Откъс от Сезонът на бурите, Анджей Сапковски
ГЛАВА ПЪРВА
Който се бори с чудовища, дано внимава самичък да не се трансформира в такова. Ако прекомерно дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб.
Фридрих Ницше, „ Отвъд положителното и злото, въведения към една философия на бъдещето “
Да се гледа в бездната съгласно мен е цялостен идиотизъм. На света има голям брой неща, много по-достойни да се гледа в тях. Лютичето, „ Половин век лирика “
Живееше единствено, с цел да убива.
Лежеше върху нагретия от слънцето пясък.
Усещаше вибрациите посредством притиснатите към почвата мустачета и козина. Макар вибрациите към момента да бяха надалеч, Идр ги усещаше ясно и отчетливо, по тях можеше да дефинира освен скоростта на плячката и посоката на придвижването ѝ, само че и нейната тежест. За по¬вечето ловуващи по сходен метод хищници тежестта имаше първостепенно значение – при промъкването, нападането и догонването се изразходваше сила, която трябваше да се възвръща от енергийната стойност на жертвата. Повечето сходни на Идр хищници се отказваха от нападението, в случай че плячката е прекомерно дребна. Но не и Идр. Той не съществуваше, с цел да яде и да продължава рода си. Не за това беше основан.
Той живееше, с цел да убива.
Като движеше деликатно крайниците си, Идр се измъкна от ямата, пропълзя през разяден пън, с три скока прекоси бурелома, промъкна се като фантом през поляната, спусна се в папратовите шубраци накрай гората, потъна в гъсталака. Движеше се бързо и без¬шумно, като ту тичаше, ту скачаше като голям скакалец.
Гмурна се в храсталака, притисна към земята сег¬ментираната ризница на корема си. Вибрациите ставаха все по-ясни. Импулсите от мустачките и четината на Идр се подреждаха в картина. В проект. Идр към този момент знаеше по какъв начин да се добере до плячката, на кое място да пресече пътя ѝ, по какъв начин да я подгони, по какъв начин с дълъг скок да я нападне откъм гърба, на каква височина да удари и да я съсече с острите си като бръсначи мандибули. Вибрациите и импулсите към този момент извайваха в него насладата, която щеше да изпита, щом жертвата му замре под тежестта му; еуфорията, която щеше да му донесе усетът на гореща кръв. Насладата, която щеше да почувства, когато ви¬кът на болежка раздра въздуха. Потрепваше леко, като разтваряше и свиваше щипките и педипалпите си. Вибрациите на почвата бяха доста отчетливи, а също по този начин и се разслоиха. Идр към този момент знаеше, че жерт¬вите са повече, евентуално три, а може би и четири. Две разтърсваха почвата по нормалния метод, вибрациите на третата подсказваха за дребна тежест и размери. Четвъртата – в случай че имаше четвърта – беше нередовна, слаба и неразбираема. Идр застина, напрегна се и подаде антените си над тревата, с цел да изследва придвижванията на въздуха.
Най-накрая вибрациите на почвата донесоха сигна¬ла, който Идр беше очаквал. Жертвите се бяха разделили. Една, най-малката, остана откъм гърба. А четвъртата, неразбираемата, изчезна. Това беше подправен сигнал, лъжливо ехтене. Идр го пренебрегва.
Малката плячка се отдалечи още повече от остана¬лите. Почвата се разтресе още по-силно. И по-набли¬зо. Идр напрегна задните си крака, отблъсна се и скочи.
* * *
Момичето извика уплашено. Вместо да избяга, застина на място. И закрещя безспирно.
* * *
Вещерът се хвърли в нейна посока, като измъкна меча си в придвижване. И незабавно осъзна, че нещо не е наред. Че са го изиграли.
Теглещият каруцата със сухи съчки мъж изкрещя и пред очите на Гералт излетя един сажен нагоре, а кръвта му плисна нашироко и щедро. Той падна, с цел да излети още веднъж, този път като две ръсещи кръв части. Вече не крещеше. Сега крещеше пронизително дамата, която сходно на щерка си беше застинала, парализирана от боязън.
Макар и да не вярваше, че ще може, вещерът въпреки всичко съумя да я избави. Скочи и блъсна опръсканата с кръв жена, която падна от пътя в гората, в папратите. И незабавно осъзна, че това също е ловкост. Капан. Защото сивата, плоска, многокрака и необикновено бърза фигура към този момент се отдалечаваше от каруцата и от първата си жертва. Движеше се към втората. Към към момента продължаващото да крещи момиче. Гералт се хвърли след нея. Ако момичето беше останало на място, той нямаше да успее. Но то прояви наличие на духа и хукна да бяга. Обаче сивият звяр щеше да я застигне бързо и без старания – да я настигне, да я убие и да се върне, с цел да затрие и дамата. Това щеше да се случи, в случай че вещерът не беше там.
Той догони чудовището, скочи, затисна с тока на обувката си един от задните крака. Ако не беше отскочил незабавно, щеше да изгуби краката си – сивият звяр се извъртя с невероятна сръчност, а сърповидни¬те му щипки изщракаха на косъм от него. Преди вещерът да възвърне равновесието си, чудовището се отблъсна от земята и го нападна. Гералт се отбрани с автоматически, необятен и много безреден удар на меча, отблъсна обратно звяра. Не му нанесе щета, само че пое самодейността.
Подскочи напред със размах и удари плоската главогръд. Преди зашеметеният звяр да се опомни, втори удар отсече лявата му мандибула. Чудовището се хвърли към съперника си, като размахваше крака и се опитваше да го прободе като бик с оживялата си мандибула. Вещерът отсече и нея. И още веднъж го удари в главогръдта.
* * *
Идр най-сетне осъзна, че е в заплаха. Че би трябвало да избяга. Трябва да избяга, да избяга надалеч, да се зарие някъде, да се скрие. Живееше единствено с цел да убива. А с цел да убива, трябваше да се регенерира. Трябваше да избяга... Да избяга...
* * *
Вещерът не му разреши да избяга. Догони го, настъпи задния сегмент на туловището му, удари го изотгоре, със размах. Този път бронята на главогръдта поддаде, от процепа плисна и се изля гъста и зелена сукървица. Чудовището се мяташе, крайниците му диво млатеха по почвата.
Гералт удари с меча и изведнъж отсече плоската глава от туловището.
Дишаше тежко.
В далечината прогърмя. Завихрилият се вятър и бързо потъмняващото небе предвещаваха наближаваща стихия.
* * *
Алберт Смулка, новоназначеният общински жупан, още при първата среща замязя на Гералт на ряпа – беше заоблен, неумит, дебелокож и безусловно нев¬зрачен. С други думи, не се отличаваше доста от останалите общински служители, с които на вещера му се беше налагало да си има алъш-вериш.
– Излиза, че е истина – сподели жупанът. – Че те бива като вещер.
След малко, по този начин и не дочакал някаква реакция от страна на Гералт, той продължи:
– Йонас, моят предходник, не можеше да те нах¬вали. Като си помисля единствено, че го смятах за измамник. Тоест не му се доверявах изцяло. Знам по какъв начин нещата могат да прераснат в приказка. Особено при чернокнижниците – при тях всичко е или знамение, или измислица, или някакъв вещер с нечовешка мощ. А тук се оказва чиста истина. Там, в боровете, оттатък реката, толкоз хора погинаха – не можеш ги изброи. И всичко, тъй като пътят до градчето е по-кратък и минават оттова, простаците... Към личната си крах. Без да обръщат внимание на предизвестията. Сега времената са такива, че по-добре да не се скиташ из пустошта, да не се навираш в горите. Навсякъде чудовища, на всички места човекоядци. В Темерия, на Тукайските предпланини, преди малко стана нещо ужасно, някакъв горски упир умъртви петнайсет души. Селището се споделяше Роговизна. Сигурно си го чувал. Не? Истината ти споделям, да пукна, в случай че неистина. Дори магьосниците водиха следствие в тази Роговизна. Но какво ти разправям. Сега тук, при нас, в Ансегис, е безвредно. Благодарение на теб.
Той извади от скрина ковчеже за скъпоценности. Сложи на масата лист хартия, потопи перото в мастил¬ ницата.
– Обеща да убиеш страшилището – сподели, без да подвига глава. – Явно не си говорел празни приказки. Държиш си на думата, въпреки че изглеждаш като друмник... А и си избавил живота на тези хора... Жената и момичето. Те най-малко благодариха ли ти? Паднаха ли в краката ти?
„ Не паднаха – намерения си вещерът, стиснал зъби.
– Защото още не са се опомнили. И аз ще си потегли от тук, преди да се опомнят. Преди да осъзнаят, че ги използвах за стръв, като самонадеяно си мислех, че ще мога да спася и тримата. Ще си отида, преди момичето да разбере, че е полусираче по моя виновност. “
Чувстваше се зле. Сигурно поради изпитите преди борбата еликсири. Сигурно.
– Това страшилище – жупанът посипа хартията с пясък, който след това изтърси на пода – е същинска злина. Видях натрупа, когато го донесоха... Какво беше това нещо?
Гералт не беше изцяло сигурен, само че не възнамераваше да си признава това.
– Арахноморф.
Алберт Смулка раздвижи устни, грижливо опитвай¬ ки се да повтори.
– Пфу, както се споделя – по този начин, мътните да го вземат. С този меч ли му видя сметката? С това острие? Може ли да го погледна?
– Не.
– Аха, несъмнено омагьосано острие. И би трябвало да е скъпо... Апетитен залък... Е, ние тук дъра-бъра, а времето лети. Договорът е изпълнен, време е да се заплати. Първо формалностите. Подпиши се на фактурата. Значи, постави кръст или някакъв различен знак. Вещерът взе подадената му сметка и я обърна против светлината.
– Вижте го единствено – поклати глава жупанът, мръщейки се. – Ти какво, да не умееш да четеш?
Гералт постави хартията на масата, побутна я към чи¬новника.
– В документа се е промъкнала една дребна неточност – рече той умерено и безшумно. – Бяхме се уговорили за петдесет крони. А фактурата е за осемдесет.
Алберт Смулка събра длани и облегна на тях бра¬дичката си.
– Това не е неточност – сниши глас той. – По-скоро е знак на благодарност. Ти умъртви страховито страшилище, несъмнено работата не е била лека... Никой не би се учудил на сумата...
– Не разбирам.
– Да бе. Не се прави на самата непорочност. Да не искаш да кажеш, че Йонас, когато управляваше тук, не ти е издавал такива фактури? Залагам си главата, че...
– Че какво? – прекъсна го Гералт. – Че е завишавал сумите? А разликата, която е за сметка на кралската хазна, сме си я делили на половина?
– Наполовина? – изкриви устни жупанът. – Не прекалявай, вещерю, не прекалявай. Не се прави на толкоз значим. Ще получиш една трета от разликата. Десет крони. За теб така и така наградата е огромна. А на мен ми се поставя повече, въпреки и по служба. Държавните чиновници би трябвало да са заможни. Колкото по-заможен е държавният чиновник, толкоз по-висок е престижът на страната. Какво разбираш ти от това. Ще подпишеш ли фактурата, или не?
Дъждът барабанеше по покривите, лееше се като из ведро. Но към този момент не гърмеше, бурята се отдалечаваше.
Който се бори с чудовища, дано внимава самичък да не се трансформира в такова. Ако прекомерно дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб.
Фридрих Ницше, „ Отвъд положителното и злото, въведения към една философия на бъдещето “
Да се гледа в бездната съгласно мен е цялостен идиотизъм. На света има голям брой неща, много по-достойни да се гледа в тях. Лютичето, „ Половин век лирика “
Живееше единствено, с цел да убива.
Лежеше върху нагретия от слънцето пясък.
Усещаше вибрациите посредством притиснатите към почвата мустачета и козина. Макар вибрациите към момента да бяха надалеч, Идр ги усещаше ясно и отчетливо, по тях можеше да дефинира освен скоростта на плячката и посоката на придвижването ѝ, само че и нейната тежест. За по¬вечето ловуващи по сходен метод хищници тежестта имаше първостепенно значение – при промъкването, нападането и догонването се изразходваше сила, която трябваше да се възвръща от енергийната стойност на жертвата. Повечето сходни на Идр хищници се отказваха от нападението, в случай че плячката е прекомерно дребна. Но не и Идр. Той не съществуваше, с цел да яде и да продължава рода си. Не за това беше основан.
Той живееше, с цел да убива.
Като движеше деликатно крайниците си, Идр се измъкна от ямата, пропълзя през разяден пън, с три скока прекоси бурелома, промъкна се като фантом през поляната, спусна се в папратовите шубраци накрай гората, потъна в гъсталака. Движеше се бързо и без¬шумно, като ту тичаше, ту скачаше като голям скакалец.
Гмурна се в храсталака, притисна към земята сег¬ментираната ризница на корема си. Вибрациите ставаха все по-ясни. Импулсите от мустачките и четината на Идр се подреждаха в картина. В проект. Идр към този момент знаеше по какъв начин да се добере до плячката, на кое място да пресече пътя ѝ, по какъв начин да я подгони, по какъв начин с дълъг скок да я нападне откъм гърба, на каква височина да удари и да я съсече с острите си като бръсначи мандибули. Вибрациите и импулсите към този момент извайваха в него насладата, която щеше да изпита, щом жертвата му замре под тежестта му; еуфорията, която щеше да му донесе усетът на гореща кръв. Насладата, която щеше да почувства, когато ви¬кът на болежка раздра въздуха. Потрепваше леко, като разтваряше и свиваше щипките и педипалпите си. Вибрациите на почвата бяха доста отчетливи, а също по този начин и се разслоиха. Идр към този момент знаеше, че жерт¬вите са повече, евентуално три, а може би и четири. Две разтърсваха почвата по нормалния метод, вибрациите на третата подсказваха за дребна тежест и размери. Четвъртата – в случай че имаше четвърта – беше нередовна, слаба и неразбираема. Идр застина, напрегна се и подаде антените си над тревата, с цел да изследва придвижванията на въздуха.
Най-накрая вибрациите на почвата донесоха сигна¬ла, който Идр беше очаквал. Жертвите се бяха разделили. Една, най-малката, остана откъм гърба. А четвъртата, неразбираемата, изчезна. Това беше подправен сигнал, лъжливо ехтене. Идр го пренебрегва.
Малката плячка се отдалечи още повече от остана¬лите. Почвата се разтресе още по-силно. И по-набли¬зо. Идр напрегна задните си крака, отблъсна се и скочи.
* * *
Момичето извика уплашено. Вместо да избяга, застина на място. И закрещя безспирно.
* * *
Вещерът се хвърли в нейна посока, като измъкна меча си в придвижване. И незабавно осъзна, че нещо не е наред. Че са го изиграли.
Теглещият каруцата със сухи съчки мъж изкрещя и пред очите на Гералт излетя един сажен нагоре, а кръвта му плисна нашироко и щедро. Той падна, с цел да излети още веднъж, този път като две ръсещи кръв части. Вече не крещеше. Сега крещеше пронизително дамата, която сходно на щерка си беше застинала, парализирана от боязън.
Макар и да не вярваше, че ще може, вещерът въпреки всичко съумя да я избави. Скочи и блъсна опръсканата с кръв жена, която падна от пътя в гората, в папратите. И незабавно осъзна, че това също е ловкост. Капан. Защото сивата, плоска, многокрака и необикновено бърза фигура към този момент се отдалечаваше от каруцата и от първата си жертва. Движеше се към втората. Към към момента продължаващото да крещи момиче. Гералт се хвърли след нея. Ако момичето беше останало на място, той нямаше да успее. Но то прояви наличие на духа и хукна да бяга. Обаче сивият звяр щеше да я застигне бързо и без старания – да я настигне, да я убие и да се върне, с цел да затрие и дамата. Това щеше да се случи, в случай че вещерът не беше там.
Той догони чудовището, скочи, затисна с тока на обувката си един от задните крака. Ако не беше отскочил незабавно, щеше да изгуби краката си – сивият звяр се извъртя с невероятна сръчност, а сърповидни¬те му щипки изщракаха на косъм от него. Преди вещерът да възвърне равновесието си, чудовището се отблъсна от земята и го нападна. Гералт се отбрани с автоматически, необятен и много безреден удар на меча, отблъсна обратно звяра. Не му нанесе щета, само че пое самодейността.
Подскочи напред със размах и удари плоската главогръд. Преди зашеметеният звяр да се опомни, втори удар отсече лявата му мандибула. Чудовището се хвърли към съперника си, като размахваше крака и се опитваше да го прободе като бик с оживялата си мандибула. Вещерът отсече и нея. И още веднъж го удари в главогръдта.
* * *
Идр най-сетне осъзна, че е в заплаха. Че би трябвало да избяга. Трябва да избяга, да избяга надалеч, да се зарие някъде, да се скрие. Живееше единствено с цел да убива. А с цел да убива, трябваше да се регенерира. Трябваше да избяга... Да избяга...
* * *
Вещерът не му разреши да избяга. Догони го, настъпи задния сегмент на туловището му, удари го изотгоре, със размах. Този път бронята на главогръдта поддаде, от процепа плисна и се изля гъста и зелена сукървица. Чудовището се мяташе, крайниците му диво млатеха по почвата.
Гералт удари с меча и изведнъж отсече плоската глава от туловището.
Дишаше тежко.
В далечината прогърмя. Завихрилият се вятър и бързо потъмняващото небе предвещаваха наближаваща стихия.
* * *
Алберт Смулка, новоназначеният общински жупан, още при първата среща замязя на Гералт на ряпа – беше заоблен, неумит, дебелокож и безусловно нев¬зрачен. С други думи, не се отличаваше доста от останалите общински служители, с които на вещера му се беше налагало да си има алъш-вериш.
– Излиза, че е истина – сподели жупанът. – Че те бива като вещер.
След малко, по този начин и не дочакал някаква реакция от страна на Гералт, той продължи:
– Йонас, моят предходник, не можеше да те нах¬вали. Като си помисля единствено, че го смятах за измамник. Тоест не му се доверявах изцяло. Знам по какъв начин нещата могат да прераснат в приказка. Особено при чернокнижниците – при тях всичко е или знамение, или измислица, или някакъв вещер с нечовешка мощ. А тук се оказва чиста истина. Там, в боровете, оттатък реката, толкоз хора погинаха – не можеш ги изброи. И всичко, тъй като пътят до градчето е по-кратък и минават оттова, простаците... Към личната си крах. Без да обръщат внимание на предизвестията. Сега времената са такива, че по-добре да не се скиташ из пустошта, да не се навираш в горите. Навсякъде чудовища, на всички места човекоядци. В Темерия, на Тукайските предпланини, преди малко стана нещо ужасно, някакъв горски упир умъртви петнайсет души. Селището се споделяше Роговизна. Сигурно си го чувал. Не? Истината ти споделям, да пукна, в случай че неистина. Дори магьосниците водиха следствие в тази Роговизна. Но какво ти разправям. Сега тук, при нас, в Ансегис, е безвредно. Благодарение на теб.
Той извади от скрина ковчеже за скъпоценности. Сложи на масата лист хартия, потопи перото в мастил¬ ницата.
– Обеща да убиеш страшилището – сподели, без да подвига глава. – Явно не си говорел празни приказки. Държиш си на думата, въпреки че изглеждаш като друмник... А и си избавил живота на тези хора... Жената и момичето. Те най-малко благодариха ли ти? Паднаха ли в краката ти?
„ Не паднаха – намерения си вещерът, стиснал зъби.
– Защото още не са се опомнили. И аз ще си потегли от тук, преди да се опомнят. Преди да осъзнаят, че ги използвах за стръв, като самонадеяно си мислех, че ще мога да спася и тримата. Ще си отида, преди момичето да разбере, че е полусираче по моя виновност. “
Чувстваше се зле. Сигурно поради изпитите преди борбата еликсири. Сигурно.
– Това страшилище – жупанът посипа хартията с пясък, който след това изтърси на пода – е същинска злина. Видях натрупа, когато го донесоха... Какво беше това нещо?
Гералт не беше изцяло сигурен, само че не възнамераваше да си признава това.
– Арахноморф.
Алберт Смулка раздвижи устни, грижливо опитвай¬ ки се да повтори.
– Пфу, както се споделя – по този начин, мътните да го вземат. С този меч ли му видя сметката? С това острие? Може ли да го погледна?
– Не.
– Аха, несъмнено омагьосано острие. И би трябвало да е скъпо... Апетитен залък... Е, ние тук дъра-бъра, а времето лети. Договорът е изпълнен, време е да се заплати. Първо формалностите. Подпиши се на фактурата. Значи, постави кръст или някакъв различен знак. Вещерът взе подадената му сметка и я обърна против светлината.
– Вижте го единствено – поклати глава жупанът, мръщейки се. – Ти какво, да не умееш да четеш?
Гералт постави хартията на масата, побутна я към чи¬новника.
– В документа се е промъкнала една дребна неточност – рече той умерено и безшумно. – Бяхме се уговорили за петдесет крони. А фактурата е за осемдесет.
Алберт Смулка събра длани и облегна на тях бра¬дичката си.
– Това не е неточност – сниши глас той. – По-скоро е знак на благодарност. Ти умъртви страховито страшилище, несъмнено работата не е била лека... Никой не би се учудил на сумата...
– Не разбирам.
– Да бе. Не се прави на самата непорочност. Да не искаш да кажеш, че Йонас, когато управляваше тук, не ти е издавал такива фактури? Залагам си главата, че...
– Че какво? – прекъсна го Гералт. – Че е завишавал сумите? А разликата, която е за сметка на кралската хазна, сме си я делили на половина?
– Наполовина? – изкриви устни жупанът. – Не прекалявай, вещерю, не прекалявай. Не се прави на толкоз значим. Ще получиш една трета от разликата. Десет крони. За теб така и така наградата е огромна. А на мен ми се поставя повече, въпреки и по служба. Държавните чиновници би трябвало да са заможни. Колкото по-заможен е държавният чиновник, толкоз по-висок е престижът на страната. Какво разбираш ти от това. Ще подпишеш ли фактурата, или не?
Дъждът барабанеше по покривите, лееше се като из ведро. Но към този момент не гърмеше, бурята се отдалечаваше.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ