да го сторят, без да бъдат раздрани от центробежните сили в обществото. Уважението към постигнатото от средно- и източноевропейските страни, влезнали в Европейски Съюз, става даже по-голямо, когато прибавим, че те започнаха да наваксват и стопански и изцяло се интегрираха в мирния ред на Европейски Съюз. Това стана с помощта на голямото предпочитание както на Изтока, по този начин и на Запада да се поемат разноските за едно такова спокойно обединяване.
Новите професионални вероятности, които им се откриха на Запад, за източноевропейците бяха и опция да избягат от бедността. От Западна Европа и от Брюксел потекоха стотици милиарди евро вложения в фабрики, пътища и обучение. За „ старите " страни членки на Европейски Съюз пък се отвориха нови пазари, а стимулираните и евтини служащи от Източна Европа помогнаха за конкурентоспособността на западноевропейските стопански системи. С общи сили европейците заобиколиха и още една заплаха: в тази исторически извънредно уязвима зона можеше да възникне нещо несигурно, несигурно и рисково.
Независимо от всичко това, Изтокът и Западът към момента не са се слели. Една от аргументите е другият им исторически опит през 20 век, друга пък е миграцията.
През последните 30 години двете елементи на континента живеят под напълно противоположни знаци. В резултат от миграцията на хора вътре в Европа, западноевропейците започнаха да се опасяват, че в следствие от миграцията ще изгубят еднаквост или част от благополучието си. (…) И назад: в Средна и Източна Европа причина за страховете са не новопристигащите, а напускащите. И това по абсурден метод укрепва национално-консервативните течения.
Под противоположни знаци
Съзнанието, че най-способната част от популацията напуща в западна посока, породи комплекси за непълноценност. Тези комплекси носят със себе си и част от самите мигранти, които – пристигайки на Запад – от време на време трябваше да стартират от най-ниското ходило. Не им признаваха дипломите, непостижимо им беше да договарят за по-добри условия на един трудов пазар с частично експлоататорска конструкция.
Ето за какво източноевропейците изключително се нервират, в случай че усетят действително или мислено високомерно отношение и поучителен звук от страна на Запада. Клишетата за „ арогантния немец " или „ високомерния еврократ " се харчат доста добре, въпреки че съдържат единствено зрънце истина.
От друга страна обаче е реалност, че на Запад в действителност е публикувано леко покровителственото отношение към „ по-малките братя " или към „ полския водопроводчик ". Макар че: тези клишета в действителност не обременяват изключително политиката, те единствено витаят във въздуха.
По-опасно е това, което българският политолог Иван Кръстев назовава „ демографска суматоха ". С този термин Кръстев разказва страховете на източноевропейците, че измират. През последните десетилетия популацията там понижава, а прогнозите за бъдещето са напряко пагубни, тъй че в действителност би трябвало да чакаме трайно размразяване на популацията. Ако се насърчи миграцията към тези страни, ситуацията може да се пооправи, само че страни като Полша, Унгария или България не желаят и удрят ключа на входната врата.
Бежанската вълна през Балканския маршрут и атентатите в Париж през 2015 година легитимираха ислямофобските настройки в политическото пространство. В Източна Европа тези настройки боравят с инструментариум от ужасяващи предубеждения, въпреки че (а може би тъкмо защото) в тези страни съвсем не остават мюсюлмани. Медиите непрестанно показват пришълците от Близкия изток като някакви нашественици, мъжете като изнасилвачи, а дамите като машини за раждане. Страховете от навлизането на непознатото в допълнение се усилват от угрижеността за оцеляването на личната нация. Това изяснява и острата опозиция на източноевропейците против предлагането на Европейски Съюз за квоти за бежанците, която политици като Виктор Орбан нажежават с страсти до алено, трансформирайки въпроса в надали не предопределен.
Сблъсъкът по въпроса обаче отклонява вниманието от основния проблем: миграцията на източноевропейци в западна посока. Политиците от двете елементи на континента би трябвало да седнат и дружно да обсъдят този проблем. Главната цел: хем да се запазят преимуществата от свободното напредване, хем западното благополучие да не става за сметка на обезлюдяването на Изтока. Пита се също по този начин: Може ли да оцелее една обединена Европа, в случай, че миграцията от бедните към богатите страни в допълнение разтваря обществената ножица, вместо да я затваря?
Източноевропейците през днешния ден към този момент не са някакви просители
Прости отговори на всички тези въпроси няма. Няма и универсални политически предписания. Независимо от това през днешния ден предпоставките за решаването им са по-добри, след като и да било до момента. Източноевропейците, които през днешния ден отиват на Запад, все по-често съумяват да създадат кариера, тъй като цялостната независимост на придвижване и уеднаквяването на университетските дипломи отстраниха доста спънки. Полша се оправи с финансовата рецесия отпреди 10 години доста по-добре от редица други страни, Чехия и Словакия трескаво търсят фрагменти. Източноевропейците към този момент не са някакви елементарни просители.
По-високи заплати и по-ясни тласъци биха могли да накарат част от емигриралите да се завърнат на Изток. Моментът така и така е преференциален, като имаме поради, че за доста от тях бъдещето стана неразбираемо след решението на Англия да напусне Европейски Съюз. Освен това Будапеща и Варшава последователно признават пред себе си, че самоизолирането не е добра тактика за бъдещето. Полша към този момент приема хора, които имат „ културна непосредственост " с локалното население – украинци, белоруси, филипинци – само че към момента съвсем не им оказва поддръжка. Държавите от тогавашния Източен блок, които толкоз дълго живяха в изолираност, несъмнено занапред би трябвало да привикват, че към тях ще има миграция.
Вътре в самата Европа миграцията също ще продължи. Но доколкото в Източна Европа има от ден на ден вероятности, миграцията се трансформира в свободен избор, а не в насила, каквато беше преди. Така пораждат условия за една по-добра атмосфера. Свой принос към нея могат да дадат и западноевропейските политици, като признаят каква голяма изгода носят мигрантите за техните стопански системи. Разширяването на Европейски Съюз на изток не беше някакво самарянско решение, а добра договорка – и за двете страни. Така източноевропейците имат цялостно съображение със самочувствие да прибавят и своите ползи към уравнението. Ако това докара до развой на европейско уравновесяване, сегашните напрежения ще се окажат просто неточности на растежа. Ако обаче Западът и Изтокът продължат да копаят този трап между тях, тогава Европейски Съюз ще се разпадне. "
Дойче веле
Авторът написа с голям почит за страните от някогашния Източен блок, които съумяха да извършат кротичък преход и да се върнат в Европа. Тези страни през днешния ден имат сериозен проблем със своето обезлюдяване, до момента в който Западът страда от противоположното – притока на мигранти. Това е една от многочислените забавни тези на Мийнсен. Тук публикуваме елементи от неговия доста просторен разбор.
В началото на публикацията създателят маркира един абсурд: в Европа през днешния ден доста се приказва за миграцията, само че хората имат поради най-много вълната бежанци след 2015 година; а тази вълна е нищо спрямо голямото мигриране на източноевропейци в западна посока. Това са сред 12 и 15 милиона единствено за интервала след 1989 година, съгласно оценката на виенски откриватели. По-нататък в публикацията четем:
„ Докато жителите им всеобщо се отправяха в емиграция, страните от дотогавашния Източен блок трябваше да се освобождават от социалистическата система и да градят нова еднаквост. Огромен техен триумф е, че съумяха да го сторят, без да бъдат раздрани от центробежните сили в обществото. Уважението към постигнатото от средно- и източноевропейските страни, влезнали в Европейски Съюз, става даже по-голямо, когато прибавим, че те започнаха да наваксват и стопански и изцяло се интегрираха в мирния ред на Европейски Съюз. Това стана с помощта на голямото предпочитание както на Изтока, по този начин и на Запада да се поемат разноските за едно такова спокойно обединяване.
Новите професионални вероятности, които им се откриха на Запад, за източноевропейците бяха и опция да избягат от бедността. От Западна Европа и от Брюксел потекоха стотици милиарди евро вложения в фабрики, пътища и обучение. За „ старите " страни членки на Европейски Съюз пък се отвориха нови пазари, а стимулираните и евтини служащи от Източна Европа помогнаха за конкурентоспособността на западноевропейските стопански системи. С общи сили европейците заобиколиха и още една заплаха: в тази исторически извънредно уязвима зона можеше да възникне нещо несигурно, несигурно и рисково.
Независимо от всичко това, Изтокът и Западът към момента не са се слели. Една от аргументите е другият им исторически опит през 20 век, друга пък е миграцията.
През последните 30 години двете елементи на континента живеят под напълно противоположни знаци. В резултат от миграцията на хора вътре в Европа, западноевропейците започнаха да се опасяват, че в следствие от миграцията ще изгубят еднаквост или част от благополучието си. (…) И назад: в Средна и Източна Европа причина за страховете са не новопристигащите, а напускащите. И това по абсурден метод укрепва национално-консервативните течения.
Под противоположни знаци
Съзнанието, че най-способната част от популацията напуща в западна посока, породи комплекси за непълноценност. Тези комплекси носят със себе си и част от самите мигранти, които – пристигайки на Запад – от време на време трябваше да стартират от най-ниското ходило. Не им признаваха дипломите, непостижимо им беше да договарят за по-добри условия на един трудов пазар с частично експлоататорска конструкция.
Ето за какво източноевропейците изключително се нервират, в случай че усетят действително или мислено високомерно отношение и поучителен звук от страна на Запада. Клишетата за „ арогантния немец " или „ високомерния еврократ " се харчат доста добре, въпреки че съдържат единствено зрънце истина.
От друга страна обаче е реалност, че на Запад в действителност е публикувано леко покровителственото отношение към „ по-малките братя " или към „ полския водопроводчик ". Макар че: тези клишета в действителност не обременяват изключително политиката, те единствено витаят във въздуха.
По-опасно е това, което българският политолог Иван Кръстев назовава „ демографска суматоха ". С този термин Кръстев разказва страховете на източноевропейците, че измират. През последните десетилетия популацията там понижава, а прогнозите за бъдещето са напряко пагубни, тъй че в действителност би трябвало да чакаме трайно размразяване на популацията. Ако се насърчи миграцията към тези страни, ситуацията може да се пооправи, само че страни като Полша, Унгария или България не желаят и удрят ключа на входната врата.
Бежанската вълна през Балканския маршрут и атентатите в Париж през 2015 година легитимираха ислямофобските настройки в политическото пространство. В Източна Европа тези настройки боравят с инструментариум от ужасяващи предубеждения, въпреки че (а може би тъкмо защото) в тези страни съвсем не остават мюсюлмани. Медиите непрестанно показват пришълците от Близкия изток като някакви нашественици, мъжете като изнасилвачи, а дамите като машини за раждане. Страховете от навлизането на непознатото в допълнение се усилват от угрижеността за оцеляването на личната нация. Това изяснява и острата опозиция на източноевропейците против предлагането на Европейски Съюз за квоти за бежанците, която политици като Виктор Орбан нажежават с страсти до алено, трансформирайки въпроса в надали не предопределен.
Сблъсъкът по въпроса обаче отклонява вниманието от основния проблем: миграцията на източноевропейци в западна посока. Политиците от двете елементи на континента би трябвало да седнат и дружно да обсъдят този проблем. Главната цел: хем да се запазят преимуществата от свободното напредване, хем западното благополучие да не става за сметка на обезлюдяването на Изтока. Пита се също по този начин: Може ли да оцелее една обединена Европа, в случай, че миграцията от бедните към богатите страни в допълнение разтваря обществената ножица, вместо да я затваря?
Източноевропейците през днешния ден към този момент не са някакви просители
Прости отговори на всички тези въпроси няма. Няма и универсални политически предписания. Независимо от това през днешния ден предпоставките за решаването им са по-добри, след като и да било до момента. Източноевропейците, които през днешния ден отиват на Запад, все по-често съумяват да създадат кариера, тъй като цялостната независимост на придвижване и уеднаквяването на университетските дипломи отстраниха доста спънки. Полша се оправи с финансовата рецесия отпреди 10 години доста по-добре от редица други страни, Чехия и Словакия трескаво търсят фрагменти. Източноевропейците към този момент не са някакви елементарни просители.
По-високи заплати и по-ясни тласъци биха могли да накарат част от емигриралите да се завърнат на Изток. Моментът така и така е преференциален, като имаме поради, че за доста от тях бъдещето стана неразбираемо след решението на Англия да напусне Европейски Съюз. Освен това Будапеща и Варшава последователно признават пред себе си, че самоизолирането не е добра тактика за бъдещето. Полша към този момент приема хора, които имат „ културна непосредственост " с локалното население – украинци, белоруси, филипинци – само че към момента съвсем не им оказва поддръжка. Държавите от тогавашния Източен блок, които толкоз дълго живяха в изолираност, несъмнено занапред би трябвало да привикват, че към тях ще има миграция.
Вътре в самата Европа миграцията също ще продължи. Но доколкото в Източна Европа има от ден на ден вероятности, миграцията се трансформира в свободен избор, а не в насила, каквато беше преди. Така пораждат условия за една по-добра атмосфера. Свой принос към нея могат да дадат и западноевропейските политици, като признаят каква голяма изгода носят мигрантите за техните стопански системи. Разширяването на Европейски Съюз на изток не беше някакво самарянско решение, а добра договорка – и за двете страни. Така източноевропейците имат цялостно съображение със самочувствие да прибавят и своите ползи към уравнението. Ако това докара до развой на европейско уравновесяване, сегашните напрежения ще се окажат просто неточности на растежа. Ако обаче Западът и Изтокът продължат да копаят този трап между тях, тогава Европейски Съюз ще се разпадне. "
Дойче веле
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ