Румен Леонидов: Казвам това, което мисля, и съм уволняван шест пъти
- Г-н Леонидов, какво ли би споделил за вас прародител ви воеводата Леонид Янков? Разкажете освен това за него.
- Прадядо ми Леонид Янков е прочут като Леонид Войвода и Лев Балкански. Самоубива се с патрон в гърлото, с цел да не попадне жив в ръцете на обкръжилите го отвред турци. Признателният народ незабавно му посвещава една от най-жалните си песни „ Тръби тръба в Гевгелия”, която и до през днешния ден се знае като Марсилезата на този край...
Полагат натрупа му в двора на казармата. Гевгелийският каймакамин вика Хилми паша, валията на Солун, с очите си да се убеди, че пред него пречупен лежи фамозния Леонид капитан. Той пък кани 12-те задгранични консули. Привиква и всички локални чорбаджии и ги пита един след различен: „ Кажи ми, чорбаджи, това ли е оня Леонид челник?” Всички отвръщат едно и също: „ Не знам, ефенди, Леонид не е родом от Гевгелия, той е от село Мачуково!”
Тогава Хилми паша подрежда да извикат майката на Леонид Ката и я запитва:
- Кажи ми, жено, това тук твоят наследник ли е, или не е той?
А тя, уплашена, едвам съумява през сълзи да промълви:
- Да, това е моят наследник...
Тогава валията почтително допира рамото й и споделя:
- Халал да ти е млекото, с което си засукала тоя твой юнашки наследник! Ако имах 100 души храбри като него, цяла Македония щеше мирна да стои!”
В деня на погребението всичките камбани бият на умряло. Повече от 3000 души се стичат да изпратят войводата до покойницата му в двора на черквата „ Свети Спас”. От 1924 година до 1934 година сръбските управляващи не разрешават всевъзможни визити на гроба на прародител ми... Едва на 2 август 1951 година му издигат монумент отвън Гевгелия, неделеч от лобното място. Дълго делото на Леонид Воевода като народен бунтовник е премълчавано, турен е в сянката на починалите в битката срещу фашизма комунисти. Върху паметника му инсталират желязна петолъчка. Когато по-малкият му наследник Александър Янков посещава лобното място на татко си, македонската му кръв кипва и персонално скършва „ петокраката”. Той е разгневен, мака че също е бил партизанин. Заради постъпката си е задържан от локалната милиция. След дълги пояснения кой е и за какво е тук го пускат да си върви у Бугарско.
Почит към мъртвите. Вдясно войводата Леонид Янков
Всяка година на 2 август на паметника на Леонид воевода идват няколко рейса с възпитаници от гевгелийските учебни заведения, с цел да поставят свежи цветя и изпеят песента за Лев Балкански. А надписът върху гранита гласи: „ През август 1905 година в тази околност Гюров дол героичен почина именитият челник Леонид Янков със своята чета, която се сражаваше с 3000 турски аскери за свободата на македонския народ”.
Винаги запитвам на поетите: „ Какво толкоз неприятно ви се случи, че започнахте да пишете стихове? Нямаше ли друга опция?”.
Майка ми Йорданка Леонидова беше учителка, тя писала стихове, само че приживе разгласява единствено разкази. Най-вече случки от всекидневието й на възпитател. Баща й Иван Вълчев е бил печатар, само че са му викали Сократ – умееше доста забавно да споделя, беше постоянно душата на фамилните сбирки. Започнах с епиграми в „ Средношколско знаме”, имаше подобен столичен вестник за възпитаници. Заради един фейлетон против директорката на Техникума по електроника, където учех, за малко щяха да ме изключат, само че се намеси редактор от в. “Народна юноша “. По-късно директорката си отмъсти, само че това е друга история. Първото ми оповестено стихче в сп. „ Родна тирада “ се споделяше „ Хамлет” и го избра незабравимият преводач Григор Ленков - интелектуалец от висока класа. Той рови близо час листата с мои неща и най-после въздъхна: „ Това става за щемпел! “ По-късно открих разликата сред това да пишеш стихотворния и това да си стихотворец. И до момента болшинството драскачи си мислят, че основават лирика, тъй като официално редят римушки или преяждат с просвета и културни въздействия. Културата няма нищо общо с изкуството. Изкуство е това, което надвишава културната рамка. От детската градина до университета ни учат и възпитават да възприемаме единствено съществуващото в тези рамки, никой не отваря очите ни за риска да прекрачиш границите на познатото, да оцениш пробива. Затова поетът събитие Константин Павлов споделя, като че ли за себе си, че надареният е най-големият зложелател на гения.
- Как си представяхте бъдещето си?
- Исках да стана следовател, след това летец, най-после приключих българска лингвистика, тъй като там няма математика или безкрайна върволяк от славни дати като в специалността история. Много рано осъзнах, че пребивавам в общество, в което най-важно е какво минало имаш, а не какво бъдеще искаш. В този мисъл в никакъв случай за нищо не съм мечтал, нито съм си фантазирал, даже се изненадах, че поети като Любо Левчев, Коста Павлов, Блага Димитрова, Недялко Йорданов, Иван Радоев, Христо Фотев, Дамян Дамянов, Виктор Самуилов харесаха първите ми поетични книжки… Много по-късно поетът Борислав Геронтиев и белетристът Димитър Шумналиев бяха сред първите, които оцениха най-новаторската ми книга „ Сляпа неделя “, до момента в който моите връстници и възпитаници лирици не я усетиха, тъй като преживят славата и сламата на културната рамка. Но стихотворец не е специалност, а предопределение, по тази причина не аз, а бъдещето ми, ориста сама ме избра да стана и станах публицист, журналист, есеист, преводач…
- От кого се учихте? Добър възпитаник ли бяхте? Какво не научихте?
- До осми клас бяха първенец, сетне добър 3.80, само че като междинен механик по промишлена електроника се дипломирах отличен 5.53. Благодарение на учителката ми по математика, която в дипломата вместо тройка ми писа четворка по благосклонност. Харесваше изявленията ми във вестниците. В литературата минах през разнообразни въздействия - от Лорка и Елиът до Уолт Уитман, Константинос Кававис. От българските Дебелянов ми е обичан, от актуалните школувах при Левчев – до момента в който бях в казармата, а като студент открих Коста Павлов и до момента съм захласнат по невероятната му лирика. Недостъпна за болшинството, привикнали на културни стихосложения.
Дали съм бил добър възпитаник в литературата – не знам. Времето ще покаже. Но имам личен профил и това не е малко. Не можах да се науча да пиша едно и също стихче цялостен живот, постоянно да пея на три ноти, не можах да се помиря със себе си и не преставам да диря нови форми и непознати духовни територии…
- Преди години сте били отчаян от обществото. Защо?
- Да, правилно е. Днес у нас живеят три-четири генерации напълно разнообразни българи, които официално имат общ език, само че нямат обща национална концепция. Няма взаимност, няма взаимност даже сред тези, които имат общи разбирания за живота и гибелта. Възпитан съм като мечтател, никой от рода ми не се е борил за себе си, в никое време не сме били егоисти, по-скоро доста скромни и даже чисти до доверчивост са хората в моята огромна фамилия. Дълго време милеех за моя народ, на той се оказа в преобладаващата си част не на висотата, която чаках. От турско време до момента болшинството от този народ е едно и също. И това болшинство няма нищо общо със „ своите “ герои, които туриха десниците си в огъня и не гъкнаха, до момента в който кътниците им не станаха на пепел…
- Пак в недалечното минало споменахте нещо за потребността от танкове, в решаването на някакви проблеми на страната?
- Не съм загатнал думата танкове, просто приканих военните да вземат властта от Костов, да затворят всички политици от 1990 на стадионите и да ги оставят три месеца без покрив, на вода и самун и без тоалетна хартия. Това ми донесе изгонване от всякъде, два пъти приучване в цивилната и военната прокуратура, дълго време без работа и месеци без една стотинка доход. Сега всеки ден се чуват сходни апели от вбесени слушатели на националните радиа, пишат го във фейсбук, само че никой не им обръща никакво внимание. Народът е трансфорат в навалица и към този момент му е все едно дали ще мучи, дали ще блее или ще квичи. Инак от дълго време съм се отрекъл от всякакво принуждение и революционни дейности, единствено святата еволюция и вярата в Светлите небесни сили е решаваща за персоналната ни и обща праведност. Но българинът като цяло е цялостен безбожник, тоталитарен лакомец и думата Бог му звучи като бля-бля… Но ще пристигна време, когато ще съжалява за всичко, за което през днешния ден му е отсам, та отвъд.
Константин Павлов, Йордан Радичков, Румен Леонидов и Анго Боянов
- Вие сте рицар на книгата. Защо? Не е ли по-добре да сте рицар на финансите?
- Дон Кихот на книгата звучи по-добре. Това е почетно звание, получих грамота и тапия поради два уеб страницата, в чието основаване имам персонално присъединяване – Лира.бг и Факел.бг. От години самичък подкрепям втория уебсайт, стотици създатели са минали през него, хиляди книги, стихове, разкази, мнения, есета, статии-позиции, само че нито един финансов рицар не се сети да ми даде едно рицарско рамо, та карам единствено на своя Росинант и разгадавам единствено на острото си самостоятелно копие. През дребното ми издателство са минали едни от най-качествените български създатели, само че нито един от тях и до ден сегашен не е почетен със „ Златен век” или друга национална премия. Иначе не стопира раздаването на „ Златни пера” от патки и кокошки, всевъзможни награди и наградки на културно пишещи,оценявани от културно мислещи. Цялата тази сюрия обаче ще изчезне завчас, както след 10 ноември приживе умряха десетки създатели със статута на огромни писатели. Но е добре, че от дълго време съм над тези суети, несправедливости, мании, тъй като знам, че националните стойности са други величини, а до тях не се стига с властови ухажвания и тъпоъгълни кръгове…
- Защо Радичков е на основната фотография на страницата ви във фейсбук?
- Защото е единственият, на който до неговата кончина приказвах на Вие. В последните години от живота бях сред най-близките му другари. Прозата му е лирика за духа, както поезията на Коста Павлов. И двамата, Бог да ги помилва, са земята и небесата, сред които живея. Те са ми алфата и омегата на персоналния образец и персоналната орис. От живите обичам Рада Москова, писателка с висок морал и с духовна квас, както и поета Борис Христов.
С приятелите кандидат-президенти Кулеков и Бойчев
- С кого от известните наши писатели и поети най-вече обичахте да си говорите? Какво научихте от тези мъдри хора?
- Към изброените нагоре би трябвало да прибавя Радой Ралин, Невена Стефанова, Иван Динков, Генчо Стоев, Вера Мутафчиева, Биньо Иванов, Станислав Стратиев, Първан Стефанов, Любен Дилов,. Липсват ми Иван Методиев, Николай Искъров, Жоро Рупчев, Добри Тонев, изпитвам деликатност към Станка Пенчева, Любен Петков, Йордан Василев. От живите обичам Миряна, Иван Теофилов, Иван Цанев, Кирил Кадийски, Неда Антонова, Георги Борисов, Любомир Николов, Палми Ранчев, от относително по-младите - Елин Рахнев, Людмил Димитров, Асен Валентинов, доста надарен е Васил Славов. Сигурно пропущам някого…
- Кое в литературата от последните години ще наречете събитие?
- Неда Антонова, която претърпява същински подем, сътвори книгите за кралица Елеонора, за преподобна Стойна, за Венета, обичаната на Ботев, и за първия след Бога – Васил Левски. Владо Зарев също сподели по какъв начин би трябвало да се написа, доста се веселя на „ Камбаната “ на Недялко Славов, която изми лицето на нашето потомство. Романът „ Калуня-каля “ на Георги Божинов потвърди, че и след физическата гибел огромният публицист оживява и влиза в сърцата на идващите генерации читатели.
- Уволняван сте шест пъти. Какви са били прегрешенията ви?
- Прегрешенията ми са, че имам първокласно държание – споделям това, което мисля. А това е разкош, безспорен разкош, само че го осъзнах, едвам откакто го дефинира умната ми щерка Румена.
- Членували ли сте в партия?
- Членувал съм в една-единствена партия „ Гранит”, която от дълго време не съществува. При това бях водач, ха-ха-ха. Оттогава членувам в партията на Господ и единствено той може да ме изключи от нея.
- Какво бихте споделили пред евродепутатите, в случай че ви позволен до трибуната в Брюксел?
- По едно стихотворение от Ботев, Дебелянов и Коста Павлов.
- Съпругата ви - известната журналистка Вивиана Асса, написа есе. 40 години с Румен. Как се живее 40 години с една жена?
- Виви е велико момиче, тя освен ме изтърпя като македонски темперамент и свободомислещ чудак, само че придаде на децата ни онази допълнителност към природата им, без която през днешния ден не мога да си показва. Тя е прелестна журналистка, беше водещо име във в. “Ние, дамите “, има капацитет за белетрист, доказателство са изявления в авторитетни литературни списания, както и оценките, които получи. Но тя е лишена от онази капка свята упоритост и светла суетност, която трансформира егото ни в осъществена същина, тя жертва към този момент гения си, за сметка на грижите за близките - деца, внуци и заболели родители. Благодаря на Бог, че свърза живота ми с нея, колкото повече приближавам до срещата с Него, толкоз повече съзнавам каква отзивчивост съм получил от Негова страна. Виви е най-големият ми шанс в този живот. В другия – ще видим…
Исак ГОЗЕС
- Прадядо ми Леонид Янков е прочут като Леонид Войвода и Лев Балкански. Самоубива се с патрон в гърлото, с цел да не попадне жив в ръцете на обкръжилите го отвред турци. Признателният народ незабавно му посвещава една от най-жалните си песни „ Тръби тръба в Гевгелия”, която и до през днешния ден се знае като Марсилезата на този край...
Полагат натрупа му в двора на казармата. Гевгелийският каймакамин вика Хилми паша, валията на Солун, с очите си да се убеди, че пред него пречупен лежи фамозния Леонид капитан. Той пък кани 12-те задгранични консули. Привиква и всички локални чорбаджии и ги пита един след различен: „ Кажи ми, чорбаджи, това ли е оня Леонид челник?” Всички отвръщат едно и също: „ Не знам, ефенди, Леонид не е родом от Гевгелия, той е от село Мачуково!”
Тогава Хилми паша подрежда да извикат майката на Леонид Ката и я запитва:
- Кажи ми, жено, това тук твоят наследник ли е, или не е той?
А тя, уплашена, едвам съумява през сълзи да промълви:
- Да, това е моят наследник...
Тогава валията почтително допира рамото й и споделя:
- Халал да ти е млекото, с което си засукала тоя твой юнашки наследник! Ако имах 100 души храбри като него, цяла Македония щеше мирна да стои!”
В деня на погребението всичките камбани бият на умряло. Повече от 3000 души се стичат да изпратят войводата до покойницата му в двора на черквата „ Свети Спас”. От 1924 година до 1934 година сръбските управляващи не разрешават всевъзможни визити на гроба на прародител ми... Едва на 2 август 1951 година му издигат монумент отвън Гевгелия, неделеч от лобното място. Дълго делото на Леонид Воевода като народен бунтовник е премълчавано, турен е в сянката на починалите в битката срещу фашизма комунисти. Върху паметника му инсталират желязна петолъчка. Когато по-малкият му наследник Александър Янков посещава лобното място на татко си, македонската му кръв кипва и персонално скършва „ петокраката”. Той е разгневен, мака че също е бил партизанин. Заради постъпката си е задържан от локалната милиция. След дълги пояснения кой е и за какво е тук го пускат да си върви у Бугарско.
Почит към мъртвите. Вдясно войводата Леонид Янков
Всяка година на 2 август на паметника на Леонид воевода идват няколко рейса с възпитаници от гевгелийските учебни заведения, с цел да поставят свежи цветя и изпеят песента за Лев Балкански. А надписът върху гранита гласи: „ През август 1905 година в тази околност Гюров дол героичен почина именитият челник Леонид Янков със своята чета, която се сражаваше с 3000 турски аскери за свободата на македонския народ”.
Винаги запитвам на поетите: „ Какво толкоз неприятно ви се случи, че започнахте да пишете стихове? Нямаше ли друга опция?”.
Майка ми Йорданка Леонидова беше учителка, тя писала стихове, само че приживе разгласява единствено разкази. Най-вече случки от всекидневието й на възпитател. Баща й Иван Вълчев е бил печатар, само че са му викали Сократ – умееше доста забавно да споделя, беше постоянно душата на фамилните сбирки. Започнах с епиграми в „ Средношколско знаме”, имаше подобен столичен вестник за възпитаници. Заради един фейлетон против директорката на Техникума по електроника, където учех, за малко щяха да ме изключат, само че се намеси редактор от в. “Народна юноша “. По-късно директорката си отмъсти, само че това е друга история. Първото ми оповестено стихче в сп. „ Родна тирада “ се споделяше „ Хамлет” и го избра незабравимият преводач Григор Ленков - интелектуалец от висока класа. Той рови близо час листата с мои неща и най-после въздъхна: „ Това става за щемпел! “ По-късно открих разликата сред това да пишеш стихотворния и това да си стихотворец. И до момента болшинството драскачи си мислят, че основават лирика, тъй като официално редят римушки или преяждат с просвета и културни въздействия. Културата няма нищо общо с изкуството. Изкуство е това, което надвишава културната рамка. От детската градина до университета ни учат и възпитават да възприемаме единствено съществуващото в тези рамки, никой не отваря очите ни за риска да прекрачиш границите на познатото, да оцениш пробива. Затова поетът събитие Константин Павлов споделя, като че ли за себе си, че надареният е най-големият зложелател на гения.
- Как си представяхте бъдещето си?
- Исках да стана следовател, след това летец, най-после приключих българска лингвистика, тъй като там няма математика или безкрайна върволяк от славни дати като в специалността история. Много рано осъзнах, че пребивавам в общество, в което най-важно е какво минало имаш, а не какво бъдеще искаш. В този мисъл в никакъв случай за нищо не съм мечтал, нито съм си фантазирал, даже се изненадах, че поети като Любо Левчев, Коста Павлов, Блага Димитрова, Недялко Йорданов, Иван Радоев, Христо Фотев, Дамян Дамянов, Виктор Самуилов харесаха първите ми поетични книжки… Много по-късно поетът Борислав Геронтиев и белетристът Димитър Шумналиев бяха сред първите, които оцениха най-новаторската ми книга „ Сляпа неделя “, до момента в който моите връстници и възпитаници лирици не я усетиха, тъй като преживят славата и сламата на културната рамка. Но стихотворец не е специалност, а предопределение, по тази причина не аз, а бъдещето ми, ориста сама ме избра да стана и станах публицист, журналист, есеист, преводач…
- От кого се учихте? Добър възпитаник ли бяхте? Какво не научихте?
- До осми клас бяха първенец, сетне добър 3.80, само че като междинен механик по промишлена електроника се дипломирах отличен 5.53. Благодарение на учителката ми по математика, която в дипломата вместо тройка ми писа четворка по благосклонност. Харесваше изявленията ми във вестниците. В литературата минах през разнообразни въздействия - от Лорка и Елиът до Уолт Уитман, Константинос Кававис. От българските Дебелянов ми е обичан, от актуалните школувах при Левчев – до момента в който бях в казармата, а като студент открих Коста Павлов и до момента съм захласнат по невероятната му лирика. Недостъпна за болшинството, привикнали на културни стихосложения.
Дали съм бил добър възпитаник в литературата – не знам. Времето ще покаже. Но имам личен профил и това не е малко. Не можах да се науча да пиша едно и също стихче цялостен живот, постоянно да пея на три ноти, не можах да се помиря със себе си и не преставам да диря нови форми и непознати духовни територии…
- Преди години сте били отчаян от обществото. Защо?
- Да, правилно е. Днес у нас живеят три-четири генерации напълно разнообразни българи, които официално имат общ език, само че нямат обща национална концепция. Няма взаимност, няма взаимност даже сред тези, които имат общи разбирания за живота и гибелта. Възпитан съм като мечтател, никой от рода ми не се е борил за себе си, в никое време не сме били егоисти, по-скоро доста скромни и даже чисти до доверчивост са хората в моята огромна фамилия. Дълго време милеех за моя народ, на той се оказа в преобладаващата си част не на висотата, която чаках. От турско време до момента болшинството от този народ е едно и също. И това болшинство няма нищо общо със „ своите “ герои, които туриха десниците си в огъня и не гъкнаха, до момента в който кътниците им не станаха на пепел…
- Пак в недалечното минало споменахте нещо за потребността от танкове, в решаването на някакви проблеми на страната?
- Не съм загатнал думата танкове, просто приканих военните да вземат властта от Костов, да затворят всички политици от 1990 на стадионите и да ги оставят три месеца без покрив, на вода и самун и без тоалетна хартия. Това ми донесе изгонване от всякъде, два пъти приучване в цивилната и военната прокуратура, дълго време без работа и месеци без една стотинка доход. Сега всеки ден се чуват сходни апели от вбесени слушатели на националните радиа, пишат го във фейсбук, само че никой не им обръща никакво внимание. Народът е трансфорат в навалица и към този момент му е все едно дали ще мучи, дали ще блее или ще квичи. Инак от дълго време съм се отрекъл от всякакво принуждение и революционни дейности, единствено святата еволюция и вярата в Светлите небесни сили е решаваща за персоналната ни и обща праведност. Но българинът като цяло е цялостен безбожник, тоталитарен лакомец и думата Бог му звучи като бля-бля… Но ще пристигна време, когато ще съжалява за всичко, за което през днешния ден му е отсам, та отвъд.
Константин Павлов, Йордан Радичков, Румен Леонидов и Анго Боянов
- Вие сте рицар на книгата. Защо? Не е ли по-добре да сте рицар на финансите?
- Дон Кихот на книгата звучи по-добре. Това е почетно звание, получих грамота и тапия поради два уеб страницата, в чието основаване имам персонално присъединяване – Лира.бг и Факел.бг. От години самичък подкрепям втория уебсайт, стотици създатели са минали през него, хиляди книги, стихове, разкази, мнения, есета, статии-позиции, само че нито един финансов рицар не се сети да ми даде едно рицарско рамо, та карам единствено на своя Росинант и разгадавам единствено на острото си самостоятелно копие. През дребното ми издателство са минали едни от най-качествените български създатели, само че нито един от тях и до ден сегашен не е почетен със „ Златен век” или друга национална премия. Иначе не стопира раздаването на „ Златни пера” от патки и кокошки, всевъзможни награди и наградки на културно пишещи,оценявани от културно мислещи. Цялата тази сюрия обаче ще изчезне завчас, както след 10 ноември приживе умряха десетки създатели със статута на огромни писатели. Но е добре, че от дълго време съм над тези суети, несправедливости, мании, тъй като знам, че националните стойности са други величини, а до тях не се стига с властови ухажвания и тъпоъгълни кръгове…
- Защо Радичков е на основната фотография на страницата ви във фейсбук?
- Защото е единственият, на който до неговата кончина приказвах на Вие. В последните години от живота бях сред най-близките му другари. Прозата му е лирика за духа, както поезията на Коста Павлов. И двамата, Бог да ги помилва, са земята и небесата, сред които живея. Те са ми алфата и омегата на персоналния образец и персоналната орис. От живите обичам Рада Москова, писателка с висок морал и с духовна квас, както и поета Борис Христов.
С приятелите кандидат-президенти Кулеков и Бойчев
- С кого от известните наши писатели и поети най-вече обичахте да си говорите? Какво научихте от тези мъдри хора?
- Към изброените нагоре би трябвало да прибавя Радой Ралин, Невена Стефанова, Иван Динков, Генчо Стоев, Вера Мутафчиева, Биньо Иванов, Станислав Стратиев, Първан Стефанов, Любен Дилов,. Липсват ми Иван Методиев, Николай Искъров, Жоро Рупчев, Добри Тонев, изпитвам деликатност към Станка Пенчева, Любен Петков, Йордан Василев. От живите обичам Миряна, Иван Теофилов, Иван Цанев, Кирил Кадийски, Неда Антонова, Георги Борисов, Любомир Николов, Палми Ранчев, от относително по-младите - Елин Рахнев, Людмил Димитров, Асен Валентинов, доста надарен е Васил Славов. Сигурно пропущам някого…
- Кое в литературата от последните години ще наречете събитие?
- Неда Антонова, която претърпява същински подем, сътвори книгите за кралица Елеонора, за преподобна Стойна, за Венета, обичаната на Ботев, и за първия след Бога – Васил Левски. Владо Зарев също сподели по какъв начин би трябвало да се написа, доста се веселя на „ Камбаната “ на Недялко Славов, която изми лицето на нашето потомство. Романът „ Калуня-каля “ на Георги Божинов потвърди, че и след физическата гибел огромният публицист оживява и влиза в сърцата на идващите генерации читатели.
- Уволняван сте шест пъти. Какви са били прегрешенията ви?
- Прегрешенията ми са, че имам първокласно държание – споделям това, което мисля. А това е разкош, безспорен разкош, само че го осъзнах, едвам откакто го дефинира умната ми щерка Румена.
- Членували ли сте в партия?
- Членувал съм в една-единствена партия „ Гранит”, която от дълго време не съществува. При това бях водач, ха-ха-ха. Оттогава членувам в партията на Господ и единствено той може да ме изключи от нея.
- Какво бихте споделили пред евродепутатите, в случай че ви позволен до трибуната в Брюксел?
- По едно стихотворение от Ботев, Дебелянов и Коста Павлов.
- Съпругата ви - известната журналистка Вивиана Асса, написа есе. 40 години с Румен. Как се живее 40 години с една жена?
- Виви е велико момиче, тя освен ме изтърпя като македонски темперамент и свободомислещ чудак, само че придаде на децата ни онази допълнителност към природата им, без която през днешния ден не мога да си показва. Тя е прелестна журналистка, беше водещо име във в. “Ние, дамите “, има капацитет за белетрист, доказателство са изявления в авторитетни литературни списания, както и оценките, които получи. Но тя е лишена от онази капка свята упоритост и светла суетност, която трансформира егото ни в осъществена същина, тя жертва към този момент гения си, за сметка на грижите за близките - деца, внуци и заболели родители. Благодаря на Бог, че свърза живота ми с нея, колкото повече приближавам до срещата с Него, толкоз повече съзнавам каква отзивчивост съм получил от Негова страна. Виви е най-големият ми шанс в този живот. В другия – ще видим…
Исак ГОЗЕС
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ