Какво е да си на гурбет в Съветския и в Европейския съюз
Гана Гушкова е на 72 години и от работа не се бои. През живота си е сменила няколко работни места, била е на гурбет в чужбина като пенсионерка и е оживяла в сложни обстановки. Съветва младите да живеят в България, тъй като камъкът си тежи на мястото.
Пловдивчанката е родена на 24 август 1946 година и е отрасла в „ Кючук Париж “. На 18 се омъжила и със съпруга отпътували за Съветския съюз, като концепцията им била да припечелят, с цел да си купят жилище. „ Отидохме през1970 година. Тогава даваха преимущество за апартамент на тези, които са работили в Съюз на съветските социалистически републики, и доста българи отпътуваха затова. Работех на Курската дъга в открити мини, правехме монтаж на транспортните ленти. Зиме температурите падаха доста, но спирахме работа едвам при минус 35 градуса. Трудехме се под небето, опаковани с ушанки, ръкавици и дебели шуби. Имахме един фургон с печка от варел и като ни станеше доста студено, ходехме да се топлим. След две години договорът изтече и се върнахме. Е, апартамент не купихме, тъй като със брачна половинка ми се разделихме. След време се омъжих наново “, споделя Гана Гушкова.
Девет години изкарала във ВМЗ - Сопот, в завода в Иганово, където сглобявала противотанкови оръжия. " 1989-а започнах в пощата в регион „ Тракия “. Разнасях вестници и писма из Скобелева майка, таман я бяха построили. Шест огромни връзки вестници носех, имаше огромен абонамент тогава. Във всяка кутия по пет вестника слагах, настрана пратки и писма. След три години минах към телефонните централи. Навремето бяхме дружно „ Пощи “ и „ Далекосъобщения “, като пристигна демокрацията, ни отделиха в две обособени предприятия. Тогава хората говореха без пари, 2 стотинки на минута беше цената. Като седнат на домашните телефони и през целия ден може да откарат, разменяха предписания за манджи и какво ли не “, спомня си старата жена. Като се пенсионирала, траяла в „ Далекосъобщения “ като чистачка, а през 2005 година отпътувала за Испания.Там изкарала доста мъчно една година.
„ Като се сетя, неприятно ми става. Взеха ми 400 евро за пет минути. Уредих се посредством позната с легална компания. И квартирата, и работата ни трябваше да са обезпечени. Носех 450 евро, останах с 50 още първия час. Хем не ни откриха работа, хем идващия месец не живеехме в този апартамент. Едни момчета от Северна България ни помогнаха и ни откриха работа. Отидохме в едно село да берем грозде. Аз гражданка, на 59 години, в никакъв случай на равнищата не бях стъпвала, най-възрастната от групата, само че какво да върша, като останах без пари. Посред нощ ни закараха с бусове в селото, стовариха ни на бетониран дансинг и споделиха - тук ще спите, сваляйте багажа. Носехме по едно одеяло, сложихме изпод кашони и легнахме навън един до различен да не ни е студено. Две вечери спахме на открито. Оказа се, че ще берем гроздето на кмета на селото. „ Квартирата “, която ни обезпечи, беше едно хале, където са му тракторите. Там имаше една баня и тоалетна. Едната половина с машините цялостна, другата половина беше за нас - 6 мъже и 6 дами. Хвърлиха ни по един матрак за спане. С облеклата лягаш, с облеклата ставаш. Ядяхме на полето. Дадоха ни печка на газ и готвехме за 12 души. Всеки от нас трябваше да набере 1 звук и 300 кг грозде, с цел да вземе 50 евро за деня. В Испания има към Червения кръст учебно заведение с учители пенсионери, които преподават езика на имигрантите. Щом се върнехме от работа, ходехме на учебно заведение. Като обрахме гроздето, се върнахме във Валенсия, след това отидохме да берем портокали и мандарини. Аз обаче съумях да се уредя да виждам една баба. Стоях при нея цяла година. Като желаех да си потегли, не ме пускат. Все едно си пленник. Синът споделя - откри различен човек, другояче няма да ти дам 700-те евро заплата.
А бабата беше доста проклета. Един ден ми хвърли чинията с пържолите на земята. Не можах да изтърпя и събрах багажа в две чанти. Тръгнах си. Още същия ден дъщерята и синът започнаха да ми звънят да се връщам. Накрая се съгласих и останах още няколко месеца. Успях да намеря заместничка и се прибрах в България 2006-а. На идната година отпътувах за Сицилия, с цел да заместя една пловдивчанка, която не си беше идвала три години. Отидох за един месец, но бабата, за която се грижех, беше доста добричка. Италиански не знаех, бърках думите, непрекъснато четях в разговорника и за 1 месец отслабнах 17 кг от терзание. Върна се пловдивчанката и аз потеглих да си диря друга работа. Гледах първо един дядо, след това баба. Но в Италия изкарах шанс с положителни хора и останах 10 години. Миналата година се върнах дефинитивно. Като пристигнах тук, започнах като персонален помощник в кметството, тъй като без работа не мога да седнал съм, но се разболях и в този момент не работя “, споделя пловдивчанката.
Сега всеки ден е в пенсионерския клуб в блок 46. Там с техническия помощник Людмила Начева сега приготвят благотворителна галерия „ Любов и вино “, която ще бъде открита в навечерието на 14 февруари - Деня на любовта и виното. Двете се занимават с декупаж върху бутилки, вази, чаши. Предметите ще бъдат изложени в клуба преди празника, а събраните средства от самодейността ще отидат за възрастните хора.
Гана признава, че плетките и шиенето не се удават. Шегува се, че е от модерните баби - може добре да борави с интернет и скайп и си има у дома компютър. Изчела е всяка книга от голямата си библиотека, а с кафето наложително възпламенява цигара. Тя има наследник, внук и внучка. Уточнява, че внучката е щерка на племенницата и доста я обича.
Съвет към младите Камъкът си тежи на мястото
Младите да спрат да вървят в чужбина, там ние сме бели плебеи. Преживяла съм го и знам какво е. Да вървят да учат, но да се завръщат в България. Да оправят тая страна, да раждат децата си тук, тъй като камъкът си тежи на мястото. Тук не сме доста небогати. Има деца в първи клас с телефони по 500 лв. в джоба. Бедността идва от напрежението и многото екстри, които желаеме да имаме.
До Италия и обратно
В Италия на едно дете му се купува телефон чак в осми клас. Във всеки дом има само един тв приемник в огромната стая. Семейството се събира вечер, гледат се новините и един филм и лягат. В чужбина хората единствено работят и спят, а ние тук от масата отиваме на работа, през целия ден кафенетата са цялостни. В Италия хора по кафенетата може да видиш единствено в събота и неделя.
Там не всички са богати, заплащат ток на два месеца. Затова перат събота и неделя, когато токът е по-евтин. Не можеш да видиш лампа да свети измежду бял ден. В Италия обществената пенсия е 600 евро, само че не стига за нищо. Жените не работят, гледат децата, а мъжете работят за повече пари и устоят фамилията.
Пловдивчанката е родена на 24 август 1946 година и е отрасла в „ Кючук Париж “. На 18 се омъжила и със съпруга отпътували за Съветския съюз, като концепцията им била да припечелят, с цел да си купят жилище. „ Отидохме през1970 година. Тогава даваха преимущество за апартамент на тези, които са работили в Съюз на съветските социалистически републики, и доста българи отпътуваха затова. Работех на Курската дъга в открити мини, правехме монтаж на транспортните ленти. Зиме температурите падаха доста, но спирахме работа едвам при минус 35 градуса. Трудехме се под небето, опаковани с ушанки, ръкавици и дебели шуби. Имахме един фургон с печка от варел и като ни станеше доста студено, ходехме да се топлим. След две години договорът изтече и се върнахме. Е, апартамент не купихме, тъй като със брачна половинка ми се разделихме. След време се омъжих наново “, споделя Гана Гушкова.
Девет години изкарала във ВМЗ - Сопот, в завода в Иганово, където сглобявала противотанкови оръжия. " 1989-а започнах в пощата в регион „ Тракия “. Разнасях вестници и писма из Скобелева майка, таман я бяха построили. Шест огромни връзки вестници носех, имаше огромен абонамент тогава. Във всяка кутия по пет вестника слагах, настрана пратки и писма. След три години минах към телефонните централи. Навремето бяхме дружно „ Пощи “ и „ Далекосъобщения “, като пристигна демокрацията, ни отделиха в две обособени предприятия. Тогава хората говореха без пари, 2 стотинки на минута беше цената. Като седнат на домашните телефони и през целия ден може да откарат, разменяха предписания за манджи и какво ли не “, спомня си старата жена. Като се пенсионирала, траяла в „ Далекосъобщения “ като чистачка, а през 2005 година отпътувала за Испания.Там изкарала доста мъчно една година.
„ Като се сетя, неприятно ми става. Взеха ми 400 евро за пет минути. Уредих се посредством позната с легална компания. И квартирата, и работата ни трябваше да са обезпечени. Носех 450 евро, останах с 50 още първия час. Хем не ни откриха работа, хем идващия месец не живеехме в този апартамент. Едни момчета от Северна България ни помогнаха и ни откриха работа. Отидохме в едно село да берем грозде. Аз гражданка, на 59 години, в никакъв случай на равнищата не бях стъпвала, най-възрастната от групата, само че какво да върша, като останах без пари. Посред нощ ни закараха с бусове в селото, стовариха ни на бетониран дансинг и споделиха - тук ще спите, сваляйте багажа. Носехме по едно одеяло, сложихме изпод кашони и легнахме навън един до различен да не ни е студено. Две вечери спахме на открито. Оказа се, че ще берем гроздето на кмета на селото. „ Квартирата “, която ни обезпечи, беше едно хале, където са му тракторите. Там имаше една баня и тоалетна. Едната половина с машините цялостна, другата половина беше за нас - 6 мъже и 6 дами. Хвърлиха ни по един матрак за спане. С облеклата лягаш, с облеклата ставаш. Ядяхме на полето. Дадоха ни печка на газ и готвехме за 12 души. Всеки от нас трябваше да набере 1 звук и 300 кг грозде, с цел да вземе 50 евро за деня. В Испания има към Червения кръст учебно заведение с учители пенсионери, които преподават езика на имигрантите. Щом се върнехме от работа, ходехме на учебно заведение. Като обрахме гроздето, се върнахме във Валенсия, след това отидохме да берем портокали и мандарини. Аз обаче съумях да се уредя да виждам една баба. Стоях при нея цяла година. Като желаех да си потегли, не ме пускат. Все едно си пленник. Синът споделя - откри различен човек, другояче няма да ти дам 700-те евро заплата.
А бабата беше доста проклета. Един ден ми хвърли чинията с пържолите на земята. Не можах да изтърпя и събрах багажа в две чанти. Тръгнах си. Още същия ден дъщерята и синът започнаха да ми звънят да се връщам. Накрая се съгласих и останах още няколко месеца. Успях да намеря заместничка и се прибрах в България 2006-а. На идната година отпътувах за Сицилия, с цел да заместя една пловдивчанка, която не си беше идвала три години. Отидох за един месец, но бабата, за която се грижех, беше доста добричка. Италиански не знаех, бърках думите, непрекъснато четях в разговорника и за 1 месец отслабнах 17 кг от терзание. Върна се пловдивчанката и аз потеглих да си диря друга работа. Гледах първо един дядо, след това баба. Но в Италия изкарах шанс с положителни хора и останах 10 години. Миналата година се върнах дефинитивно. Като пристигнах тук, започнах като персонален помощник в кметството, тъй като без работа не мога да седнал съм, но се разболях и в този момент не работя “, споделя пловдивчанката.
Сега всеки ден е в пенсионерския клуб в блок 46. Там с техническия помощник Людмила Начева сега приготвят благотворителна галерия „ Любов и вино “, която ще бъде открита в навечерието на 14 февруари - Деня на любовта и виното. Двете се занимават с декупаж върху бутилки, вази, чаши. Предметите ще бъдат изложени в клуба преди празника, а събраните средства от самодейността ще отидат за възрастните хора.
Гана признава, че плетките и шиенето не се удават. Шегува се, че е от модерните баби - може добре да борави с интернет и скайп и си има у дома компютър. Изчела е всяка книга от голямата си библиотека, а с кафето наложително възпламенява цигара. Тя има наследник, внук и внучка. Уточнява, че внучката е щерка на племенницата и доста я обича.
Съвет към младите Камъкът си тежи на мястото
Младите да спрат да вървят в чужбина, там ние сме бели плебеи. Преживяла съм го и знам какво е. Да вървят да учат, но да се завръщат в България. Да оправят тая страна, да раждат децата си тук, тъй като камъкът си тежи на мястото. Тук не сме доста небогати. Има деца в първи клас с телефони по 500 лв. в джоба. Бедността идва от напрежението и многото екстри, които желаеме да имаме.
До Италия и обратно
В Италия на едно дете му се купува телефон чак в осми клас. Във всеки дом има само един тв приемник в огромната стая. Семейството се събира вечер, гледат се новините и един филм и лягат. В чужбина хората единствено работят и спят, а ние тук от масата отиваме на работа, през целия ден кафенетата са цялостни. В Италия хора по кафенетата може да видиш единствено в събота и неделя.
Там не всички са богати, заплащат ток на два месеца. Затова перат събота и неделя, когато токът е по-евтин. Не можеш да видиш лампа да свети измежду бял ден. В Италия обществената пенсия е 600 евро, само че не стига за нищо. Жените не работят, гледат децата, а мъжете работят за повече пари и устоят фамилията.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ