Коронавирус в България: ако гневът се отпуши ...
Георги Лозанов е мъдрец, доцент във Факултета по публицистика и всеобща връзка на Софийски университет, гост-преподавател в Нов български университет, НАТФИЗ " Кр. Сарафов ", Пловдивския университет " Паисий Хилендарски ", някогашен член на Съвета за електронни медии. Автор и съставител е на няколко книги. Анализът му е от " Дойче веле ".
Масовите бедствия са инспекция за солидарността на нацията, тъй като оцеляването на всеки повече или по-малко зависи от държанието на всички. При нас дългът към другия след появяването на ковид беше дефиниран по този начин: пристигна време младите да спасят старите, като си останат в къщи. Социалното разграничаване от прагматична мярка се трансформира в честен императив. Физическото разделяне стана израз на човешка непосредственост.
На нацията ѝ се наложи да живее съгласно непознати ограничавания и съществуването ѝ замязя повече на литература, в сравнение с действителност. За това какво още може да ѝ се случи е по-лесно да схванеш не от новините, а от разказ. Например от " Чумата " на Албер Камю, която е измежду най-четените в последно време книги. Според нея, положението на общественост, сложена под карантина, минава през пет стадия: отказване, яд, всепозволеност, отмалялост и меланхолия, покорност.
Носталгия по една командна система
Най-напред, макар обстоятелствата, не искаш да приемеш, че оттук насетне животът ти ще бъде различен. Началното отказване бе изключително типично за богати и самоуверени общества като британското и американското, до момента в който ние прекомерно бързо се примирихме с това, че идва злополучие и се постановат рестрикциите.
Защото, в случай че " животът преди " не е бил чак толкоз прекрасен, е по-лесно да се откажеш от него. А и поради ширещата се соцносталгия, която всъщност е носталгия към една командна система, където властта ти дава сигурност, единствено доколкото взема решение вместо теб и ти диктува от тв приемника какво да правиш. Пандемията постепенно реставрира социализма. Известна опозиция демонстрира дребна демократична общественост - не поради ограниченията против разпространяването на вируса, а поради риска те да се трансфорат в жанр на ръководство.
Гневът. Той извира от риторичния въпрос: за какво всичко това ти се случва, тъкмо в този момент, тъкмо тук, навръх теб. И търси върху кого да се стовари. Върху китайците, върху инфектираните, върху ромите, върху институциите, върху Европейски Съюз Но към този момент най-малко мъчно се намират безапелационни причини виновността да се припише на някого. Дори Българска социалистическа партия, макар специфичното присъединяване на президента, води половинчата борба с държавното управление, по-скоро по политическа инерция, в сравнение с от предпочитание да му вземе мястото. Гневът се преглъща, само че ще продължи да се натрупа, в случай че пандемията се разраства и тогава всяка дума или крачка на погрешно може да го отпуши.
Всепозволеността е третият, най-опасен стадий, когато дотолкоз се чувстваш заплашен, че ти падат задръжките и се спасяваш " по единично " - без да се интересуваш от следствията за другите. Но това е и време, в което се раждат герои - те резервират моралния си континуитет и работят за общото богатство, жертвайки своето лично. Вече се обрисуваха претенденти за такава популярност, въпреки че още им е рано. А и нека изобщо не са ни нужни, нека заобиколим стадия на крайни човешки низости и висоти.
Един все по-горещ политически въпрос:
Умората към този момент се усеща - преди всичко измежду медиците, от които се чака да заместят най-малко още двама емигрирали. Постепенно ще става все по-горещ политическият въпрос: Какво направи България, с цел да задържи своите лекари и сестри? Депресията също е неизбежна за хора, затворени сред стените на дома си. Особено в общество, което даже не си направи труда да вникне в Истанбулската спогодба и да я одобри.
Накрая смирението. Общото злополучие е късмет да си дадеш сметка за личната си маловажност, да се смириш. И може да постави завършек на посткомунистическата лакомия, трансформирала далаверата в локален знак за авторитет. Кой знае дали пандемията няма да измести и Гешев. Едно обаче ми се коства несъмнено - когато всичко завърши, ще стартира ускорена промяна на обществения хайлайф в страната, като в новия наложително ще влязат заслужилите борци против ковид.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Коронавирусът (1236)
Масовите бедствия са инспекция за солидарността на нацията, тъй като оцеляването на всеки повече или по-малко зависи от държанието на всички. При нас дългът към другия след появяването на ковид беше дефиниран по този начин: пристигна време младите да спасят старите, като си останат в къщи. Социалното разграничаване от прагматична мярка се трансформира в честен императив. Физическото разделяне стана израз на човешка непосредственост.
На нацията ѝ се наложи да живее съгласно непознати ограничавания и съществуването ѝ замязя повече на литература, в сравнение с действителност. За това какво още може да ѝ се случи е по-лесно да схванеш не от новините, а от разказ. Например от " Чумата " на Албер Камю, която е измежду най-четените в последно време книги. Според нея, положението на общественост, сложена под карантина, минава през пет стадия: отказване, яд, всепозволеност, отмалялост и меланхолия, покорност.
Носталгия по една командна система
Най-напред, макар обстоятелствата, не искаш да приемеш, че оттук насетне животът ти ще бъде различен. Началното отказване бе изключително типично за богати и самоуверени общества като британското и американското, до момента в който ние прекомерно бързо се примирихме с това, че идва злополучие и се постановат рестрикциите.
Защото, в случай че " животът преди " не е бил чак толкоз прекрасен, е по-лесно да се откажеш от него. А и поради ширещата се соцносталгия, която всъщност е носталгия към една командна система, където властта ти дава сигурност, единствено доколкото взема решение вместо теб и ти диктува от тв приемника какво да правиш. Пандемията постепенно реставрира социализма. Известна опозиция демонстрира дребна демократична общественост - не поради ограниченията против разпространяването на вируса, а поради риска те да се трансфорат в жанр на ръководство.
Гневът. Той извира от риторичния въпрос: за какво всичко това ти се случва, тъкмо в този момент, тъкмо тук, навръх теб. И търси върху кого да се стовари. Върху китайците, върху инфектираните, върху ромите, върху институциите, върху Европейски Съюз Но към този момент най-малко мъчно се намират безапелационни причини виновността да се припише на някого. Дори Българска социалистическа партия, макар специфичното присъединяване на президента, води половинчата борба с държавното управление, по-скоро по политическа инерция, в сравнение с от предпочитание да му вземе мястото. Гневът се преглъща, само че ще продължи да се натрупа, в случай че пандемията се разраства и тогава всяка дума или крачка на погрешно може да го отпуши.
Всепозволеността е третият, най-опасен стадий, когато дотолкоз се чувстваш заплашен, че ти падат задръжките и се спасяваш " по единично " - без да се интересуваш от следствията за другите. Но това е и време, в което се раждат герои - те резервират моралния си континуитет и работят за общото богатство, жертвайки своето лично. Вече се обрисуваха претенденти за такава популярност, въпреки че още им е рано. А и нека изобщо не са ни нужни, нека заобиколим стадия на крайни човешки низости и висоти.
Един все по-горещ политически въпрос:
Умората към този момент се усеща - преди всичко измежду медиците, от които се чака да заместят най-малко още двама емигрирали. Постепенно ще става все по-горещ политическият въпрос: Какво направи България, с цел да задържи своите лекари и сестри? Депресията също е неизбежна за хора, затворени сред стените на дома си. Особено в общество, което даже не си направи труда да вникне в Истанбулската спогодба и да я одобри.
Накрая смирението. Общото злополучие е късмет да си дадеш сметка за личната си маловажност, да се смириш. И може да постави завършек на посткомунистическата лакомия, трансформирала далаверата в локален знак за авторитет. Кой знае дали пандемията няма да измести и Гешев. Едно обаче ми се коства несъмнено - когато всичко завърши, ще стартира ускорена промяна на обществения хайлайф в страната, като в новия наложително ще влязат заслужилите борци против ковид.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Коронавирусът (1236)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ