Анализ на Евгений Кънев: За Радев, патрЕотизма и патриотизма
Финансистът и стопански анализатор Евгений Кънев разгласява разбор във Фейсбук , в който разяснява новогодишната тирада на президента Румен Радев , както и смисъла на думите „ патрЕотизъм “ и „ национализъм “ . Публикацията гласи следното:
„ В своето новогодишно послание Радев не пропусна да ни облъчи с неговата ненавист към всички, които освен не споделят неговото схващане, само че и сякаш водят някаква мистична борба с националната памет. Това обработване на комунистическия роман на нашата история – в която МОЧА пасва идеално – като че ли има за цел да трансформира паметта в неизтриваем отпечатък върху нашата идентичност – без опция за преформатиране, което да спре вечно обслужването на съветските ползи у нас.
Парадоксално, даже рецензията против издигането на народен знак като българското знаме на към този момент потвърдено неуместно място /знамето се скъса и би трябвало постоянна подмяна/ се възприема от нашия президент като отцеругателство и отказване от Отечеството. Всъщност това болестно прекарване на съвременността през предишното получи названието „ патрЕотизъм “.
Да почна малко по-отдалеч.
Днешният патрЕотизъм е бил потребен през 19 век по време на Възраждането. Тогава в Европа ферментират нациите, а около тях пораждат нови страни въз основа на триединството на етнос, език и територия. Така пораждат Италия и Германия, а по-късно – след разпада на земните империи /Отоманската, Австро-Унгария, Русия/ и редица държавици в Централна и Източна Европа. Тогава поражда и България, само че непълноценно, поради което ще води поредност войни през 20 век.
Възникването на българската нация е комплициран развой и не е предмет на този текст. Но патриотизмът на 19 век е обслужвал през тогавашните писатели и поети – с най-голяма заслуга на Вазов – точно тази цел. Затова понятието „ Отечество “ е постоянно преди всичко. Постепенно се построява пиетет към това нереално, неодушевено разбиране, а по-късно героите, които умират за него стават неприкосновени идоли, някои даже канонизирани. Но забележете – надалеч не всички починали поборници стават идоли, а единствено една видна група от тях: идеалистите.
*Поборниците са били три групи. Първата е била на откровени хайдуци, които са виждали в политическия аспект на своите дейности основа за бъдещи облаги – като някои от първите воеводи на чети. Втората група са били прагматиците – имали са качествата за революционери, само че не са били подготвени да си жертват живота непременно – доста от тях доживяват Освобождението и по-късно стават български държавници. Нещо повече – те се пробват да заглушат подвизите на третата група – идеалистите и са неглежирали тяхното дело, оставяли са без помощ роднините на починалите идеалисти, желали са цялата популярност за себе си. За идеалистите освен концепцията за свободното родно място е била водеща и са станали известни с нея, само че и са били подготвени да си жертват живота за нея. Вероятно за това Ботев и Левски стават българските икони.
Вазов – най-много със своята „ Епопея на забравените “ – увековечава митовете за идеалистите и ги слага на българския олтар на Свободата. Но значими за поколенията стават не толкоз техните завещания, колкото техните ликове и дело. Нали и през днешния ден всички честваме героите, само че не следваме заветите им? Защото се следват действителни хора, а не идоли, които по формулировка са недостижими. Младата българска нация има потребност от такива герои-идоли, когато нейното обединяване е било висша национална цел. Обичта към нереалната татковина, отечеството е на фундамент.
Защо нереална? Защото родината е в комбиниране с народа като едно цяло. Тук ВСЕ ОЩЕ няма място за обособения човек.
Конфликтът народ-човек на литературно равнище, а по-късно и на културно-обществено равнище стартира при започване на 20 век с появяването на литературния кръг „ Мисъл “ и по-късно на символистите. В този кръг са Пенчо Славейков, Яворов, доктор Кръстев. Известна е тяхната продължителна борба с Вазов за качеството на поезията през дискурса на народа, Родината (Вазов) против индивида с неговата персона, достолепие, усеща / “Мисъл “/. И кое е по-важно. И в действителност изниква и въпросът какво е национализъм. Но още от този момент, сякаш европейският лъх в език, просвета, изкуство, обучение, мода остава запечатан на равнище интелектуален хайлайф.
Разликата с през днешния ден е, че този хайлайф ръководи главно третата българска страна до 9.9.1944 година И той постанова поведенчески модели. Да, отечеството, страната, нацията остават главната парадигма поради битките за национално единство. Но целият ни хайлайф е минал през Европа и сме равносилен народ в Лигата на нациите.
Новата власт след 9.9.1944 г- излъчена от най-малообразованите прослойки с доминантна ориенталска просвета, която елементарно адоптира азиатско-съветската – има потребност от култове.
Дотогава в действителност е нямало. „ Култът беше непознат на българите, основали богомилското придвижване “ – написа Георги Марков в репортажите. „ Той кацна със самолета на Георги Димитров от Москва. “
Народ, формиран от персони не може да бъде ръководен по съветско-болшевишки фасон. Затова те са избити или низвергнати до „ някогашни хора “. Нужен е народ, който да се кланя на култове. Наред с комунистическите герои, стартира култивацията на Левски и Ботев. Апогеят е през 80-те, по отношение на 13 века България. В тази връзка се появяват серия кинофилми за българските царе, а по ТВ вървят сериали по Записките и за Петко Войвода. Прави се опит за култивация на самото „ българско “ за сметка на хората с друго етническо и религиозно съзнание – в подготовка за Възродителния развой.
Всичко това е научно потвърдено – че национализмът е последния кей на всеки тоталитаризъм.
Къде е индивидът, личността с нейното достолепие, чест, горделивост, тъга и така нататък?
Той е излишен, тъй като е задължен да бъде детайл от националната маса.
Това е изворът на днешния патрЕотизъм – римейк на комунистическата идеология за Възкресение на националните култове, с цел да може да бъде следена и направлявана националната маса от (поставен отвън) водач.
Какво е същински национализъм?
Най-вече да разбираме всичко нагоре. Да одобряваме всичките ни герои със личните им достолепия и недостойнства. Ако не можем – да не поддържаме култове. Да се опитваме да сътворяваме и възпитаваме положителни и образовани хора, които да стават персони – съпричастни с другите хора. Да станем съвременно солидарно общество, което да си избира водачите по заслужен, почтен метод. Които определени – да работят за построяването на хората като персони, които ще бъдат на равнището на 21 век.
На равнището на Човека.
За да „ бъдем равни на другите европейски нации “. “
