Фалшификатите в София: какво научихме
Галерия " Структура " в София стана обект на най-големия артскандал в България за последните години. Той бе провокиран от изложбата " Модернизъм и авангард. Българската вероятност " със 100 творби от сбирката на Николай Неделчев. Изложбата, съпроводена от респектиращ азбучник, сама по себе си беше сензационна, тъй като показваше невиждани мостри. Някои - на известни художници от интервала, други - на малко познати и съвсем непознати създатели.
Още заглавието заявяваше рекламация за изобретение. И то не на обособена творба или създател, а на цялостен живописен слой в българското изобразително изкуство. А точно: модернизмът в България сред двете международни войни - много настрана от наложената визия за него и в доста по-активен разговор със западноевропейските трендове. Изложбата трябваше да отговори и на устойчивата културна вътрешен глас, че българският модернизъм мъчно стига до българската аудитория. Защото при появяването си той е в несъгласие с упованията ѝ. След Девети септември - тъй като е подложен на идеологическа цензура, а след Десети ноември - тъй като към този момент няма памет за него, пък и не е попътен на пазарния интерес на колекционерите.
Кои са положителните и кои са неприятните?
И ето в този момент модернизмът най-сетне ни се явява подобен, какъвто близо век е съществувал отвън нашия взор. Чувството трябваше да бъде на радостно удивление и щеше да бъде такова, в случай че не бе помрачено от сянката на фалшификацията. Събитията се развиха бързо и в последователност като във филм, отдаден на злополука. Най-напред се чуха съмнения, че някои от работите не са достоверни. После рисунка с подписа на Сирак Скитник и название " Сън " се оказа корица на " Кама сутра ", издание на " Pengiun " от 2012 година. А рисунката на Мирчо Качулев " Любов " се оказа, че тревожно доста наподобява на портрет на Глен Клоуз, изработен от известния френски художник Киб. После в обществените мрежи, не без злорадо наслаждение, се надпреварваха кой ще откри и други изображения, реплики на които участват в изложбата със статут на оригинали. Накрая галеристката Мария Василева и тримата изкуствоведи, работили с нея, се принудиха да се извинят на публиката, че са позволили имитации. Те смъкнаха разпознатите като такива (общо 14) и сезираха прокуратурата за машинация. В последна сметка изложбата беше закрита.
Получи се същинско изкуствоведско криминале, което съгласно условията на всеобщите жанрове допуска на първо време да разпознаем " положителните " и " неприятните " в него. Това не наподобява мъчно - неприятни са колекционерът, галеристката и нейните изкуствоведи, а положителни са тези, които ги разобличават. Бързо набра поддръжка хипотезата, че неприятните вземат участие в " гигантска операция " с желание да вдигнат неведнъж цената на сбирката на Неделчев преди той да я продаде. И това, в случай че не бяха положителните, щеше да стане с проявлението ѝ в най-модната за момента софийска изложба и с обрастването ѝ с изкуствоведчески текстове, които ѝ приписват свръхстойност. Така работите в нея от маргинални, съгласно канона на историята на българското изобразително изкуството, трябваше да сменят вероятността на самата история.
Още заглавието заявяваше рекламация за изобретение. И то не на обособена творба или създател, а на цялостен живописен слой в българското изобразително изкуство. А точно: модернизмът в България сред двете международни войни - много настрана от наложената визия за него и в доста по-активен разговор със западноевропейските трендове. Изложбата трябваше да отговори и на устойчивата културна вътрешен глас, че българският модернизъм мъчно стига до българската аудитория. Защото при появяването си той е в несъгласие с упованията ѝ. След Девети септември - тъй като е подложен на идеологическа цензура, а след Десети ноември - тъй като към този момент няма памет за него, пък и не е попътен на пазарния интерес на колекционерите.
Кои са положителните и кои са неприятните?
И ето в този момент модернизмът най-сетне ни се явява подобен, какъвто близо век е съществувал отвън нашия взор. Чувството трябваше да бъде на радостно удивление и щеше да бъде такова, в случай че не бе помрачено от сянката на фалшификацията. Събитията се развиха бързо и в последователност като във филм, отдаден на злополука. Най-напред се чуха съмнения, че някои от работите не са достоверни. После рисунка с подписа на Сирак Скитник и название " Сън " се оказа корица на " Кама сутра ", издание на " Pengiun " от 2012 година. А рисунката на Мирчо Качулев " Любов " се оказа, че тревожно доста наподобява на портрет на Глен Клоуз, изработен от известния френски художник Киб. После в обществените мрежи, не без злорадо наслаждение, се надпреварваха кой ще откри и други изображения, реплики на които участват в изложбата със статут на оригинали. Накрая галеристката Мария Василева и тримата изкуствоведи, работили с нея, се принудиха да се извинят на публиката, че са позволили имитации. Те смъкнаха разпознатите като такива (общо 14) и сезираха прокуратурата за машинация. В последна сметка изложбата беше закрита.
Получи се същинско изкуствоведско криминале, което съгласно условията на всеобщите жанрове допуска на първо време да разпознаем " положителните " и " неприятните " в него. Това не наподобява мъчно - неприятни са колекционерът, галеристката и нейните изкуствоведи, а положителни са тези, които ги разобличават. Бързо набра поддръжка хипотезата, че неприятните вземат участие в " гигантска операция " с желание да вдигнат неведнъж цената на сбирката на Неделчев преди той да я продаде. И това, в случай че не бяха положителните, щеше да стане с проявлението ѝ в най-модната за момента софийска изложба и с обрастването ѝ с изкуствоведчески текстове, които ѝ приписват свръхстойност. Така работите в нея от маргинални, съгласно канона на историята на българското изобразително изкуството, трябваше да сменят вероятността на самата история.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ