Г-н Местан драматично се завърна на политическия хоризонт в ролята

Г-н Местан трагично се завърна на политическия небосвод в ролята на наш, роден Нелсън Мандела, поставяйки въпроса за признание на българските турци като национално малцинство.

В различен миг тази вест би имала капацитета да отвее в давност имотния скандал, както нормално вършат национал-телевизионните дразнения.

Само че този път, като изключим Джамбазки, който обви, че ще го съди за държавна измяна (в миг, в който е обезпокоен, че Европарламентът ще обезсмисли борбата му против пакета мобилност), поръчката не стресна никого. Единствен господин Хекимян поспори с водача в едно предаване с банер „ против конституцията “.

Но дано отидем оттатък предизборната политическа игра – има ли турско малцинство у нас? Въпросът е риторичен, явно е, че има. И да се повтори културно-административният геноцид на това население от 80-те години, когато властта твърдеше, че турците са се объркали и в действителност са българи, е невероятно.

Дефиниция за национално малцинство?

Виждаме турско малцинство към нас, само че от друга - по документи - като че ли го няма. Защото когато подписахме Рамковата спогодба за малцинствата, ние тържествено декларирахме, че сме съгласни с хубавите правила и бихме ги изпълнявали с наслада, единствено дето, пусто, у нас национални малцинства нямало. И това стана надалеч преди да ни е сполетяла националистическата нервност от последните години – във времена, когато отпред бяха проевропейски политици!

Проблемът сякаш е в самото разбиране за национално малцинство. Няма общоприета формулировка за него даже в Рамковата спогодба. Самата дума „ нация “ неизбежно извиква асоциации с политически план: нацията е обособена културна общественост със лични институции и воля за суверенитет. Национални малцинства постоянно се мислят като групи, свързани с друга, към този момент съществуваща национална страна - да вземем за пример руснаците в Украйна, унгарците в Румъния, българите в Югославия и така нататък. Близостта с една могъща и все по-агресивна Турция не може да не провокира известни страхове.

Неопределеността на термина разрешава на всяка страна да си го пояснява както си желае. В места като Белгия и Италия да вземем за пример приказват за лингвистични групи, Австрия и Англия избират да назовават групите етнически; Франция пък се пробва да наложи в Европа своя модел на регионализъм, където територията, а не антропологическите специфики са водещи в определянето на разликите. Защо България не желае да откри своя модел и продължава да се държи като щраус с глава, заровена в патриотарските пясъци? Иска ми се да можех да кажа на господин Местан: извинявайте, само че нашия модел е различен, ние сме дали културни права на, примерно, разградските българи, оказваме помощ им да пазят своя характерен турски акцент, да показват локалните си обичаи.

В демократичната си версия културната еднаквост се разполага на две равнища. На повърхността всеки от нас има своите усети, обичаи, майчин език, песни, мечти за предшественици и генезис: те ни дават самочувствие и ни оказват помощ да намерим мястото си паралелно с другите си съграждани. Всички сме малцинства - в най-радикалния вид – малцинства от един човек, в случай че изтъквам Оруел. Дълбоката ни еднаквост обаче би трябвало да е единна: безспорна би трябвало да е лоялността към страната, спазването на закона, приемането на базовите цивилизационни правила за обществото, в което живеем. Няма по какъв начин да толерираме замяна на политическата власт с тази на обичайни религиозни водачи: да вземем за пример да приемем многоженството или клитеротомията (ритуално изрязване на клитора, практикувано в някои африкански страни - б.ред.)

Само по този начин те ще почитат правилата на обществото ни

В този смисъл политиката на актуалната страна, съгласно мен, би трябвало да върви в две противоположни направления: размножаване на повърхностните, естетически, с цел да не кажа, консуматорски знаци на идентичността ни - от една страна - и подсилване на единството към дълбоките базисни правила на модерната страна - от друга. По тези тематики бих предложил да си приказваме: през днешния ден на дневен ред са българските турци, на следващия ден – другите ромски култури, калдераши, ярлии, мечкари, в други ден може би руснаците, каракачаните, китайците. Няма нищо ужасно в повърхностните знаци на разграничение: когато ги почитаме, ние почитаме самите хора и по този начин им разрешаваме по-добре да се интегрират. И надлежно – да съблюдават дълбоките правила на обществото ни, които са същински значимите.

А другояче господин Местан е прав: конституциите се трансформират. Само не виждам необикновен възторг у българските турци да се подвигат на битка за самоопределяне. Пък и благосклонностите им към прилежаща Турция май не са високи в последно време. Движение за права и свободи ги държи крепко на един гражданско-клиентелистки принцип и в случай че страната не извърши някоя брутална простотия, каквато беше Възродителния развой, внезапни промени надали би трябвало да се чакат.

А, Мандела, прочее не стартира битката си за тъждество сред черни и бели в утринен новинарски блок.

Б. ред. - Статията е от Дойче веле.