Радичков по чехли
Георги Пенчев
Срещнахме се предните дни в Съюза на писателите и след нормалните поздрави, заговорихме кой по какъв начин е. Радичков ми се похвали, че неотдавна е получил нова квартира и доста е удовлетворен. "Ако знаеш от какъв тормоз се отървах! Родих се още веднъж. " Изрече го с такова възприятие и в действителност повярвах че, положително му се е случило. Покани ме да му отида на посетители.
Казах му, че в действителност има мотив. Беше ми излязла нова книга, в която прекомерно просторно бях писал за сборника му с разкази "Барутен буквар ". Имаше комфортен мотив да му я подаря.
Навремето имах табиет да си пиша за по-интересни срещи и визити. Намерих записките си. Ходил съм при Йордан на 26 ноември 1981 година.
Лесно открих новия му дом на "Оборище " 22. Посрещна ме Сузи, жена му. Двамата бяха в нараснало въодушевление, само че личеше, че са новодомци и още се лутат из къщата.
Сузи се зае да подготвя кафе, а ние с Йордан седнахме към масата. Подадох му книгата и той концентрирано се вгледа в нея. Прочете обособени места и личеше, че е удовлетворен.
Тази среща е останала в паметта ми като другарски диалог на фамилни тематики. Тъй потегли още от началото. Сузи донесе кафето, а Йордан я помоли да даде и сок от праскови. Побърза да добави, че е домашно произвеждане и те персонално са го приготвяли.
Отколе бях забелязал, че в случай че дамата остане на масата, диалогът става битово-семеен и рядко се стига до по-интересни креативен тематики. Така стана и в този момент.
Те изживяваха насладата от новото жилище и продължаваха да си спомнят за изискванията, при които са живели. Йордан беше пределно явен: на техния бул. били събрани всички вероятни возила, които основават не звук, а някакъв смут и късат нервите на индивида. Те живееха на булеварда, до Спортната палата, против остарелия зоопарк... Радичков продължаваше да изрежда ужасите, които са изживявали там.
Оттам минават всички камиони, които карат материали към Двореца на културата. Той се строеше тогава и това беше денонощен поток от товарни коли.
- Не стига това, само че и тези рейсове Икарус, които вървят един след различен. Пушат като цяла фабрика. Такива няма по света, а в София - колкото искаш...
Успокоявам ги, че всичко е единствено спомен и към този момент имат тишина и успокоение.
Йордан се сеща, че от остарялата квартира имат противен спомен и за последното земетресение във Вранча.
- Прибрахме се от честването на Емилиян Станев и още не сме се огледали и ни тресна... Синът си пристигна от път изгладнял. Майка му стартира да му подготвя нещо да хапне, когато стартира люлеенето. Залюляха се полилеите, започнаха да падат предмети. Погледнах към прилежащите кооперации и забелязах по какъв начин върховете им се събират и раздалечават.
Казвам, че преувеличава - чак пък да се събират...
- Така беше. Повярвай ми. Наистина нещо необикновено.
- Очите на страха са огромни и разнообразни от нормалното. А земетресението е нещо изключително.
- Истина е, че страхът се вижда друго... Много друго.
Йордан се замисля, погледът му като че ли отива някъде доста надалеч. Спомням си, че и различен път съм виждал този необикновен и насочен някъде доста надалече взор. Той не беше от хората, които бързат да приказват и за всяко нещо имат подготвен отговор. Радичков постоянно потъваше в себе си, премисляше, преди да каже. Намираше свои непредвидени, само че доста правилни отговори. Те имаха собствен радичковски цвят. Ако се опитам да кажа най-важното за тях - не ще сбъркам, че постоянно имаха колоритен национален корен или най-малко обагряне с националната промисъл.
В прозата на Йордан този белег добре се долавя. Но човек би трябвало да има очи за това. От държанието на героите, от другите тласъци на живота се усеща особена мъдрост. Тя не е съчинена и измислена. Тя извира от човешкото съществуване, от комплицираните кривули на битието. Йордан Радичков не е просто добър повествовател. Той е от дребното мъдри, проникновени тълкуватели на българското съществуване и на българската душа.
Спомените за страха от земетресението отвориха приказка за страха като човешко преживяване. Питам го за какво толкоз постоянно споделя за другите страшилища, с които на село плашат дребните деца.
- Защото тези страшилища са част от живота на хората. Особено на бедните и незащитените хора. Всяко мрачно и необяснимо създание ги е плашело.. Било е от незнание, само че с годините страхът по този начин се загнездил в националната душа, че надали ще го прогоним.
- А страхът от този смут - земетресението? Страх за живота ли е единствено или има нещо по-различно?
Той не бърза да отговори. Гледам лицето му, изпъкналите скули и разбирам какъв брой е концентриран.
- Едва ли е единствено мисъл за оцеляване. Макар че и това е евентуално. Човекът постоянно е изпитвал боязън от това, което не познава и което не може да си изясни. Тъмното, страшното постоянно е плашещо. Тогава виждаме какъв брой безпомощен е индивидът...
Замълчава за дълго. Със Сузи стоим до него и мълчим. В стаята е толкоз безшумно, че като че ли болежка носи тази тишина.
- Човекът отиде в космоса, овладя естествени стихии, сътвори същински чудеса... А продължава да изпитва боязън от тъмата, от гибелта, от естествените феномени... Мисля си от време на време, че може би днешният човек би трябвало най-вече да се опасява от неразумния, лудия човек, който е кадърен да стори неописуемо зло на индивида и на човечеството...
Сузи се намесва, че доста печален диалог сме подели. Все отново има и хубави неща в живота. Съзнанието им е към момента овладяно от смяната на жилището и новите условия, които имат.
- Сякаш се родих тука - с усмивка признава Йордан. - Като седна на масата, не слушам шума на улицата. Все едно съм си на село. Остана единствено птичките да запеят. Само да има какво да изваждам от торбичката и да пиша. Все още изпитвам наслада, като сядам да пиша. Още има какво да кажа.
Оплаква се, че напоследък доста създатели го затрупват с ръкописи и чакат от него да им каже мнение.
- Не мога да им откажа, а това ми лишава доста време. Някои, наподобява, си мислят, че в случай че са им върнали ръкописа от редакцията, аз мога да му дам път. Няма такава редакция, която да не забележи забавната книга.
Заговорили сме по-късно за селото и за природата. Радичков има една огромна болежка, че родното му село изчезна и стана дъно на язовир. Приказвали сме постоянно и с Анастас Стоянов, който е от прилежащо село и който изплакваше същата тъга.
Йордан е обезпокоителен, че днешните деца порастват, откъснати от природата, от същинския живот. Те не са ходили боси по прашната земя и не познават тръпката от убождането, стипчивия усет на крадените ябълки.
Спомня си, че когато бил в Швеция, в родината на Карл Линей, доста мощно го впечатлило, че във всеки селски дом на персонално място стоял хербарий с растения, а децата от дребни се учат да ги познават. От това знание се ражда любов към растенията и природата за цялостен живот.
Станало е дума и за книгата, която му дадох. Тя има изключително място, тъй като демонстрира партизанската битка като национално придвижване, като съзнателен героизъм на доста елементарни хора. Записал съм си, че тогава Радичков е споделил нещо забавно. "В моето село имаше към 20 индивида, които бяха ятаци на партизаните. Селото знаеше за това, само че хората мълчаха. В това виждам дълбоката национална непосредственост с битката. "
Много време мина от този диалог, доста вода изчете, доста неща се трансформираха. Йордан Радичков от дълго време се пресели в другия свят. Но ще се обръщаме към неговите думи, казани по всякакви мотиви. Защото все по-ясно осъзнаваме, че измежду нас живееше не един превъзходен повествовател. Сред нас живееше същински влъхва, който беше събрал несметното духовно благосъстояние на българите.
.jpg )
Георги Пенчев
Срещнахме се предните дни в Съюза на писателите и след нормалните поздрави, заговорихме кой по какъв начин е. Радичков ми се похвали, че неотдавна е получил нова квартира и доста е удовлетворен. "Ако знаеш от какъв тормоз се отървах! Родих се още веднъж. " Изрече го с такова възприятие и в действителност повярвах че, положително му се е случило. Покани ме да му отида на посетители.
Казах му, че в действителност има мотив. Беше ми излязла нова книга, в която прекомерно просторно бях писал за сборника му с разкази "Барутен буквар ". Имаше комфортен мотив да му я подаря.
Навремето имах табиет да си пиша за по-интересни срещи и визити. Намерих записките си. Ходил съм при Йордан на 26 ноември 1981 година.
Лесно открих новия му дом на "Оборище " 22. Посрещна ме Сузи, жена му. Двамата бяха в нараснало въодушевление, само че личеше, че са новодомци и още се лутат из къщата.
Сузи се зае да подготвя кафе, а ние с Йордан седнахме към масата. Подадох му книгата и той концентрирано се вгледа в нея. Прочете обособени места и личеше, че е удовлетворен.
Тази среща е останала в паметта ми като другарски диалог на фамилни тематики. Тъй потегли още от началото. Сузи донесе кафето, а Йордан я помоли да даде и сок от праскови. Побърза да добави, че е домашно произвеждане и те персонално са го приготвяли.
Отколе бях забелязал, че в случай че дамата остане на масата, диалогът става битово-семеен и рядко се стига до по-интересни креативен тематики. Така стана и в този момент.
Те изживяваха насладата от новото жилище и продължаваха да си спомнят за изискванията, при които са живели. Йордан беше пределно явен: на техния бул. били събрани всички вероятни возила, които основават не звук, а някакъв смут и късат нервите на индивида. Те живееха на булеварда, до Спортната палата, против остарелия зоопарк... Радичков продължаваше да изрежда ужасите, които са изживявали там.
Оттам минават всички камиони, които карат материали към Двореца на културата. Той се строеше тогава и това беше денонощен поток от товарни коли.
- Не стига това, само че и тези рейсове Икарус, които вървят един след различен. Пушат като цяла фабрика. Такива няма по света, а в София - колкото искаш...
Успокоявам ги, че всичко е единствено спомен и към този момент имат тишина и успокоение.
Йордан се сеща, че от остарялата квартира имат противен спомен и за последното земетресение във Вранча.
- Прибрахме се от честването на Емилиян Станев и още не сме се огледали и ни тресна... Синът си пристигна от път изгладнял. Майка му стартира да му подготвя нещо да хапне, когато стартира люлеенето. Залюляха се полилеите, започнаха да падат предмети. Погледнах към прилежащите кооперации и забелязах по какъв начин върховете им се събират и раздалечават.
Казвам, че преувеличава - чак пък да се събират...
- Така беше. Повярвай ми. Наистина нещо необикновено.
- Очите на страха са огромни и разнообразни от нормалното. А земетресението е нещо изключително.
- Истина е, че страхът се вижда друго... Много друго.
Йордан се замисля, погледът му като че ли отива някъде доста надалеч. Спомням си, че и различен път съм виждал този необикновен и насочен някъде доста надалече взор. Той не беше от хората, които бързат да приказват и за всяко нещо имат подготвен отговор. Радичков постоянно потъваше в себе си, премисляше, преди да каже. Намираше свои непредвидени, само че доста правилни отговори. Те имаха собствен радичковски цвят. Ако се опитам да кажа най-важното за тях - не ще сбъркам, че постоянно имаха колоритен национален корен или най-малко обагряне с националната промисъл.
В прозата на Йордан този белег добре се долавя. Но човек би трябвало да има очи за това. От държанието на героите, от другите тласъци на живота се усеща особена мъдрост. Тя не е съчинена и измислена. Тя извира от човешкото съществуване, от комплицираните кривули на битието. Йордан Радичков не е просто добър повествовател. Той е от дребното мъдри, проникновени тълкуватели на българското съществуване и на българската душа.
Спомените за страха от земетресението отвориха приказка за страха като човешко преживяване. Питам го за какво толкоз постоянно споделя за другите страшилища, с които на село плашат дребните деца.
- Защото тези страшилища са част от живота на хората. Особено на бедните и незащитените хора. Всяко мрачно и необяснимо създание ги е плашело.. Било е от незнание, само че с годините страхът по този начин се загнездил в националната душа, че надали ще го прогоним.
- А страхът от този смут - земетресението? Страх за живота ли е единствено или има нещо по-различно?
Той не бърза да отговори. Гледам лицето му, изпъкналите скули и разбирам какъв брой е концентриран.
- Едва ли е единствено мисъл за оцеляване. Макар че и това е евентуално. Човекът постоянно е изпитвал боязън от това, което не познава и което не може да си изясни. Тъмното, страшното постоянно е плашещо. Тогава виждаме какъв брой безпомощен е индивидът...
Замълчава за дълго. Със Сузи стоим до него и мълчим. В стаята е толкоз безшумно, че като че ли болежка носи тази тишина.
- Човекът отиде в космоса, овладя естествени стихии, сътвори същински чудеса... А продължава да изпитва боязън от тъмата, от гибелта, от естествените феномени... Мисля си от време на време, че може би днешният човек би трябвало най-вече да се опасява от неразумния, лудия човек, който е кадърен да стори неописуемо зло на индивида и на човечеството...
Сузи се намесва, че доста печален диалог сме подели. Все отново има и хубави неща в живота. Съзнанието им е към момента овладяно от смяната на жилището и новите условия, които имат.
- Сякаш се родих тука - с усмивка признава Йордан. - Като седна на масата, не слушам шума на улицата. Все едно съм си на село. Остана единствено птичките да запеят. Само да има какво да изваждам от торбичката и да пиша. Все още изпитвам наслада, като сядам да пиша. Още има какво да кажа.
Оплаква се, че напоследък доста създатели го затрупват с ръкописи и чакат от него да им каже мнение.
- Не мога да им откажа, а това ми лишава доста време. Някои, наподобява, си мислят, че в случай че са им върнали ръкописа от редакцията, аз мога да му дам път. Няма такава редакция, която да не забележи забавната книга.
Заговорили сме по-късно за селото и за природата. Радичков има една огромна болежка, че родното му село изчезна и стана дъно на язовир. Приказвали сме постоянно и с Анастас Стоянов, който е от прилежащо село и който изплакваше същата тъга.
Йордан е обезпокоителен, че днешните деца порастват, откъснати от природата, от същинския живот. Те не са ходили боси по прашната земя и не познават тръпката от убождането, стипчивия усет на крадените ябълки.
Спомня си, че когато бил в Швеция, в родината на Карл Линей, доста мощно го впечатлило, че във всеки селски дом на персонално място стоял хербарий с растения, а децата от дребни се учат да ги познават. От това знание се ражда любов към растенията и природата за цялостен живот.
Станало е дума и за книгата, която му дадох. Тя има изключително място, тъй като демонстрира партизанската битка като национално придвижване, като съзнателен героизъм на доста елементарни хора. Записал съм си, че тогава Радичков е споделил нещо забавно. "В моето село имаше към 20 индивида, които бяха ятаци на партизаните. Селото знаеше за това, само че хората мълчаха. В това виждам дълбоката национална непосредственост с битката. "
Много време мина от този диалог, доста вода изчете, доста неща се трансформираха. Йордан Радичков от дълго време се пресели в другия свят. Но ще се обръщаме към неговите думи, казани по всякакви мотиви. Защото все по-ясно осъзнаваме, че измежду нас живееше не един превъзходен повествовател. Сред нас живееше същински влъхва, който беше събрал несметното духовно благосъстояние на българите.
Георги Пенчев
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ