Азиатската школа в пропагандата ни насъсква едни срещу други
Фалшивите вести и насърчаването на първоначални страхове деформират обществената среда, тъй че всяка частна упоритост стартира да наподобява като социална идея. Изминалите седмици бяха изпълнени с погрешни и манипулативни изказвания, които мълниеносно се превръщаха в „ вести ”. Показателно е, че те постоянно са свързани с първоначални страхове и разчитат на споделеното схващане за безсилието на институциите. Това че са подправени се схваща постоянно, само че по-късно. Въпросът е за какво те могат да станат вести, а някои от тях даже да се възприемат като основа на социална идея?
Всяка сходна обстановка поражда от някакво гръмко „ разобличаване ”. Целта е да бъдат доказани съществуващи страхове, да бъде основана визията за непосредствена и даже „ надвиснала ” опасност за живота и здравето на хората. Скандалът, самичък по себе си, към този момент не наподобява задоволително мощно средство за привличане на публичното внимание. Най-малкото, тъй като в него има най-малко две страни, които биха могли да показват своята позиция. С подправените вести е по-лесно – там няма друга позиция, няма време и място за оборване, няма смисъл от търсене на спомагателна информация. Всичко е казано малко и ясно – водата е отровена, въздухът е токсичен, хлябът ще нарастне, горивата ще нарастнат, а с тях и всичко останало...
Новата годишна продукция от подправени вести все по-често прибягва до мрачните знаци на гибелта. В общественото говорене трайно се настаниха всевъзможни облици и съпоставения, свързани със загубата на човешки живот. Това не е мода, обвързвана с идния Ден на мъртвите и във всеки случай не носи в себе си даже и парченце от нужното почитание към тях. Това са детайли на психическата война, която се води против българското публично схващане. Избраният метод подхожда на азиатската школа в пропагандата и все по-отчетливо се разграничава от това, което виждаме като опити за дестабилизиране и внасяне на ужас в европейските страни. Психологическата война се води от значими, най-малко от позиция на ресурсите, с които разполагат, центрове, които създават и ползват методите на пропагандата, учредена на всяването на боязън и дезориентация в обществото.
Спрямо българското общество се води точно сходен вид психическа война, която придобива все по-гротескни измерения. Тук към този момент не става въпрос за опит да бъде променено мисленето – задачата е повече никой да не се замисля върху това, което представителите на психическата война стартират в общественото пространство. Спекулира се с всичко, само че най-много с страстите на публиката. Плашилата, които се размахват пред очите на обществото, стартират да наподобяват все по-апокалиптично и гротескно.
Все по-често психическата война стартира да си служи с изказванията, че е част от някаква „ спонтанна гражданска самодейност ”, която има за цел да въздаде някаква „ правдивост ”, само че по-често – просто „ отмъщение ”. Употребата на гражданската самодейност стартира да наподобява все по-уродливо, само че сякаш реализира задачите си – от ден на ден, изключително младежи, наподобяват склонни да одобряват, че апелите на следващата психическа офанзива са надеждна основа за социална идея, че точно по този начин би трябвало да наподобява и да се отстоява обществения интерес.
За разлика от краткотрайните офанзиви на психическата война, от вида на тази, на която бяхме очевидци след убийството на русенската журналистка Виктория Маринова, сюжетът с „ майките на деца с увреждания ” продължи прекомерно дълго и се нуждаеше от важен драматургичен поврат. Още през 2016 година, когато бяха извършени първите добре проведени митинги, беше ясно, че към тази тематика има нездравословен политически интерес. Става дума за тежък обществен проблем, който визира живота на стотици хиляди български жители и техните фамилии, само че неговото решение не може да бъде резултат от улични митинги. Протестът беше използван в предизборните акции и значително изчерпа капацитета си.
Новата атака бе форматирана напълно към група от майки на деца с увреждания и към този момент бе неведнъж използвана за политически цели и персонални упоритости. Реакцията на държавното управление и най-много решението за подготовката на пакет от законодателни промени, обезврежда част от политическите упоритости, с които бе претрупан митингът. В тази обстановка бе нужна крупна провокация, която да обнови сюжета и да разреши за следващ път нещастието на хората с увреждания в България да бъде използвана. Търсенето на провокация продължи дни наред, до момента в който не се стигна до изказването на Валери Симеонов, което разреши новата корист с тематиката. Онова, което е желал да каже, както и точните думи на вицепремиера не интересуваха никого. Надигна се поредна вълна от подправена патетика и псевдоморализъм. Сценаристите се разбързаха да се възползват от новата сила и за следващ път се пробваха да показват настояването на оставката на вицепремиера Симеонов като социална идея.
Щетите от следващата психическа офанзива мъчно могат да бъдат оценени. Преди всичко, тя заложи на инструментариума на прочувствения шантаж. Говоренето за „ майките ”, а не обособени майки със своя лична орис, и „ децата с увреждания ”, а не съответните младежи и деца, които философски понесоха несгодите на митинга, трябваше да провокира прочувствен отзив в българското общество. Трябваше да стане ясно, че „ неприятните ръководещи ” презират и се подиграват на „ майките на деца с увреждания ” и не желаят да им дадат това, за което те упорстват. Формулирана по този метод, психическата офанзива няма за цел да провокира съпричастност и взаимност с хората с увреждания. Именно това е най-разрушителният резултат на психическата война – тя не основава общи дела, а унищожава солидарността и опълчва обособени групи в обществото.
Няма обща идея за превъзмогване на проблемите пред хората с увреждане в България. Няма даже единодушие за това за какво те не би трябвало да бъдат възприемани като „ инвалиди ”. Промяната на понятието и даже опитите за въвеждането на разбирането за „ хора с разнообразни благоприятни условия ”, не трансформира обстоятелството, че отношението към тях остава дистанцирано и безразлично, в най-хубавия случай. Всички са съгласни, че думите на Валери Симеонов звучат неприемливо, само че няма болшинство от български жители, които да поддържат освен това от това за тези хора да бъдат дадени повече пари и с това да се решат всички проблеми. Това не може да бъде социална идея. Големият въпрос е за какво методите на този вид психическа война дават резултат в общество като българското? За страдание, отговорът е в това, че в действителност проблемите на хората с увреждания не са основа на обща идея, няма публичен консенсус за това, че те би трябвало да имат опция да изживеят пълноценно живота си. Именно по тази причина става допустимо пред дълбокото равнодушие да бъде повдигнат паравана на публичното отвращение, а съответният проблем да бъде показан като следващо доказателство за това, че „ безконтролната власт поражда цинизъм ”, както побърза да означи президентът.
Това е подправена идея, към и посредством която получиха публично допустим тип обособени политически и властови упоритости. Ако някой се съмнява в това, дано деликатно наблюдава дебатите по двата законопроекта за хората с увреждания. Там, където част от техните проблеми би трябвало да бъдат решени, е ориентирано несравнимо по-малко публично и медийно внимание. Посланието, че хората с увреждания ще получат повече пари, за следващ път ще затвори тематиката за морала, а може даже да предизвика и противоположната вълна на нови претенции от страна на други групи.
Проблемът не е в неналичието на взаимност с тези, които изпитват усложнения, а доста по-дълбоко – към самата социална визия за качеството на живот и за човешкото достолепие в българското общество. Ако те бяха предмет на обща идея, в случай че всички бяхме уверени, че всяко човешко създание се ражда свободно и равно по достолепие и права, то тогава психическата война и пропагандната експанзия нямаше да могат да деморализират дотам публичните връзки. Ако имахме единно схващане за гражданския си дълг към всички, които се нуждаят от поддръжка, нямаше да могат по този начин елементарно да ни насъскват едни против други, водени от първичните ни страхове измежду декора на все по-абсурдните, само че точно по тази причина ефикасни подправени вести.
Всяка сходна обстановка поражда от някакво гръмко „ разобличаване ”. Целта е да бъдат доказани съществуващи страхове, да бъде основана визията за непосредствена и даже „ надвиснала ” опасност за живота и здравето на хората. Скандалът, самичък по себе си, към този момент не наподобява задоволително мощно средство за привличане на публичното внимание. Най-малкото, тъй като в него има най-малко две страни, които биха могли да показват своята позиция. С подправените вести е по-лесно – там няма друга позиция, няма време и място за оборване, няма смисъл от търсене на спомагателна информация. Всичко е казано малко и ясно – водата е отровена, въздухът е токсичен, хлябът ще нарастне, горивата ще нарастнат, а с тях и всичко останало...
Новата годишна продукция от подправени вести все по-често прибягва до мрачните знаци на гибелта. В общественото говорене трайно се настаниха всевъзможни облици и съпоставения, свързани със загубата на човешки живот. Това не е мода, обвързвана с идния Ден на мъртвите и във всеки случай не носи в себе си даже и парченце от нужното почитание към тях. Това са детайли на психическата война, която се води против българското публично схващане. Избраният метод подхожда на азиатската школа в пропагандата и все по-отчетливо се разграничава от това, което виждаме като опити за дестабилизиране и внасяне на ужас в европейските страни. Психологическата война се води от значими, най-малко от позиция на ресурсите, с които разполагат, центрове, които създават и ползват методите на пропагандата, учредена на всяването на боязън и дезориентация в обществото.
Спрямо българското общество се води точно сходен вид психическа война, която придобива все по-гротескни измерения. Тук към този момент не става въпрос за опит да бъде променено мисленето – задачата е повече никой да не се замисля върху това, което представителите на психическата война стартират в общественото пространство. Спекулира се с всичко, само че най-много с страстите на публиката. Плашилата, които се размахват пред очите на обществото, стартират да наподобяват все по-апокалиптично и гротескно.
Все по-често психическата война стартира да си служи с изказванията, че е част от някаква „ спонтанна гражданска самодейност ”, която има за цел да въздаде някаква „ правдивост ”, само че по-често – просто „ отмъщение ”. Употребата на гражданската самодейност стартира да наподобява все по-уродливо, само че сякаш реализира задачите си – от ден на ден, изключително младежи, наподобяват склонни да одобряват, че апелите на следващата психическа офанзива са надеждна основа за социална идея, че точно по този начин би трябвало да наподобява и да се отстоява обществения интерес.
За разлика от краткотрайните офанзиви на психическата война, от вида на тази, на която бяхме очевидци след убийството на русенската журналистка Виктория Маринова, сюжетът с „ майките на деца с увреждания ” продължи прекомерно дълго и се нуждаеше от важен драматургичен поврат. Още през 2016 година, когато бяха извършени първите добре проведени митинги, беше ясно, че към тази тематика има нездравословен политически интерес. Става дума за тежък обществен проблем, който визира живота на стотици хиляди български жители и техните фамилии, само че неговото решение не може да бъде резултат от улични митинги. Протестът беше използван в предизборните акции и значително изчерпа капацитета си.
Новата атака бе форматирана напълно към група от майки на деца с увреждания и към този момент бе неведнъж използвана за политически цели и персонални упоритости. Реакцията на държавното управление и най-много решението за подготовката на пакет от законодателни промени, обезврежда част от политическите упоритости, с които бе претрупан митингът. В тази обстановка бе нужна крупна провокация, която да обнови сюжета и да разреши за следващ път нещастието на хората с увреждания в България да бъде използвана. Търсенето на провокация продължи дни наред, до момента в който не се стигна до изказването на Валери Симеонов, което разреши новата корист с тематиката. Онова, което е желал да каже, както и точните думи на вицепремиера не интересуваха никого. Надигна се поредна вълна от подправена патетика и псевдоморализъм. Сценаристите се разбързаха да се възползват от новата сила и за следващ път се пробваха да показват настояването на оставката на вицепремиера Симеонов като социална идея.
Щетите от следващата психическа офанзива мъчно могат да бъдат оценени. Преди всичко, тя заложи на инструментариума на прочувствения шантаж. Говоренето за „ майките ”, а не обособени майки със своя лична орис, и „ децата с увреждания ”, а не съответните младежи и деца, които философски понесоха несгодите на митинга, трябваше да провокира прочувствен отзив в българското общество. Трябваше да стане ясно, че „ неприятните ръководещи ” презират и се подиграват на „ майките на деца с увреждания ” и не желаят да им дадат това, за което те упорстват. Формулирана по този метод, психическата офанзива няма за цел да провокира съпричастност и взаимност с хората с увреждания. Именно това е най-разрушителният резултат на психическата война – тя не основава общи дела, а унищожава солидарността и опълчва обособени групи в обществото.
Няма обща идея за превъзмогване на проблемите пред хората с увреждане в България. Няма даже единодушие за това за какво те не би трябвало да бъдат възприемани като „ инвалиди ”. Промяната на понятието и даже опитите за въвеждането на разбирането за „ хора с разнообразни благоприятни условия ”, не трансформира обстоятелството, че отношението към тях остава дистанцирано и безразлично, в най-хубавия случай. Всички са съгласни, че думите на Валери Симеонов звучат неприемливо, само че няма болшинство от български жители, които да поддържат освен това от това за тези хора да бъдат дадени повече пари и с това да се решат всички проблеми. Това не може да бъде социална идея. Големият въпрос е за какво методите на този вид психическа война дават резултат в общество като българското? За страдание, отговорът е в това, че в действителност проблемите на хората с увреждания не са основа на обща идея, няма публичен консенсус за това, че те би трябвало да имат опция да изживеят пълноценно живота си. Именно по тази причина става допустимо пред дълбокото равнодушие да бъде повдигнат паравана на публичното отвращение, а съответният проблем да бъде показан като следващо доказателство за това, че „ безконтролната власт поражда цинизъм ”, както побърза да означи президентът.
Това е подправена идея, към и посредством която получиха публично допустим тип обособени политически и властови упоритости. Ако някой се съмнява в това, дано деликатно наблюдава дебатите по двата законопроекта за хората с увреждания. Там, където част от техните проблеми би трябвало да бъдат решени, е ориентирано несравнимо по-малко публично и медийно внимание. Посланието, че хората с увреждания ще получат повече пари, за следващ път ще затвори тематиката за морала, а може даже да предизвика и противоположната вълна на нови претенции от страна на други групи.
Проблемът не е в неналичието на взаимност с тези, които изпитват усложнения, а доста по-дълбоко – към самата социална визия за качеството на живот и за човешкото достолепие в българското общество. Ако те бяха предмет на обща идея, в случай че всички бяхме уверени, че всяко човешко създание се ражда свободно и равно по достолепие и права, то тогава психическата война и пропагандната експанзия нямаше да могат да деморализират дотам публичните връзки. Ако имахме единно схващане за гражданския си дълг към всички, които се нуждаят от поддръжка, нямаше да могат по този начин елементарно да ни насъскват едни против други, водени от първичните ни страхове измежду декора на все по-абсурдните, само че точно по тази причина ефикасни подправени вести.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ