Георги Пенчев е роден на 26 октомври 1933 година в

Георги Пенчев е роден на 26 октомври 1933 година в с. Стоките, Габровско. Автор е на редица литературно-критически и теоретически книги за актуалната българска, съветска и украинска литература, както и на публицистични книги.
Журналист, някогашен зам.- основен редактор на "Работническо дело ".

- Г-н Пенчев, огромната част от живота ви е отдадена на българската литература и в частност на българския разказ. Ако създадем един обобщаващ взор върху основаното през XX и началото на XXI век, кои са най-важните моменти в нашата литература през този интервал?
- Трудно е да се направи подобен обобщаващ извод. Бихме могли да приказваме за водещи трендове. Но има едно доста значимо събитие, което уверено въздейства върху литературния развой. Промени се публичният строй, друг е животът на индивида. Литературата е отражение на този живот и на този разлом във времето. Склонен съм да мисля, че след огромната смяна тя към момента не е овладяла придвижването на националния живот, неговите направления.
- Особен интерес за вас съставлява българският исторически разказ. В своите проучвания вие проследявате неговото развиване - от зараждането му до наши дни. Защо толкоз доста наши писатели се обърнаха към този род?
- Истина е, че доста години отделих на този род. Имам съзнанието, че съм огледал прекомерно деликатно неговото развиване и мястото му в нашата литература. Това проучване запълни значима празнота в нашия книжовен развой.
Българинът от много време се интересува от своето минало и неговите герои. Писателите овреме са доловили тази национална любов. Творческото присъединяване на патриарха Иван Вазов става тласък и мярка за идващите писатели. Те се обръщат към историческия разказ освен по патриотични подбуди, а тъй като тайните на предишното крият доста благоприятни условия за креативен полет на дарбата - завършения, тествания, борби, изненади, коварства- какво ли няма. При огромните майстори се открива свърхзадачата на жанра - да проникне във философията на историята, да разбере историческите претекстове на времето.
- В днешно време сме очевидци на обезродяване, на обезценяване на родното. Как виждате през днешния ден ролята на историческия разказ? Има ли опция той да ни отвори очите, с цел да съхраним нашата българска еднаквост?
- Докосвате доста обезпокоителен, съдбоносен въпрос Той не се отнася единствено до историческия разказ и до литературата, а до нашето бъдеще в световния свят. Как ще живеем там, има ли място за нас или сме застрашени от смачкване и обезличаване. Трябва да си даваме ясна визия какво ни чака. Неясна и рискова е ориста на дребните нации като нашия. Поне връзките сред другите страни в Европейския съюз подсказват това. Защото в случай че за нашето европейско бъдеще съдим по това, което в този момент се случва - неприятно ни се написа. Само ще изредя тъмните облаци над българската глава - обезлюдяване, чезнат градове и села, обезродяване, втълпяване на непознати привички и полезности. Тъжното е че това втълпяване става благодарение на българи - родоостъпници и непознати прислужници. Тези напъни съумяват, тъй като се правят с доста пари на непознати фондации, които се показват за наши благодетели. Мъчно ми е, че има и писатели, които поради лесна популярност и най-много поради златния телец, служат на непознати ползи, не помнят българския си корен.
Тази борба за българското оцеляване е почнала. Ще бъде дълга и сложна. Можем да успеем в нея, в случай че покажем на света по-ярко и безапелационно българските духовни стойности, опазени през вековете. С тях можем да сме забавни на днешния и утрешния свят.
- Литературата обаче крие една заплаха - да пресъздаде изопачено историческата реалност, пречупена през субективния взор на създателя и конюнктурата на времето. Много такива творби се появиха през последните години, охулващи антифашистката опозиция и интервала на социализма. Вашето мнение?
- Има литература и "литература ". Истинската, надарената литература не е конюнктурна. Тя е субективна, тъй като показва визията на писателя, който е избран индивид. Затова е и неповторима, заради тази авторова индивидуалност. Колкото по-силно е неговото дарование, толкоз по-ярка и неповторима е пресъздадената действителност.
Книгите от последните години, които хулят предишното и всичко, което българите реализираха с труда и гения си, са от коша на тези, платените и поръчани най-често с непознати пари, с цел да плюят българското. Убеден съм, че такива пасквили нямат място в националната литература и времето ще ги разпилее. Едва ли след години ще се сещаме за тях. Но появяването им в този момент е явен знак какъв брой остра е битката за сърцето на българина за неговата съвест и неговото минало.
- Познавате огромна част от огромните български писатели и поети. Общуването с кого ви е било най-запомнящо се?
- Това запитване ме връща към обичани хора, които са оставили следа в душата ми. Мога да загатна Константин Колев, Чудомир, Драгомир Асенов, Емилиян Станев, Павел Матев... Бих могъл още да продължа, тъй като пътят ми се е преплитал с доста чисти и надарени хора. С всекиго от тях имам неповторими влакна на другарство, които времето още пази.
Сякаш най-трайно и разтърсващо остана познанството ми с Чудомир. Не мога да го назова другарство - бяхме прекомерно далечни по възраст. До края на дните си ще помня един негов жест на човещина, който рядко се случва. Когато към този момент добре се познавахме, пробвах се да сторя нещо против зложелателите му, които не преставаха да му тровят живота. Един ден, като приказвахме, той секна, впери очи в мен и изрече думи, които ме сепнаха: "Млад си, в този момент потегля твоят път. Пази се от мен. Аз съм белязан човек. Да не пострадаш поради мен ". Не се отдръпнах. Скоро беше определен за народен представител и завистниците му глътнаха кокал.
- Вашето мнение за най-новата българска литература?
- Тревожи ме, че в днешната литература понижа мисловното, философското начало. Затова тя не умее да проникне дълбоко в националните пластове. Там е истината за националната душа, за българската същина. Върви някак по повърхността на явленията. Особено в поезията това като че ли проличава по-ясно. Чезне нейната изразност, рефлективност, способността за подстрекателство, което свързва природата с преживяванията на индивида. Поезията постоянно би трябвало да се надига на пръсти и да поглежда към звездите. Някак доста елементарно през днешния ден се "прави " лирика. Затова в стиховете рядко срещаш изобретение, непредвиден ослепителен облик, запаметяващо се подстрекателство. Другото е стихоплетство и повторение на добре познати поетични "открития ".
Но в огромния книжовен поток има и забавни, даровити хора. Дано не им се завъртят главите, че да объркат посоката. Следя с интерес някои прозаици и се апелирам Богу да не стартират да търгуват с дарбата си... Радвам се на новите книги на Милен Русков, Мирослав Пенков, Бойко Беленски... Още самун би трябвало да ядат, само че нека съумеят. Интересно е поетичното развиване на Боян Ангелов. Подкрепям мъдрата, философската лирика. В днешния разлюлян свят тя може да откри правилния лиричен облик на времето. Това осмисляне желае самообладание, а не бързане. Иска мислене, съществено мислене. И повече фикция, с цел да закачиш земните мисли за звездите.
- Имате съществени проучвания върху актуалната съветска литература. Но познават ли я българите добре? Днешната българска проамериканска политика не ни ли откъсва от тази скъпа съкровищница?
- За страдание през днешния ден младите българи съвсем не познават съветската литература и просвета. След смяната управниците направиха по този начин, че пресушиха изворите на съветската нематериалност към българските сърца... Вместо това принудително и с доста пари постановиха брутално американската всеобща просвета. Съзнателно не демонстрират надареното, което, тя е основала, а ни пробутват пошлото, което смачква духовно. Целта им е да си приготвят евтини и безропотни плебеи. Всичко е ориентирано в тази посока. Кино екшъните, които заливат българския екран, са напоени с кръв и принуждение. Те дават своите "плодове ". Колко насилия и убийства стават по пример от екрана. А музиката, която звучи от радиото и малкия екран, няма нищо общо с българската, със славянската психика. Същото е с литературата. Разните фондации не се скъпят за "писатели ", непознати на българските проблеми, на нашите паники и ги въздигат до небесата.
Съзнателно откъснаха българите и изключително младите от съветската литература и просвета. Великите основатели на тази нематериалност постановиха в съзнанието на хората великодушие, поклонение пред истината и хубостта, родолюбие и честност към традициите. Затова творчеството на Толстой, Чехов, Тургенев, Горки фрапантно се разминава с идеологията и бруталността на американизацията.
Да се чуди човек на българските политици и на младите безродници с какъв кокоши разум мислят. Клекнаха на американците, които са хвърляли бомби по българските градове, които са умъртвили хиляди почтени българи. За две пари изгода не сме видели от тях. А обърнаха тил на съветския народ, с който сме еднокръвни славянски братя, едноверци. Кой различен народ е жертвал хиляди свои синове, оставили младия си живот по българската земя, с цел да ни освободят от вековното турско иго. Не съм мислил, че сме толкоз безпаметен народ! Този позор ще остане за епохи.
- Над какво работите сега?
- Очаквам скоро да се появи третата книга на "Българският исторически разказ ". В издателството чака ред книга с портрети на персонални писатели, с които съм общувал - "Чеда на духа ". Искам да потвърдя убеждението на огромния съветски академик Дмитрий Лихачов, че нашата България все по този начин продължава да е страна на духа.