Спирката, наречена Живот...
Георги Н. Николов
Две енергични дами, Лора и Мари, си дават трайна среща в новия разказ на Детелина Барутчиева " Купонът е тук, скъпи Питър " - изд. " Изток-Запад ", С., 2019 година Те са журналистки и това е единствената допирна точка в орисите им. Привидно, тъй като в развоя на сюжета, изключително в зенита на неговия край, ориста ще реши друго. Но към този момент младата Мари съществува някъде в Европа. Осъществява се сполучливо в специалността си, но отвън нея търси нещо друго. Любов, секс, духовни прекарвания, надграждане на личното си " аз " с нови и нови хрумвания. Напълно съответстващи с амплоато й на неспокойна, разкрепостена, търсеща среща с провокациите персона. Тя е наша съвременница, разполагаща с доста време в пясъчния часовник на ориста, предназначен и на всеки от нас. И самоанализът, на който постоянно се подлага, е напълно умишлен акт, имащ за цел да увери самата нея, че е в крайник с цивилизационните закони на века. Мари въплъщава възхода на новите интелектуални генерации в страните от Стария континент. Изучаващи на собствен ред действителността - с отричане на остарелия морал и с ясно изявен блян да вникнат в публичните механизми от позициите на забързания си поход към света в цялото му разнообразие и енигматична същина. Т.е. да разпрострат страниците на живота, до момента в който старостта е още надалеч...
А тя към този момент е пристигнала при столичанката Лора. Тогава - какво? Връщане обратно в спомените? Опити да се отдели стойностното от маловажното през окончателно отминалите години? Стремеж да не виждаме по какъв начин биологичните закони взимат своята дан сякаш лека-полека, само че непреклонно? " Дишаме, ненавиждаме, водиме война, обичаме, губим сили, лазим и умираме сред отправния и финалния пункт на топлокръвната автомагистрала " живот ". Звучи цинично и жестоко. Предпочитаме по-меките тонове, слънчеви и розови, ах! Изработваме ювелирни и лъжливи показа за безкрайност и неизменност за себе си, за обичаните ни лица и дейности. И внезапно - тряс! Тялото ни не е нито постоянно младо, нито безсмъртно по смисъла на неюридическия факт на битието. Нататък кой както я подреди. " Лора е безспорно борбена персона, само че и тя, както Валерия и другите български персонажи, е жертва на самотата. Загадъчното изгубване на Питър Едно от делника й в тийнейджърска възраст я обрича на битност, в която постоянно действителното и виртуалното сменят местата си. Появяват се измислени интимни спътници и случки, целящи да потвърдят най-много на нея, в сравнение с близките, че всичко е наред. Че дните и сезоните се сменят без непотребни земетресения, драми и падения. Така е с доста от хората, до момента в който останат сами със себе си и оптимистичната маска към този момент не им е потребна. Лора е сборен облик на всички люде в късната зряла възраст на ориста си. Когато любовта е отминало прекарване и отшумяла тръпка, само че не и гладът за деликатност и внимание. Когато обществото гледа в теб, само че не те вижда и би трябвало непрекъснато да напомняш на близките, че още те има и се нуждаеш от нечие другарство. Когато телефонът мълчи, а най-близките те напущат с обяснението, че имат свои проекти за бъдещето. И би трябвало със забавяне да преоткриваш нов смисъл за тленното си битие, с цел да отдалечиш преждевременната гибел.
Тя, прочее, чука и на вратата на Валерия - също сборен облик за българската напреднала възраст, само че с още по-тежки последствия, тъй като децата й са в чужбина. Явление, непрекъснато срещано в България на ХХI в. - с неотслабващи темпове и без период в миналото да свърши. Жестоко в същността си, тъй като благоденствието в чужбина е платено с трайна разлъка, незаинтересованост и безсърдечие. Материалното благополучие не може по никакъв метод да отмие страданията на изоставените в глъхнещите жилища индивиди. Чрез разсъжденията и постъпките на Лора и Валерия пред читателя се разкрива истината за страната ни през днешния ден - бедна, обезлюдявана, на вятъра очакваща връщането на най-близките, застаряваща. Авторката е направила прецизен, доста правилен разбор на протичащото се у нас и ни го сервира живописно, без да икономисва истини и отрицателни последствия. Гамата на разказваното е минорна, цветовете се менят от яркостта на вярата, че нещо положително може да се случи, до сивия полутон на гаснещото очакване...
Не, упованието, въпреки и видимо лишено от смисъл, не постоянно умира! Детелина е добър психолог и последователно ни води към апогея на своя роман - със завръщането на Питър Едно и неговата изповед и с разкритието, че посредством ин витро художникът Жерар и Мари са негови и на Лора деца. Финалът е прекомерно непредвиден, хрумването - повече от необичайно, само че по своему безапелационно. Изведнъж доста въпроси, наслоили се по време на прочита, разумно намират вярното си място. А без значение от другите географски точки, героите се сливат в едно семейство, орисите им се сплотяват в обща мозайка, подреждана търпеливо дълго време. И персоналното човешко благополучие намира своя коловоз, с цел да продължи съществуването си надалеч от самотата и възприятието, че си някак излишен за близките.
Две енергични дами, Лора и Мари, си дават трайна среща в новия разказ на Детелина Барутчиева " Купонът е тук, скъпи Питър " - изд. " Изток-Запад ", С., 2019 година Те са журналистки и това е единствената допирна точка в орисите им. Привидно, тъй като в развоя на сюжета, изключително в зенита на неговия край, ориста ще реши друго. Но към този момент младата Мари съществува някъде в Европа. Осъществява се сполучливо в специалността си, но отвън нея търси нещо друго. Любов, секс, духовни прекарвания, надграждане на личното си " аз " с нови и нови хрумвания. Напълно съответстващи с амплоато й на неспокойна, разкрепостена, търсеща среща с провокациите персона. Тя е наша съвременница, разполагаща с доста време в пясъчния часовник на ориста, предназначен и на всеки от нас. И самоанализът, на който постоянно се подлага, е напълно умишлен акт, имащ за цел да увери самата нея, че е в крайник с цивилизационните закони на века. Мари въплъщава възхода на новите интелектуални генерации в страните от Стария континент. Изучаващи на собствен ред действителността - с отричане на остарелия морал и с ясно изявен блян да вникнат в публичните механизми от позициите на забързания си поход към света в цялото му разнообразие и енигматична същина. Т.е. да разпрострат страниците на живота, до момента в който старостта е още надалеч...
А тя към този момент е пристигнала при столичанката Лора. Тогава - какво? Връщане обратно в спомените? Опити да се отдели стойностното от маловажното през окончателно отминалите години? Стремеж да не виждаме по какъв начин биологичните закони взимат своята дан сякаш лека-полека, само че непреклонно? " Дишаме, ненавиждаме, водиме война, обичаме, губим сили, лазим и умираме сред отправния и финалния пункт на топлокръвната автомагистрала " живот ". Звучи цинично и жестоко. Предпочитаме по-меките тонове, слънчеви и розови, ах! Изработваме ювелирни и лъжливи показа за безкрайност и неизменност за себе си, за обичаните ни лица и дейности. И внезапно - тряс! Тялото ни не е нито постоянно младо, нито безсмъртно по смисъла на неюридическия факт на битието. Нататък кой както я подреди. " Лора е безспорно борбена персона, само че и тя, както Валерия и другите български персонажи, е жертва на самотата. Загадъчното изгубване на Питър Едно от делника й в тийнейджърска възраст я обрича на битност, в която постоянно действителното и виртуалното сменят местата си. Появяват се измислени интимни спътници и случки, целящи да потвърдят най-много на нея, в сравнение с близките, че всичко е наред. Че дните и сезоните се сменят без непотребни земетресения, драми и падения. Така е с доста от хората, до момента в който останат сами със себе си и оптимистичната маска към този момент не им е потребна. Лора е сборен облик на всички люде в късната зряла възраст на ориста си. Когато любовта е отминало прекарване и отшумяла тръпка, само че не и гладът за деликатност и внимание. Когато обществото гледа в теб, само че не те вижда и би трябвало непрекъснато да напомняш на близките, че още те има и се нуждаеш от нечие другарство. Когато телефонът мълчи, а най-близките те напущат с обяснението, че имат свои проекти за бъдещето. И би трябвало със забавяне да преоткриваш нов смисъл за тленното си битие, с цел да отдалечиш преждевременната гибел.
Тя, прочее, чука и на вратата на Валерия - също сборен облик за българската напреднала възраст, само че с още по-тежки последствия, тъй като децата й са в чужбина. Явление, непрекъснато срещано в България на ХХI в. - с неотслабващи темпове и без период в миналото да свърши. Жестоко в същността си, тъй като благоденствието в чужбина е платено с трайна разлъка, незаинтересованост и безсърдечие. Материалното благополучие не може по никакъв метод да отмие страданията на изоставените в глъхнещите жилища индивиди. Чрез разсъжденията и постъпките на Лора и Валерия пред читателя се разкрива истината за страната ни през днешния ден - бедна, обезлюдявана, на вятъра очакваща връщането на най-близките, застаряваща. Авторката е направила прецизен, доста правилен разбор на протичащото се у нас и ни го сервира живописно, без да икономисва истини и отрицателни последствия. Гамата на разказваното е минорна, цветовете се менят от яркостта на вярата, че нещо положително може да се случи, до сивия полутон на гаснещото очакване...
Не, упованието, въпреки и видимо лишено от смисъл, не постоянно умира! Детелина е добър психолог и последователно ни води към апогея на своя роман - със завръщането на Питър Едно и неговата изповед и с разкритието, че посредством ин витро художникът Жерар и Мари са негови и на Лора деца. Финалът е прекомерно непредвиден, хрумването - повече от необичайно, само че по своему безапелационно. Изведнъж доста въпроси, наслоили се по време на прочита, разумно намират вярното си място. А без значение от другите географски точки, героите се сливат в едно семейство, орисите им се сплотяват в обща мозайка, подреждана търпеливо дълго време. И персоналното човешко благополучие намира своя коловоз, с цел да продължи съществуването си надалеч от самотата и възприятието, че си някак излишен за близките.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ